Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

На следващата година майка ми ме е предоставила на грижите на Марция, която й била простила, като узнала, че баща ми й обещал никога да не я принуждава да излиза на сцена. Всички актьори давали такова обещание, когато се женели за някое момиче от градско семейство. Обещанието обаче никога не се удържало, защото самите жени също не настоявали да удържат думата си. Освен това за майка ми е било голямо щастие, че се е научила да играе в комедии, тъй като в противен случай, останала след девет години вдовица с шест деца, тя не би имала средства да ги издържа.

Бил съм, значи, на една година, когато баща ми ме оставил във Венеция, за да поеме ангажимент в Лондон. В този голям град майка ми е стъпила за пръв път на сцената. Тук се е родил през 1727 г. моят брат Франческо, който като прочут художник баталист живее сега във Виена, отдаден от 1783 г. насам на призванието си.

Към края на 1728 г. родителите ми се завръщат във Венеция, където майка ми — веднъж станала актриса, си остава актриса.

През 1730 г. се роди моят брат Джовани, който в края на 1795 г. почина като директор на художествената академия на курфюрста в Дрезден. През следващите три години майка ми ражда две дъщери, едната от които умря като невръстно дете, а другата, омъжена, продължава да живее и днес — през 1798 г. в Дрезден. Аз имах още един, най-малък брат, който стана свещеник и умря преди 15 години в Рим.

Сега вече достигаме до началото на моето съществувание като мислещо същество.

Органът на паметта се разви у мен в началото на август 1733 г. Бил съм, значи, на осем години и четири месеца. За събития, станали преди това време, нямам дори бегъл спомен. Първото нещо, което си спомням, е следното:

Стоях в ъгъла на стаята си, наведен до стената. Държах главата си с ръце и гледах втренчено кръвта, която се стичаше на тънка струя от носа ми и капеше на пода.

Баба ми Марция, чийто любимец бях, дойде при мене, изми лицето ми със студена вода, качи ме, без никой в къщи да забележи това, в една голяма гондола и ме отведе в гъсто населения остров Мурано, на половин миля от Венеция.

Тук слязохме и отидохме в някаква пещера, където намерихме една стара жена, седнала с черен котарак в скута върху мръсно легло. Около нея се излежаваха още пет-шест котки. Тя беше вещица. Двете старици поведоха дълъг разговор, воден на фриулски диалект, в края на който баба ми й даде един сребърен дукат. Тогава тя отвори някакъв голям сандък, хвана ме под мишниците, сложи ме вътре и затвори капака, като ми каза да не се страхувам. Дори само тази забележка би била достатъчна да ми внуши страх, ако тогава изобщо притежавах способността да мисля, но аз и така си бях съвсем замаян. Лежах си спокойно, свит в един ъгъл, държах си кърпичката под носа, понеже още ми течеше кръв, и не се интересувах ни най-малко от шума, който проникваше отвън. Чувах последователно ту смях, ту плач или песен, ту викане и тропане по сандъка; всичко това обаче ми беше напълно безразлично. Най-сетне ме извадиха оттам — кръвта беше спряла. Страшната старица ме милва и гали около стотина пъти, съблече ме и ме постави в леглото, след което изгори някакви треви, улови дима им в кърпа, с която ме обви, промърмори някакви заклинания, после отново ме отви и ми даде пет много сладки бонбончета. След това намаза слепите ми очи и тила ми с някаква приятно миришеща помада и отново ме облече. После каза, че кръвотеченията ще спрат постепенно, но не трябва да разказвам никому какво е направила, за да ме излекува. Заплаши ме, че ако посмея да разкажа някому за нейните тайни, ще изтече цялата ми кръв и ще умра. След като ми внуши това, тя добави, че през следващата нощ една красива жена ще дойде при мен и от нея ще зависи моето щастие, стига да имам достатъчно воля да не разкажа никому за това посещение.

Едва легнал в леглото, аз заспах, без да мисля за хубавото посещение, което ми предстоеше, но когато няколко часа по-късно се събудих, видях или най-малкото повярвах, че действително виждам — една ослепително красива жена, която се приближаваше към мен откъм камината. Тя бе облечена в прекрасна рокля и имаше на главата си корона, украсена със скъпоценни, както ми се стори, искрящи камъни. Красавицата пристъпи бавно с царствена и нежна усмивка към леглото ми и седна на него, след което извади от джоба си няколко малки кутийки и изпразни съдържанието им върху главата ми, шепнейки някакви неразбираеми думи. После ми държа някаква дълга реч, от която нищо не разбрах, целуна ме и изчезна по същия път, по който беше дошла. Веднага след това аз заспах отново.

На другата сутрин дойде баба ми да ме облече; едва пристъпила до леглото ми, тя каза, че трябва непременно да мълча; защото ще умра, ако посмея да разкажа за видяното през нощта. Всъщност тези думи от устата на единствената жена, която имаше неограничено влияние върху мен и която ме бе научила сляпо да изпълнявам заповедите й, ме подсетиха за видението, което трябваше да държа запечатано в най-скрития ъгъл на моята току-що пробудила се памет. Освен това аз и сам не се изкушавах да разкажа някому за случката; първо, защото не знаех дали другите ще я намерят интересна, и второ, защото всъщност нямаше кому да я разкажа, тъй като моята болест ме бе направила тъжен и неразговорчив и всички ме съжаляваха и ме оставяха на мира. Вярвайки, че не ще живея дълго, дори собствените ми родители изобщо не разменяха и дума с мен.

След пътуването до Мурано и нощното посещение на феята пак продължаваше от време на време да тече от носа ми кръв, но кръвоизливите ставаха от ден на ден по-слаби и паметта ми започна постепенно да се развива и укрепва. За по-малко от месец аз се научих да чета.

Без съмнение би било наивно да приписвам излекуването си на тази смешна магия, но в същото време аз мисля, че не би било и справедливо да отрека, че и тя е допринесла за това. Явяването на красивата фея си обяснявах винаги като сън — ако това не е било маскарад, устроен единствено за мое добро. Какво пък, цяр против най-тежките болести невинаги се намира в аптеките! Всекидневно някой нов феномен се явява да докаже нашето незнание и аз и сега вярвам, че тази е основната причина, поради която така рядко се срещат учени с дух, освободен от всякакво суеверие. Безспорно, на този свят никога не е имало вещици и магьосници, но също така вярно е, че хората през всички времена са вярвали на изкусните измамници, притежавали таланта да минават за магьосници.

Това, което отначало се възприема само като фантазия, постепенно се превръща във факт. Следователно, възможно е това или онова влияние, което приписваме само на вярата, да не е всъщност никакво чудо и въпреки това то да се възприема като такова от онези, които приписват на вярата безгранична мощ.

Второто мое приключение, за което си спомням, се случи три месеца след пътуването до Мурано и шест седмици преди смъртта на баща ми. И сега, ако го съобщавам на читателя, то е, за да му дам известна представа за начина, по който се е развил характерът ми.

Един ден през средата на ноември бях заедно с две години по-малкия си брат Франческо в стаята на баща ми и го наблюдавах внимателно при работата му с оптическите инструменти.

Вниманието ми привлече голям кристал, кръгъл и шлифован на фасети. Аз го взех в ръка, но държах го пред очите си и бях просто омагьосан от това, че виждам всички предмети отразени по няколко пъти. Веднага ми се прииска ужасно да си присвоя този кристал и понеже никой не ме наблюдаваше, използвах удобния момент и го пъхнах в джоба си. Веднага след това обаче баща ми стана и го потърси. И понеже не го намери, обяви, че някой от нас двамата трябва да го е взел. Брат ми заявя, че не то е пипал. След него и аз, въпреки съзнанието за вината си, казах същото. Но баща ми беше сигурен в твърдението си и ни заплаши, че ще претърси джобовете ни и който е излъгал, ще бъде бит. Аз си дадох вид, че търся кристала по всички ъгли на стаята и в удобен момент успях да го пъхна сръчно в джоба на брат ми. Веднага съжалих за това, тъй като спокойно можех да се престоря, че съм го намерил някъде паднал, но злината бе вече сторена. Баща ми стана нетърпелив и като не намерихме нищо, ни претърси, откри съдбоносния кристал в джоба на невинния ми брат и му стовари обещаната порция бой. Три или четири години по-късно аз дотолкова изглупях, че се похвалих пред брат ми с тази лудория. Това той никога не можа да ми прости и не изпускаше случай да си отмъсти.

Когато при една пълна изповед разказах този си грях с всичките му подробности, получих обяснение, което направо ме развесели. Изповедникът — един йезуит, ми каза, че понеже се казвам Джакомо, аз в този случай съм действувал според точното значение на името си. На еврейски Яков значело „Изтиквач“. Затова и Бог дал на първосвещеника Яков ново име — Израил, което значело „Виждащият“ Яков фактически изтикал от поста първосвещеник брат си Исав.

Шест седмици след тази случка баща ми заболя от цирей в главата, който само за осем дни го изпрати в гроба. Лекарят Дзамбели предписа на болния най-напред запичащи лекарства, след което опита да поправи глупостта си, като му даде боброви жлези, стрити на прах. Вследствие на това баща ми умря от спазми. Минута след смъртта му циреят се пукна и гнойта изтече през ухото — махна се, след като умъртви баща ми, като че ли знаеше, че няма вече какво да прави при него.

Моят баща се прости с живота в цветуща възраст — едва 36-годишен. В гроба му го съпроводи съжалението на публиката, особено на благородниците, които почитаха в него човека, издигнал се над своето съсловие чрез начина си на живот и познанията си по механика.