— Как, господин Казанова, вие тук? Възхитен съм, че ви виждам. Вие сте значи избягали? Как сте постигнали това?

— Не съм избягал, освободиха ме.

— Това не е възможно. Вчера вечерта бях у господин Гримани и бих научил това.

Казах му да говори тихо, слязох от колата и го помолих да дойде малко настрана. Заведох го зад къщата на един ров, от другата страна на който се намираше празно поле. Когато видях, че никой не ни виждаше, въоръжих се с моя лост и го хванах за яката. Той разбра намерението ми, изскубна се, прескочи рова и побягна с всички сили, без да се обръща. Щом бе спечелил известна преднина, той намали бягането си, обърна се и ми прати въздушна целувка, за да ми даде да разбера, че ми пожелава приятно пътуване. Когато не го виждах повече, поблагодарих на бога, задето човекът ме бе предпазил чрез своята подвижност да не извърша някое престъпление, защото исках да го убия, а както изглежда той нямаше лоши намерения.

Мрачен като човек, който току-що е избегнал голяма опасност, хвърлих на жалкия монах, който сега разбра на каква опасност ни бе изложил само един презрителен поглед и се качих отново в колата. Обмислях как бих могъл да се отърва от глупака, а той седеше до мен и не се осмеляваше да отвори уста. Без други приключения пристигнахме в Тревизо, където казах на пощальона да ни приготви за десет часа една кола с два коня. В действителност нямах намерение да продължа пътуването с пощата, първо, защото нямах толкова пари; второ, защото се страхувах да не бъда проследен. Домакинът ме попита дали искам да закуся. Имах нужда да се подкрепя, понеже бях полумъртъв от глад. Но нямах смелостта да приема поканата. Загубата на четвърт час би могла да бъде съдбоносна. Страхувах се да не бъда открит, а от това бих се срамувал през целия си живот, тъй като един умен човек трябва да може да се справи на открито поле с четиристотин хиляди души. Ако не съумее да се скрие, той е глупак.

Излязохме през вратата Тома, като че искахме да се разходим. Една миля извървяхме по шосето, но после ударихме напреки през полето. Решихме да не се показваме вече по пътищата, докато се намирахме още в границите на републиката. Най-късият път водеше през Басано, но аз избрах най-дългия, защото не беше изключена възможността да ни чакат на изхода на най-близкия път, докато вероятно не биха помислили, че бихме минали през Фелтре, тъй като това беше най-дългият път, за да се достигне в територията на епископа от Триент. След като вървяхме в продължение на четири часа, се отпуснах на земята. Не можех повече. Трябваше да ям нещо, или да умра на място. Казах на монаха да остави наметалото до мене и да отиде в някоя близка селска къща, да поиска ядене срещу заплащане и да ми го донесе. Дадох му нуждите пари. Той отиде, но ми каза, че ме мислел за по-смел. Нещастникът не знаеше какво значи храброст, но бе по-силен от мен и без съмнение си бе напълнил добре стомаха преди бягството ни. Освен това, бе пил и кафе. Беше мършав, беше монах и предпазливост и честолюбие не обезпокояваха неговата душа за сметка на тялото. Макар къщата да не бе гостоприемница, добрата селянка ми изпрати богато ядене, което ми струва само тридесет солди. Когато утолих глада си, почувствувах, че сънят искаше да ме надвие и затова тръгнахме веднага, след като се осведомих точно за посоката. След четиричасов ход, спряхме до едно село и узнах, че бях на двадесет и четири мили237 от Тревизо. Бях напълно изтощен. Обувките ми бяха скъсани и ходилата ми — подути. Имахме на разположение само още един час до мръкване. Прострях се на земята в една горичка, помолих Балби да седне до мен и му държах следната реч:

— Ние трябва да отидем в Борго ди Балзугана238. Това е най-близкото място оттатък границите на републиката. Там ще бъдем тъй сигурни, както в Лондон и ще можем да си отпочинем. Но за да стигнем на това място, трябва да бъдем извънредно предпазливи, а първата предпазна мярка е да се разделим. Вие ще минете през горите на Мартело, а аз през планините. Вие — по най-лекия път, аз — по най-дългия и най-трудния. Най-сетне, вземете всички пари, аз не ще задържа нито хелер. Подарявам ви моето наметало. Ще го замените с една селска дреха и една шапка и тогава всеки ще ви смята за селянин, понеже, за щастие, изглеждате такъв. Ето ви всичките пари, които са ми останали от двете цехини от граф Асквино, те са седемнадесет лири. Вземете ги. Ще пристигнете другиден в Борго. След двадесет и четири часа ще дойда и аз. Ще ме чакате в първата гостоприемница наляво и можете да разчитате, че ще дойда. Трябва да преспя тази нощ в едно добро легло, и провидението ще ми помогне да намеря някъде такова. Но трябва да съм напълно спокоен, а това е невъзможно, докато сте с мене.

Зная със сигурност, че сега ни търсят навсякъде и нашите фигури са описани толкова точно, че във всяка странноприемница, в която бихме се осмелили да пристъпим заедно, биха ни арестували веднага. Вие виждате в какво плачевно състояние се намирам и че трябва непременно да си почина десет часа. И тъй, сбогом! Вървете и ме оставете да следвам сам своя път. Ще намеря наблизо някое място за пренощуване.

— Всичко, което ми казахте, очаквах отдавна. Няма какво да ви отговоря, освен да ви спомня за това, което ми обещахте, когато ме придумахте да пробия вашата килия. Вие ми обещахте, че няма да се делим. Оставете, значи, надеждата, че ще ви напусна. Вашата съдба ще бъде моя, моята съдба — ваша. За нашите пари ще намерим добър подслон за пренощуване и няма нужда да отиваме в гостоприемница. Няма да ни арестуват.

— Значи вие сте решен да не последвате добрия съвет, който ви дадох и който разумът изисква?

— Безвъзвратно решен.

— Ще видим.

Станах не без мъка, измерих ръста му и го отбелязах върху земята. След това извадих лоста от джоба си, клекнах тъй, че почти лежах на лявата си страна и започнах да копая с най-голямо спокойствие една малка дупка, без да отговарям на въпросите му. След като работих в продължение на четвърт час погледнах го тъжно и му казах:

— Като добър християнин се считам задължен да ви кажа, че трябва да предадете душата си на бога. Понеже ще ви заровя тук жив или мъртъв, а ако сте по-силен от мен то вие ще ме заровите. Да взема това отчаяно решение ме принуждава вашето безогледно вироглавство. Впрочем, вие още можете да се отдалечите, защото няма да ви преследвам.

Когато видях, че той не ми отговори, залових се отново за работа. Все пак трябва да призная, че започнах да се страхувам, че глупакът би ме изкарал из търпение, но бях твърдо решен да се освободя от него.

Било от страх, било, че бе размислил — с една дума, той се хвърли най-сетне до мен. Понеже не знаех какво бе намерението му, го заплаших с лоста. Но нямаше защо да се страхувам, защото той ми каза:

— Ще направя всичко, което желаете.

Веднага го прегърнах, дадох му всичките си пари и му потвърдих обещанието си да се срещна с него в Борго. Макар че нямах сега нито хелер и трябваше да премина две реки, все пак се поздравих, че се бях освободил от компанията на един човек с такъв характер. Понеже сега, когато бях сам, се чувствувах сигурен, че ще премина границата на моята любима република239.