Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

Една утешителна философия твърди в съгласие с религията, че зависимостта на душата от чувствата и сетивата е само случайна и преходна; душата ще бъде свободна и щастлива, когато смъртта на тялото я освободи от тази робска зависимост. Това е много хубаво, но — като оставим религията настрана — каква гаранция получаваме ние? И тъй като от моя гледна точка мога да търся пълна увереност в безсмъртието едва тогава, когато не ще бъда вече жив — нека бъда извинен, че не бързам да разбера тази истина. Едно познание, което би струвало живота, ми се струва твърде скъпо платено. Засега аз почитам Бога — нека Той ме пази от погрешни действия, и презирам злодеите, без обаче да им причинявам зло. За мене е предостатъчно да се пазя да не им правя добро, защото съм уверен, че змиите не трябва да се хранят!

Трябва да кажа нещо и за моя темперамент и моя характер. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.

Аз съм притежаващ всички видове темперамент: като дете бях флегматичен, като младеж сангвиничен, по-късно станах холерик и най-сетне — меланхоличен. Такъв вероятно и ще си остана. Понеже винаги съобразявах храната с телосложението си, радвах се постоянно на добро здраве. Още отрано научих, че всяко нарушение на здравето се дължи или на преяждане, или на недояждане. Затова и никога не съм имал друг лекар, освен аз самият. По този повод трябва да кажа, че намирах прекаленото въздържание много по-опасно от прекаляването в друг смисъл, защото докато прекаляването води само до претоварване, първото води към явна смърт.

Днес, в моята напреднала възраст, въпреки отличния ми стомах аз се нуждая само от едно хранене на ден. За това ми лишение обаче ме възнаграждават сладкият сън и лекотата, с която изразявам писмено моите мисли. Не си служа с парадокси и софизми, с които бих излъгал повече себе си, отколкото моите читатели, тъй като никога не бих се решил да им предложа съзнателно фалшива монета.

На младини моят сангвиничен темперамент ме направи твърде възприемчив към примамките на чувствеността; бях винаги весел и склонен да премина от едно удоволствие към друго; при това бях извънредно изобретателен при измислянето на нови удоволствия. Без съмнение оттам произтича и моята склонност да завързвам нови познанства, както и голямата ми сръчност бързо да ги прекратявам. Това обаче ставаше винаги напълно съзнателно и никога от лекомислие. Недостатъците на темперамента са почти непоправими, тъй като той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се създава от духа и сърцето и темпераментът почти не е свързан с него. Затова характерът зависи предимно от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.

Предоставям на другите да преценят дали характерът ми — добър или лош — е обрисуван такъв, какъвто го разкриват чертите на лицето ми. Забележително е, че хората без изразително лице — а такива има доста много — са хора безхарактерни. Оттук можем да изведем правилото, че съществуват толкова различни характери, колкото и различни физиономии.

Разбрах също, че през целия си живот съм действувал повече по внушение на чувствата, отколкото по размисъл; от това мога да заключа, че поведението ми е зависело повече от характера, отколкото от моя ум. Моят ум и моят характер постоянно воюваха помежду си и при техните сблъсъци винаги се убеждавах, че нямам достатъчно ум за моя характер и достатъчно характер за моя ум. Но достатъчно за това! Защото, ако е вярна поговорката, че — (ако искам да съм кратък, ще стана неясен), то вярвам, че мога, без това да звучи неучтиво, да употребя за себе си думите на моя любим Вергилий:

Култът към чувствените удоволствия бе за мен най-важното: всъщност за мене никога не е имало нещо по-важно от тях. Винаги съм се чувствувал роден за жените; затова и винаги съм ги обичал и позволявах, доколкото бе възможно, и те да ме обичат. Страстно обичах също удоволствието от храненето и се възхищавах на всичко, което дразнеше любопитството ми. Имах приятели, които са ми правили добрини, и имах и щастието при всеки удобен случай да им давам доказателства за признателността си. Имах също ужасни неприятели, които ме преследваха и които не унищожих само защото това не бе във властта ми. Забравяйки дадена обида, човек не я опрощава; защото, за да можем да простим, е нужно героично чувство, благородно сърце, великодушен ум; забравата, напротив, се дължи на слаба памет или блажено нехайство, на което миролюбивата душа на драго сърце се отдава, най-често поради нуждата си от покой и мир. Защото с времето омразата убива нещастника, който я е оставил да израсте.

Ако ме нарекат чувствен, биха сторили неправда спрямо мен, тъй като заради чувствата си никога не съм изоставял задълженията си, доколкото съм имал такива. По същата причина никога не би трябвало да нарекат и Омир пияница:

Аз обичах силно подправените ястия, пастети с макарони, приготвени от добър неаполитански готвач, испанската „оля потрида“, лепкавата нюфаундлендска треска, дивеч с прекрасен аромат и точно тези сортове сирене, чието узряване се познава по това, че животинките, които живеят в тях, стават видими. Намирах винаги сладък и мириса на жените, които обичах.

Какъв извратен вкус! Тази критика ме разсмива, тъй като съм убеден, че именно благодарение на моя изявен вкус аз съм бил по-щастлив от другите хора и това ме е карало да усещам по-силно насладата. Щастлив е този, който умее да си доставя наслади, без с това да вреди другиму. Безумец обаче е, който си въобразява, че Върховният повелител изпитва удоволствие, когато му принасят в жертва болки, мъчения и лишения, и че обича само тези, които си налагат такива. Бог може да изисква от своите творения само култивиране на онези добродетели, чиито семена той е посял в душите им. Той ни е дал всичко необходимо да ни направи щастливи — себелюбие, честолюбив стремеж към похвали, склонност към подражание, сила, храброст и най-сетне нещо, което никаква сила не може да ни отнеме: възможността да се самоубием, когато ние след вярна или невярна преценка имаме нещастието да открием смисъл в това. Това е най-силното доказателство за нашата морална свобода, която софизмът така упорито отрича. Но природата е против самоубийството и с право всички религии го забраняват.

Някога един мним силен дух ми каза, че не би трябвало да се наричам философ и в същото време да вярвам в откровения. Но щом ние не се съмняваме в тях в областта на физическото, защо да не ги допуснем и при духовното? Въпросът е само до възприетата форма. Духът говори на духа, а не на ушите. Началото на цялото наше знание трябва да ни бъде открито от тези, които са ни го съобщили, то се крие в големия и възвишен принцип, обхващащ всяко начало. Пчелата, която строи питите, паякът — мрежата, лястовичката — гнездото, си, мравката — мравуняка, та те никога не биха могли сами да направят нещо, ако преди това не са получили откровението, което е съществувало от незапомнени времена. Или ще повярваме в това, или ще трябва да си признаем, че материята е мислеща. Защо пък не, би казал Лок, ако Бог би го поискал? Но понеже ние не смятаме да отдадем такава почит на материята, по-добре ще е да се придържаме към откровението. Изучавайки природата, големият философ Лок ликуващо вярваше, че Бог не е нищо друго, освен самата природа, но сам умря твърде рано. Ако беше живял още известно време, той несъмнено би отишъл още по-далеч, но неговото пътешествие не би траяло много дълго. В своя Създател той би намерил себе си и не би посмял да го отрича повече: „В него живеем и сме“. Той би намерил създателя си неразгадаем и нямаше да се тревожи повече за това.

Би ли могъл Бог, началото на всички начала, който сам не е имал начало, да опознае себе си, ако, за да се опознае, би трябвало да изучи своето собствено начало?

О, щастливо незнание! Спиноза, добродетелният Спиноза, умря, преди да достигне това признание. Ако вярваше в безсмъртието на душата си, той би умрял като мъдрец и със справедливото настояване да получи награда за своите добродетели.

Не е вярно, че истинската добродетел не трябва да бъде възнаграждавана, за да не се накърни чистотата й. Напротив, добродетелта само ще се засили от това, тъй като човекът е премного слаб, за да бъде добродетелен само за да се хареса на самия себе си. Аз вярвам, че същият онзи Амфиар, който повече искал да бъде добър, отколкото да изглежда такъв, е само персонаж от басните. С една дума, аз вярвам, че не съществува в света уважаван човек, който да няма определени желания. А сега аз искам да говоря за моите.

Аз очаквам приятелство, внимание и благодарност от моите читатели. Благодарност, ако четенето на моите спомени ги поучи и им достави удоволствие. Внимание — ако ми отдадат справедливото и ме оценят като по-богат с добри характерни черти, отколкото с грешки. Приятелство — ако ме счетат достоен заради искреността и доверието, с което се предоставям такъв, какъвто съм на тяхната присъда.

Те ще се уверят, че аз винаги съм обичал истината тъй страстно, че често съм лъгал преди всичко, за да запозная с нея хората, които не познават прелестите й. Те няма да ме нахокат, ако видят как изпразвам кесиите на приятелите си, за да задоволя капризите си, защото тези приятели крояха химерни планове и докато им давах надежда за изпълнението им, се надявах да ги излекувам от тяхното безумие, като ги оставях сами да съзнаят тяхната неосъществимост. Аз ги лъжех, за да ги направя разумни, и не мисля, че заслужавам наказание, тъй като не действувах от алчност. Сумите, които употребявах да си доставям удоволствия, бяха предназначени за цели, порочни в самата си същност.