— Нека поговорим за Калигула — каза Аларик. — Вероятно той се опитва да обедини силата на Барабас със своята. Знаехме, че ще настъпи политическото движение в йерархията на вампирите, независимо колко неорганизирано може да бъде.

— Съществува ли йерархия изобщо вече? — отвърна Кристоф. — Сега, когато тяхната богиня я няма, това не ги ли превръща всички в отстъпници? Може би не направихме услуга на никого, като я убихме. Не ги ли държеше поне под строй?

Алексий пристъпи напред, като свиваше и отпускаше юмруците си.

— Не се съмнявай, че Конлан и Райли направиха услуга на света, както каза ти, като убиха този зъл изрод Анубиса — отвърна той, а в грубия му глас ясно се долавяше усилието, което полагаше, за да остане спокоен. — Най-малкото, те ми направиха услуга, за която никога няма да мога да се отплатя.

Конлан стана и се поклони на своя воин.

— Алексий, ако съществува някакъв дълг, то той е моят към теб, задето постави живота си в ръцете й, за да ме намериш. Никога не се съмнявай, че си припомням това във всеки един ден от живота ми.

В стаята надвисна мълчание, опънато между двамата, които бяха познали неописуеми мъчения в ръцете на Анубиса.

Накрая Бренан го наруши:

— Аз не вярвам в съвпадения. Ако Калигула действа в тази област, е почти сигурно, че той стои зад драстичното увеличение на броя новопревърнати вампири.

— Защо? Защо би го направил? Новосъздадените вампири не могат да се контролират през първите една-две години, така че за какво могат да му послужат? — попита Джъстис. — Макар че от тук следва, че на вампирите им е нужна причина, за да предизвикват проблеми, а това вероятно е глупаво твърдение.

Вен кимна.

— Съгласен съм с всичко. Не съществуват съвпадения, вампирите създават неприятности без причина и Джъстис е глупав — докато изричаше това, той се ухили на синьокосия воин.

Денал и Кристоф се засмяха, поотпускайки напрежението, но Джъстис изглежда не се забавляваше. Той изгледа свирепо Вен.

— Смей се, Вен Хелсинг. Изглежда твоята малка певица на скъпоценни камъни те е омагьосала — той се засмя. — Хей, ако това е проблем, ще се радвам да помогна вместо теб. Изглежда тя е истинска жена.

Вен се шегуваше с Джъстис за жени от повече от два века, но изведнъж, с това единствено изречение, нещо се промени. Някой се промени.

Вен се промени.

— Дори не си го помисляй — изръмжа той. Всички следи от веселие бяха изчезнали от гласа му. — Стой далеч от Ерин.

Острото ахване на Денал прозвуча като предупреждение, което накара Вен да изтегли кинжалите си с едно плавно движение и да се обърне, за да се изправи пред заплахата. Но вратата на залата остана плътно затворена, а единственото, което наподобяваше заплаха в стаята, бяха шокираните изражения на лицата на Денал, Алексий и Кристоф. Вен се втренчи в разширените им очи като присви своите.

— Какво? Защо ме гледате така?

Конлан и Аларик едновременно скочиха от столовете си, а Денал заобиколи масата, докато не застана пред Вен.

— Очите ти. Те… те блестят — каза той, а думите му бяха пропити с благоговение. — Има странен синьо-зелен пламък в средата. Сякаш е…

— Това е пламъкът на Посейдон — каза Бренан. — Тъй като мога само да предполагам, че не се стремиш да слееш душата си с някой от нас, изглежда, тази певица на скъпоценни камъни ти е повлияла повече, отколкото предполагаш.

Вен затвори очи, за да блокира гледката им. За да потуши пламъците.

Надяваше се да проработи. Но някак знаеше, че няма да стане.

— Вен? — Чу се гласът на Конлан, все още спокоен, но отекващ с кралска заповед. — Има ли нещо друго, което трябва да ми кажеш за Ерин Конърс?

Вен промърмори няколко от любимите си ругатни на древен атлантски език, после реши да се опита да се направи на безразличен.

— Ами, сега, като го споменаваш…



Щабът на Сиатълския Светлинен кръг

Ерин застана в центъра на кръга, опитвайки се да контролира треперенето на коленете си. Тя никога досега не беше призовавана на среднощното специално събиране на върховните жрици от сборището и не знаеше какво да очаква. Стаята бе осветена от свещи, стените бяха опасани от здрави дървени библиотеки и тежки тъмносини копринени завеси. Тържествената атмосфера се подчертаваше от факта, че силите й бяха напълно изчезнали от момента, в който бе прекрачила прага. Стаята сигурно бе защитена от най-мощното заклинание, защото Ерин не можеше да чуе дори звук от песента на големите друзи3, които почиваха на рафтовете на библиотеките. Скъпоценните камъни на пръстите й също останаха тъмни и спокойни.

Слуховете за Заглушаването, които беше чувала, докато растеше като вещица, изплуваха от спомените й и се настаниха в ума й. За съжаление, слуховете бяха довели заедно със себе си своите приятели: страх и отчаяние. Два пъти за една вечер беше останала без силите си. Тя си обеща, че това няма да се случи отново. Изправи рамене и направи крачка към масивната маса в единия край на драпираната в тъмно синьо стая.

— Тук съм, за да докладвам за инцидента, нали?

Дженай вдигна очи от книжата, които подреждаше на мястото си в центъра на масата, а ледените черти на лицето й, бледи почти колкото белите роби, които и трите носеха, изразяваха лека изненада.

— Поискахме ли да говориш?

— Не, но аз…

— Това е напълно достатъчно, Ерин, — каза Лилиан и правата й къса сива коса се залюля около квадратната й челюст, когато тя кимна, за да подчертае думите си. — Ще говориш, когато ти кажем да го направиш.

Беренис, третата и последна вещица на масата, избута тъмната коса от лицето си и се загледа в Ерин за един дълъг миг. Когато най-накрая проговори, в копринения й глас имаше само презрение.

— Може би Ерин чувства, че не трябва да се вслушва в закона на сборището сега, когато е толкова умела в канализирането на Стихийна магия?

Ерин присви очи и се опита да не гледа гневно към Беренис, въпреки нападката. Точно това иска да направя. Да избухна и да им покажа колко съм неуравновесена. Няма да стане.

— Ще говорим за това как използвам Стихийна магия, вместо за нападението? — Тя не си направи труда да скрие недоверието в гласа си.

Те просто се взираха в нея, без да проговорят. Затова тя направи единственото нещо, което можеше да измисли. Отговори на въпроса.

— Аз съм добре запозната със закона на сборището и го следвам най-смирено. Както всички знаете, полагам много труд, за да контролирам Стихийната магия. Силата й тази вечер ме завладя напълно изненадващо. — Ерин плътно стисна ръцете зад гърба си, но запази лицето си спокойно.

— Явно, не е достатъчно — каза Беренис презрително. — Усетихме я ясно в другия край на града по време на вечерната ни среща.

Дженай вдигна ръка.

— Не искам да слушам повече за това. Ти специално Беренис, знаеш, че Стихийната магия избира своите проводници. Ако вещица можеше да избира да канализира подобна черна магия, само тези с най-покварените сърца щяха да направят този избор. А опасностите, свързани със Стихийна магия, са твърде големи, за да се оставят в ръцете на някой с лоши намерения.

Тя се обърна към Беренис. — Въпреки че бе направен с най-добри намерения, твоят собствен опит, да призовеш Стихийна магия преди десетилетие почти унищожи целия Сиатъл.

Лицето на Беренис стана наситено червено.

— Няма да защитавам или обсъждам това решение отново, след всичките тези години. Когато вампирите и шейпшифтърите оповестиха своето съществуване, почувствах, че имам възможност да ги унищожа, преди те да завземат властта.

Лилиан промърмори звук на съгласие.

— И беше права в предсказанието си за заплахата, Беренис. Сега вампирите имат своя собствена камара в Конгреса и Праймуса притежава повече власт от Камарата на представителите и Сената взети заедно. А тъй като шейпшифтърите контролират голяма част от водещите медии, властта винаги ще е на тяхна страна.

Дженай разтърси глава и дългата й червена коса се развя зад нея.

— Не. Не, не, и не. Тя бе права в предчувствието си, но сгреши в начина, по който подходи. Ако ние не се бяхме намесили, последиците щяха да бъдат катастрофални.

Ерин не можеше да мълчи повече. Яростта растеше вътре в нея, докато накрая не помисли, че главата й може да се взриви от силата й.

— А нима не намирате нищо катастрофално в нощта, в която вампирът Калигула уби цялото ми семейство? — попита тя, накъсвайки думите.

И трите вещици на масата наведоха главите си за миг. Когато Дженай отново вдигна поглед към Ерин, лицето й бе омекнало.

— Извинявам се за това. Да изгубим майка ти и сестрите ти, беше най-голямата трагедия, която нашето сборище някога е преживявало и смея да отбележа, че Гуендолин беше най-близката ми приятелка. Беше като моя сестра. — Във виолетовите очи на Дженай блестяха сълзи. — Трябва да повярваш колко дълбоко всички ние разбираме и споделяме скръбта ти.

Ерин погледна Дженай в очите дълго и смело, но след това кимна.

— Вярвам в това — тя сведе ресниците си и погледна разгневеното лице на Беренис. В по-голямата му част.