Четири дни по-късно при нашето заминаване майка ми изпрати по мен пакет за Бетина, а абатът Гримани ми подари четири цехина, с които да си купя книги. Седмица след това майка ми отпътува за Петербург.

След като се върнахме в Падуа, моят учител в продължение на три-четири месеца споменаваше всеки ден и при всяка възможност моята майка. Бетина, която намери в пакета пет лакти черна лъскава коприна и дванадесет чифта ръкавици, изведнъж почувствува силна симпатия към мен и положи такива грижи за косата ми, че след шест месеца аз вече можех да сваля перуката си. Тя идваше при мен всеки ден да ме реши и понякога това ставаше преди още да съм станал от леглото. Казваше, че нямала време да ме чака да стана. Миеше ми лицето, врата и гърдите, даряваше ме с детски милувки, които считах за невинни и които ме караха да се укорявам, че ме възбуждат. Понеже бях с три години по-млад от нея, все ми се струваше, че тя, галейки ме, не си мисли нищо друго и се ядосвах, че аз пък мисля. Когато, седнала върху леглото, ми казваше, че съм напълнял и го доказваше с ръцете си, това ме възбуждаше много силно, но я оставях да продължава, защото се страхувах да не забележи възбудата ми. Когато ми казваше, че имам нежна кожа и ме гъделичкаше, аз се насилвах да се отдръпна. Тогава се ядосвах сам на себе си, загдето не се осмелявах да направя същото с нея, но същевременно се радвах, че тя не забелязва колко голямо желание имах да сторя това. Когато бях вече облечен, тя сладко ме целуваше и ме наричаше нейното мило дете, но колкото и голямо желание да имах да последвам примера й, все не се осмелявах да го направя. И все пак, когато след известно време Бетина се смееше над моята свенливост, аз започнах да се осмелявам да й връщам целувки, още по-пламенни от нейните, но спирах веднага, щом усетех в себе си желанието да отида по-далеч. Обръщах глава встрани, като че търсех нещо, и тя се отдалечаваше. Щом излизаше, аз изпадах в отчаяние, че не съм последвал естественото си влечение. Бях учуден, че Бетина, без да се възбужда, може да върши с мене всичко, каквото пожелае, докато аз с мъка се въздържах да не отида по-далеч и винаги си казвах, че следващия път ще постъпя другояче.

Към началото на есента докторът се сдоби с трима нови питомци. Единият от тях, петнадесетгодишен, изглежда, за по-малко от месец успя да се разбере, и то твърде добре с Бетина.

Това подозрение възбуди у мен ново чувство, за което нямах представа и чиято същност си обясних едва след много години. То не беше нито ревност, нито негодувание, а някакво благородно презрение, което не вярвах, че мога да потисна, защото Кордиани беше само един неук, недодялан и невъзпитан обикновен селянин и по никакъв начин не можеше да се сравни с мен. Той нямаше никакво друго предимство пред мен, освен това, че беше вече възмъжал. Не ми изглеждаше и толкова обаятелен, за да бъде предпочетен пред мен — моето събудено самочувствие ми подсказваше, че съм далеч по-добър от него. В мен се надигна някакво смесено чувство на гордост и презрение към Бетина, която обичах, без да съзнавам това. Тя го забеляза по начина, по който приемах милувките й, когато ми правеше прическата в леглото. Аз отблъсквах ръката й и не отговарях на целувките й. Един ден тя ме попита защо съм така настроен против нея и ядосана, че не посочих никаква причина, ми каза, гримасничейки, че й е жал за мене, защото съм бил ревнувал от Кордиани. Този упрек ми се стори унизителна клевета. Отговорих й, че според моето мнение Кордиани е напълно достоен за нея, както и тя за него. Тя си отиде, смеейки се. Но в желанието си да ми отмъсти, тя правеше всичко, за да предизвика ревността ми. Естествено този резултат тя не можеше да постигне, без да ме накара да се влюбя в нея. И това започна по следния начин:

Една сутрин Бетина дойде до леглото ми и ми подаде чифт бели чорапи, които беше изплела за мене. След като вчеса косата ми, каза, че тя самата трябвало да ми обуе чорапите, за да види дали няма нещо сбъркано, та да го оправи при следващите, които ще ми изплете. Докторът беше излязъл да чете литургия. Докато ми обуваше чорапите, тя каза, че краката ми са нечисти и без да поиска предварително позволение, започна веднага да ги мие. Не исках да й се покажа засрамен, затова я оставих да продължава, още повече че не предполагах какво ще последва. Сядайки на леглото ми, Бетина отиде в своето усърдие за чистота толкова далеч и нейното любопитство ми причини такова сладострастие, че не се въздържах, преди да отида докрай. След като отново се успокоих, почувствувах се виновен, и смятах за свое задължение да я помоля за извинение. Това тя не очакваше. Помисли за миг и ми отговоря с любезен тон, че тя самата има вина за случилото се и че то никога вече няма да се повтори. След това си отиде и ме остави сам с мислите ми.

А те бяха толкова горчиви! Въобразих си, че съм я обезчестил, че съм злоупотребил е доверието на семейството й, че съм нарушил свещените закони на гостоприемството, с една дума, че съм извършил ужасно престъпление, което можех да поправя само като се оженя за нея и то ако тя изобщо реши да вземе за съпруг един толкова недостоен и безсрамен човек като мен.

След тези размишления последва период на мрачна скръб. Тази скръб ставаше от ден на ден все по-силна, понеже Бетина вече не идваше при мен в леглото. През първите осем дни въздържането на момичето ми се виждаше нормално и моята тъга би взела скоро характера на идеална любов, ако държането й към Кордиани не беше вляло в гърдите ми отровата на ревността, макар и да не мислех, че тя може да е извършила и с него същия грях като с мен.

По известни причини реших, че Бетина тогава е била наясно какво върши и сега не идва само защото се разкайва. Това ласкаеше моята суетност, понеже вярвах, че е влюбена в мен. Обхванат от тези погрешни мисли, аз реших да я насърча с писмо. Съчиних веднага едно писъмце. То беше късо, но достатъчно да я успокои, в случай че се чувствува виновна или ако ми приписва друго чувство, различно от онези, които нейното самосъзнание би трябвало да изисква. Писмото ми изглеждаше майсторски написано. Струваше ми се повече от достатъчно, за да подействува така, че тя да започне да обожава мен и да ми даде предпочитание пред Кордиани, който според мен не беше човек, достоен да я накара да се замисли дори и за момент при избора между двама ни. Половин час след получаването на писмото тя ми отговори устно, че на следната сутрин ще дойде както по-рано в стаята, но аз напразно я очаквах. Бях възмутен от това. Колко голямо беше обаче учудването ми, когато на масата тя ме попита дали искам да ме преоблече като момиче, за да посетим бала, който един от нашите съседи, лекарят Оливо, мислеше да даде след пет или шест дни. Тъй като всички присъствуващи намериха предложението за много интересно, аз се съгласих. Съзрях в това удобна възможност да предизвикам обяснение, да се оправдаем взаимно и да станем отново доверени приятели, без да се боим от изненади при плътска слабост. От тази идея обаче произлезе нещо, което се превърна в истинска трагикомедия.

Някакъв богат кръстник на доктора, който живееше на село, решил, че след дългото боледуване е дошъл краят му, изпрати кола с молба докторът и баща му да отидат незабавно при него, за да присъствуват на смъртта му и да се помолят за душата му. Старият обущар изпразни най-напред една бутилка, облече празничните си дрехи и замина със сина си.

Този случай ми се видя много подходящ и аз реших да го използувам. Удаде ми се да кажа на Бетина, че ще оставя вратата на стаята си отворена към коридора и ще я чакам, след като всички си легнат. Отговори ми, че ще дойде непременно. Тя спеше в една стая в приземието, отделена от спалнята на баща й само с най-обикновена стена. Докторът беше вече отпътувал, а аз бях сам в голямата стая. Тримата пансионери заемаха друга обща стая, така че нямаше защо да се страхувам от каквато и да било пречка. Бях във възторг, че най-сетне очакваният с такова нетърпение момент идва.

Още с влизането си в стаята повдигнах мандалото и отворих вратата, водеща към коридора, така че Бетина трябваше само леко да я бутне, за да влезе. Угасих светлината, но не се съблякох и зачаках.

Чаках до полунощ, без да се безпокоя. Но когато измина вторият, третият и четвъртият утринен час, без Бетина да се появи, кръвта ми кипна и аз се разгневих. Снегът навън падаше на големи парцали, но аз страдах повече от обзелия ме гняв, отколкото от студа. Около час преди съмване не можах повече да сдържам нетърпението си. Реших да сляза долу бос, за да не събудя кучето, и да седна под стълбата, която беше на четири крачки от вратата на Бетина. Ако тя не беше в стаята, тази врата трябваше да бъде отворена. Отидох до вратата, но тя беше затворена и понеже се затваряше отвътре, реших, че Бетина сигурно е заспала. Исках да почукам, но не го направих, защото се боях да не събудя кучето. От тази врата до вратата на стаичката на Бетина ме деляха десет-дванадесет крачки. Потиснат от скръб и не знаейки какво да реша, седнах на последното стъпало на стълбата. Малко преди съмване обаче бях вече така смазан, вдървен и треперещ от студ, че реших да се върна обратно в стаята си. Страхувах се също, че слугинята може да ме намери на стълбата и да помисли, че съм полудял. Изправих се. В този момент чух шум от стаята на Бетина. Сега вече бях сигурен, че тя ще дойде. Надеждата ми даде нови сили, изтичах към вратата и в този момент тя се отвори. Но вместо Бетина оттам изхвърча Кордиани, който ме ритна така ужасно в корема, че аз прелетях през вратата и се проснах вън на снега. Вместо да се спре, Кордиани побягна бързо и се затвори в стаята, която заемаше заедно със своите другари, двамата Фелтрини.

Скочих бързо, за да си отмъстя веднага на Бетина. Нищо в този момент не би могло да я спаси от нарастващия ми гняв. Вратата й беше заключена, затова опитах да я отворя със силен ритник. Кучето започна да лае и аз изтичах бързо по стълбите нагоре към моята стая, където се заключих и легнах в леглото, за да стопля отново унизеното си тяло и душа. Бях като мъртъв.