Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

Семейството на доктор Гоци се състоеше от неговата майка, която го гледаше с голямо уважение, понеже като проста селянка не се считаше достойна да има за син свещеник, при това доктор. Тя беше много грозна, стара и свадлива. Освен нея — неговият баща, който беше обущар, работеше по цял ден и не произнасяше нито дума, дори на масата. Той ставаше общителен само в празници, които прекарваше редовно с приятели в кръчмата. Оттам се връщаше в къщи посред нощ, пеейки романси от Торкуато Тасо и тъй пиян, че не можеше да се държи на краката си. В такова състояние добрият човек не искаше да легне в леглото си и ставаше груб, когато го принуждаваха да стори това. Той имаше само толкова ум и разум, колкото му даваше виното, защото, когато беше трезвен, не можеше да разреши дори най-незначителните семейни проблеми. Жена му твърдеше, че той никога не би се оженил за нея, ако от предпазливост не бяха го оставили да си подложи добре с винце, преди да влезе в църквата.

Доктор Годи имаше също една тринадесетгодишна сестра, Бетина. Тя беше хубава, весела и обичаше да чете романи. Баща й и майка й се караха непрекъснато с нея, понеже постоянно стоеше на прозореца, а докторът я закачаше за настървението й да чете. Момичето веднага ми хареса, без да зная защо. По-късно разпали в сърцето ми първите искри на една страст, която впоследствие стана господствуваща в мен през целия ми живот.

Шест месеца след моето настаняване в къщата докторът нямаше вече никакви ученици. Всички го напуснаха, тъй като аз бях станал единственият обект на неговото внимание. Това го доведе до решението да основе малко заведение, в което да приема млади ученици и на храна, но изминаха две години, за да се изпълни този план. През това време той ми преподаваше всичко, каквото знаеше. То не бе много, но все пак достатъчно, за да ме въведе във всички науки. Така той ме научи да свиря и на цигулка, едно изкуство, което използувах по-късно при различни обстоятелства, както читателят ще се увери по-нататък. Добрият доктор, който съвсем не беше философ, ме научи на логиката на перипатетиците и на космографията на старата Птолемеева система, при което аз се забавлявах, като го докарвах до отчаяние, задавайки му въпроси, на който не можеше да отговори. Между другото, неговият морал беше безукорен и в религиозно отношение той беше много строг, без да се преструва на набожен. И понеже за него всичко беше догма, не намираше и нищо трудно за разбиране. Според неговото мнение потопът някога е залял цялата земя. Преди тази катастрофа хората са били на по хиляда години и Бог е разговарял с тях. Ной е строил ковчега си цели сто години, а земята стои неподвижно в центъра на Всемира, който Бог е сътворил от нищото. Когато му повтарях и доказвах, че съществуването на нищо е безсмислица, той ме прекъсваше и ми казваше, че съм глупак.

Доктор Гоци обичаше доброто легло, своя половин литър вино и веселието в семеен кръг. И напротив, не обичаше остроумните хора, шегите, критиката, понеже тя лесно се обръщала в клевета, смееше се над глупостта на хората, които се занимават с четене на вестници, защото тези вестници — казваше той — лъжат и повтарят винаги едно и също. Казваше, че нищо не е по-отегчително от несигурността и проклинаше мисленето, защото от него произлизало съмнението.

Главната му страст беше проповядването. При това му помагаха лицето и ръцете, тъй като слушателите му бяха само от женски пол. Въпреки това той беше заклет враг на жените и никога не поглеждаше някоя в лицето, ако трябваше да й говори. Плътският грях беше според него най-тежък от всички, затова ужасно се ядосваше, когато му казвах, че тъкмо той би могъл да бъде най-малкият. Неговите проповеди бяха изпъстрени с цитати от гръцката литература, които обаче превеждаше на латински език. Когато един ден дръзнах да му кажа, че би трябвало да ги превежда на италиански, защото жените разбират толкова латински, колкото и гръцки, той така се разсърди, че никога вече не посмях да му говоря за това. Впрочем пред приятелите си той ме представяше за детето-чудо, понеже бях научил да чета гръцките автори съвсем сам, без ничия помощ, освен тази на граматиката.

През постите на 1736 г. майка ми писа на доктора, че скоро ще трябва да замине за Петербург и иска преди това да ме види, поради което го моли да ме заведе за три или четири дни във Венеция. Тази покана го накара да се замисли, тъй като не беше виждал Венеция, а и никога не бе попадал в добро общество. В същото време обаче той не искаше да се покаже като новак. След като се приготвихме за път, цялото семейство ни изпрати до корабчето.

Моята майка ни посрещна с най-голямо благоприличие, но тъй като бе все така хубава, както преди, учителят ми изпадна в голямо смущение. Той не смееше да вдигне поглед към лицето й, а трябваше да разговаря с нея. Майка ми забеляза това и реши при удобен случай да се пошегува с него. Самият аз привлякох вниманието на всички познати и роднини. Запомнили ме като едва ли не глупак, всички останаха силно учудени колко много съм се развил в краткото време от две години. Самият доктор изпитваше голямо задоволство, когато му приписваха цялата заслуга за моето превъплъщение.

Първото нещо, което майка ми не хареса, беше моята руса перука, която контрастираше рязко с мургавото ми лице и съвсем не подхождаше на черните ми вежди и очи. Докторът, когото тя запита защо не е наредил да се причесват моите собствени коси, отговори, че благодарение на перуката сестра му можела по-лесно да ме поддържа чист. Този наивен отговор предизвика всеобщ смях, който се удвои, когато на въпроса, дали сестра му е омъжена, аз взех думата и отговорех, че Бетина е най-хубавото момиче в целия квартал и е едва на четиринадесет години. А щом майка ми каза на доктора, че ще направи на сестра му един хубав подарък при условие, че ми прави прически, той й обеща да изпълни волята й. След това майка ми повика един перукер, който донесе подходяща за цвета на лицето ми перука.

Тъй като след обяда цялото общество, с изключение на доктора се нареди около игралните маси, аз потърсих братята си, които бяха в стаята при баба ми. Франческо ми показа архитектурни чертежи, които аз с доброжелателно изражение на лицето обявих за сносни. Джовани не ми показа нищо и аз реших, че е много незначителен. Останалите ми братя бяха още твърде малки.

На вечерята докторът, който седеше до майка ми се държа много несръчно. Той сигурно не би казал и думица, ако един присъствуващ английски учен не бе го заговорил на латински, а той, след като не разбра нищо, отговори скромно, че не знае английски. Това предизвика голямо веселие. Господин Бафо ни помогна в затруднението, като каза, че англичаните четат и произнасят латински като собствения си език. На това аз отговорих, че по този въпрос англичаните не са прави също тъй, както и ние не бихме били прави, ако изговаряхме техния език по правилата на латинския. Англичанинът намери забележката ми за много уместна и веднага написа едно известно старо двустишие, което ми даде да прочета:

След като го прочетох високо, аз извиках:

— Това е без съмнение истински латински!

— Ние разбираме това — се намеси майка ми, — но ти трябва да ни го преведеш.

— Не е достатъчно да се преведе — казах аз. — Това е въпрос, на който искам съответно да отговоря. И като помислих за миг, аз написах следния пентаметър:

Това беше моето първо литературно постижение и аз мога със задоволство да кажа, че именно този момент пося в душата ми семето на силното желание за литературна слава. Защото одобрителното ръкопляскане ме издигна на върха на щастието. Англичанинът остана силно учуден. Той каза, че такова нещо не е било постигнато никога досега от единадесетгодишно момче. След това ме прегърна няколко пъти и ми подари часовника си. Майка ми попита любопитно г-н Гримани какво значат стиховете. Но тъй като и абатът не бе разбрал повече от самата нея, г-н Бафо й го разтълкува тихичко на ухото. Изненадана, от моите познания, майка ми стана, донесе един златен часовник и го подари на моя учител. Сега пък той не знаеше как да се държи, за да изрази голямата си благодарност и от това сцената изглеждаше много смешна. За да му спести всички комплименти, майка ми му подаде страната си. Той трябваше просто да я целуне два пъти, което в доброто общество е нещо просто и незначително. Но бедният човек стоеше като на тръни и беше така смутен, че според мен по-скоро би умрял, отколкото да я целуне. Той отстъпи назад с наведена глава и до прибирането ни в стаята за нощувка всички го оставиха на мира.

Щом останахме сами в нашата стая, той изля сърцето си пред мен. Каза ми, че било много жалко, гдето не може да разкаже в Падуа нито двустишието, нито моя отговор.

— А защо не?

— Защото е мръсотия.

— Но възвишена.

— Хайде да си лягаме и да не говорим повече за това. Твоят отговор е странен, тъй като нито имаш необходимите познания, нито си се учил да пишеш стихове.

Но по това време аз вече имах известни познания по въпроса, макар и на теория, тъй като тайно бях прочел Мьорзиус и то тъкмо затова, че бяха ми забранили да го чета. Но учителят ми с право се учуди, че можех да съчинявам стихове, тъй като самият той, който ме беше учил на прозодия3, не бе в състояние да съчини дори един стих. (Никой не може да даде нещо, което сам не притежава) е поучението, което обаче не важи за духовната сфера.