Джъстийн притвори очи.

— Ще го направя, Рейн, ще го направя! Обещавам, че ще го направя, и то скоро! Разбира се, че си прав — както винаги. Никога не съм предполагала, че ще се затъжа за Дройда, но напоследък като че ли я обиквам. Като че ли все пак съм част от нея.

Той бързо погледна часовника си и се усмихна с известно съжаление.

— Боя се, че тази вечер беше един от случаите, в които наистина те използувах за прикритие, херцхен. Колкото и да ми е неприятно, трябва да те помоля сама да се прибереш, защото след по-малко от час имам среща с един много важен господин на свръхсекретно място, където ще отида с колата си, карана от свръхпроверения Фриц.

— Шпионаж, а? — каза тя весело, прикривайки обидата си. — Сега разбирам защо изведнаж взе да се движиш с такси. Значи, аз мога да бъда поверена на такси, но не и бъдещето на Общия пазар, а? Е, за да ти покажа, че не са ми притрябвали нито таксита, нито свръхпроверения ти Фриц, ще се прибера с метрото. Достатъчно рано е. — Пръстите му лежаха върху нейните; тя вдигна ръката му, подържа я до бузата си и я целуна. — О, Рейн, не знам дали бих могла да живея без теб!

Той мушна ръката си в джоба, стана, отиде до нея и с другата си ръка отмести стола й.

— Аз съм ти приятел — каза й той, — а приятелите са за това: да не може да се живее без тях.

Като се раздели с него, Джъстийн се върна в къщи много умислена и скоро изпадна в униние. Никога не бяха водили толкова личен разговор, колкото тази вечер, а същността му беше, че според Рейн майка й е ужасно самотна, остарява и тя, Джъстийн, трябва да се върне в къщи. Да я посети, бе казал той, но тя все още се питаше дали не й намекваше в същност да остане при майка си за постоянно. Което означаваше, че каквито и да са били чувствата му към нея в миналото, те наистина са вече минало, което той няма никакво намерение да събужда.

Досега не беше се замисляла дали той вече не се отегчава от нея като част от миналото си, която би желал да види погребана в почтено и далечно място като Дройда. В такъв случай защо се бе върнал в живота й преди девет месеца? Защото я е съжалявал ли! Или защото се е чувствувал някак си задължен към нея? Или смята, че трябва да я тласне към майка й — в името на Дейн? Той много обичаше Дейн и кой знае какво са си говорили по време на дългите му посещения в Рим, когато нея я нямаше там. Дейн може да го е помолил да я наглежда и той точно това прави. Почакал е колкото трябва, за да е сигурен, че тя няма да го изгони, и се е върнал в живота й да изпълни обещанието, дадено на Дейн. Да, това трябва да е причината. Естествено той отдавна вече не е влюбен в нея. Дори да я е харесвал някога, това чувство вече е изчезнало: тя се отнесе към него толкова отвратително. Сама си е виновна.

Като си помисли това, тя горко си поплака, после успя да се овладее достатъчно и да си каже, че не бива да става глупава. Въртеше се в леглото и биеше възглавницата в безполезни опити да заспи, докато накрая се отказа, и както беше легнала, зачете някакъв текст. След няколко страници думите предателски взеха да се размазват и да плуват пред очите й и колкото да се мъчеше да запрати отчаянието в някое затънтено кътче, на съзнанието си, то все пак я надви. Най-сетне, когато оскъдната светлина на късното лондонско утро се процеди през прозорците, тя седна на бюрото си. Усещаше студа, чуваше далечния тътен на уличното движение, миришеше й на влага, в устата си имаше кисел вкус. Мисълта за Дройда изведнаж й се стори много привлекателна. Уханен чист въздух, тишина, нарушавана само от звуците на природата. Покой.

Тя взе една от черните си писалки и започна да пише писмо на майка си, докато сълзите й постепенно съхнеха.

Надявам се, че разбираш защо, откакто Дейн умря, не съм се връщала у дома, но каквото и да си мислиш, сигурно ще се зарадваш, като ти съобщя, че смятам да поправя тази си грешка, и то завинаги.

Точно така. Връщам се завинаги, мамо. Ти беше права — дойде времето да закопнея за Дройда. Известно време летях, но вече разбрах, че мога да намеря смисъл само в това. Какво друго може да ме очаква, освен да се влача по сцените до края на живота си? И какво друго има тук за мен освен сцената? Искам нещо сигурно, стабилно, трайно и затова се връщам в Дройда, защото тя е точно такава. Край на празните мечти. Кой знае? Може би ще се омъжа за Бой Кинг, ако той все още ме иска, и най-сетне ще направя нещо полезно в живота си, като например цяло ново племе обитатели на Северозападните равнини. Уморена съм, мамо, толкова уморена, че не знам какво говоря и нямам сили да напиша онова, което чувствувам.

Нищо, друг път ще се опитам. Представленията на Лейди Макбет свършиха и аз още не съм решила с какво да се заема идния сезон, така че никога няма да сбъркам с решението си да направя последен поклон от сцената. Лондон гъмжи от актриси. Клайд за две минути ще ме замести с друга, но мястото ми сред вас няма кой да запълни, нали? Съжалявам само, че ми трябваха тридесет и една години, докато проумея това.

Ако Рейн не беше ми помогнал, щеше да трае още по-дълго, но той е толкова проницателен човек. Никога не те е виждал, но, изглежда, те разбира по-добре от мен. Нали казват, че зрителят по-добре вижда играта. Това важи и за него. Омръзнало ми е да наблюдава живота ми от своите олимпийски висини. Той, изглежда, мисли, че е задължен на Дейн или му е дал някакво обещание и постоянно ми досажда с посещенията си. Докато не си дадох сметка най-сетне, че в същност аз му досаждам. Като се прибера в Дройда, неговото задължение или обещание губи сила, нали? Трябва да ми е благодарен поне загдето ще му спестя пътуванията със самолет.

Щом се организирам, ще ти пиша отново, да ти кажа кога да ме чакаш. А дотогава не забравяй, че те обичам, макар и по моя странен начин.

Тя се подписа без обичайния замах и името й в края на писмото напомняше повече на упражненията в училище, писани под зоркия поглед на контролиращата ги калугерка. Джъстийн сгъна листата, пъхна ги в плик за въздушна поща и написа адреса. Пусна писмото на път за театъра, преди да играе за последен път Лейди Макбет.

Веднага се зае да изпълни намерението си да напусне Англия. Клайд беше толкова потресен, че изпадна в пристъп на ярост и се разкрещя, но на другия ден се преобрази напълно и благосклонно отстъпи. Не беше проблем да се прекрати и договорът за наема на апартамента, защото жилището беше в категорията на най-търсените. Още щом се разчу, хората започнаха да звънят всеки пет минути, докато тя най-сетне откачи слушалката. Мисис Кели, която й беше помагала още от пристигането й в Лондон, скръбно сновеше сред хаоса от стърготини и сандъци, като оплакваше съдбата си, и тайно постави слушалката обратно на мястото й с надеждата, че ще се обади някой, който би бил в състояние да убеди Джъстийн да промени решението си.

В разгара на подготовката наистина се обади човек с такава власт, но не за да я убеди да остане — Рейн дори и не знаеше, че тя заминава. Той просто я помоли да му бъде домакиня на официалната вечеря, която давал в къщата си на Парк Лейн.

— Какво значи това „къща на Парк Лейн“? — почти изписка от изненада Джъстийн.

— Ами Англия вече толкова активно участвува в Общия пазар, че се налага да прекарвам все повече време в Лондон и ми е по-удобно да имам нещо като база тук, та затова наех една къща на Парк Лейн — обясни той.

— По дяволите, Рейн, колко си потаен! Откога я имаш?

— От около месец.

— И онази вечер ме остави да правя идиотски догадки, без да ми кажеш? Няма да ти го простя! — Тя беше толкова разгневена, че едва си поемаше дъх.

— Щях да ти кажа, но толкова ми хареса идеята ти, че непрекъснато летя със самолет, че не можах да устоя на изкушението да поддържам илюзията ти още известно време.

— Ще те убия! — процеди тя през стиснати зъби, а очите и се замрежиха от сълзи.

— Недей, херцхен, моля те! Не се сърди! Ела да ми помогнеш да посрещнем гостите и ще разгледаш на спокойствие цялата къща.

— Обкръжена, както подобава, от още половин милион гости, разбира се! Какво става, Рейн? Толкова ли нямаш доверие в себе си да останеш насаме с мен? Или на мен не вярваш?

— Ти няма да си гостенка — каза той в отговор на първата част на тирадата й. — Ще бъдеш домакиня, което е съвсем различно. Ще дойдеш ли?

Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и отвърна дрезгаво:

— Да.

Вечерта се оказа по-приятна, отколкото тя изобщо се бе надявала, защото къщата на Рейн беше наистина хубава, а самият той беше в такова добро настроение, което не можеше да не се предаде и на Джъстийн. Тя пристигна, облечена съвсем подходящо, макар и в твърде ярък за вкуса му цвят, но след като направи неволна гримаса при вида на циганско розовата й атлазена рокля, той мушна ръката й в своята и я разведе из стаите, преди да са дошли гостите. После цялата вечер се държа великолепно, а към нея се отнасяше непринудено като с близък човек, което я накара да се почувствува и полезна, и желана. Гостите му бяха толкова важни личности, че мозъкът й отказваше да си представи дори какви решения зависят от тях. А при това изглеждаха съвсем обикновени хора. Още по-лошо.

— Не бих имала нищо против тях, ако поне един приличаше по нещо на големите личности от историята — сподели Джъстийн, след като всички си бяха отишли. Тя се радваше, че най-сетне може да е насаме с него, но същевременно се и чудеше дали няма да побърза да я отпрати. — Разбираш ли: като Наполеон или Чърчил. Повечето държавници са убедени, че са избраници на съдбата. Ти смяташ ли се избраник на съдбата?

Той запримига.

— Бъди по-деликатна, когато се закачаш на тази тема с германец, Джъстийн. Не, не се смятам, а и не е добре за самия политик да се смята за избраник на съдбата. На някои може да им помага това, макар и много да се съмнявам, но повечето такива хора създават големи неприятности на себе си и на своите страни.

Тя нямаше никакво желание да спори по въпроса. Целта й беше да започне някакъв разговор; сега можеше да промени темата почти незабележимо.