Когато бяхме изминали едва половината от това опасно изкачване, монахът ми извика да спра. Един от пакетите му бил паднал, но той се надявал, че е задържан от водосточната тръба. Първата ми мисъл бе да го ритна и да го изпратя след пакета му. Хвала на бога, че се овладях и не го направих. Наказанието би било твърде тежко и за двама ни, понеже сам не би ми се удало да избягам. Попитах го дали е връзката с въжетата, но той ми отговори, че било неговото пакетче, в което се намирал един намерен от него на тавана ръкопис, който щял да му донесе голяма печалба. Казах му, че трябва да прежали тази загуба. Една крачка назад би могла да ни провали в бездната. Бедният монах изпъшка и ние се закатерихме по-нататък.

След като бяхме изкачили с най-големи усилия петнадесет или шестнадесет плочи, дойдохме до билото. Тук седнах удобно, като че яздех и отец Балби последва примера ми. Седяхме с гръб към малкия остров Сан Джорджо Маджоре и виждахме на около двеста крачки пред себе си многобройните кубета на църквата Сан Марко, която спада към двореца на херцога. Преди всичко свалих моя вързоп и подканих другаря си да направи същото. Той постави своята връзка въжета, колкото можа по-добре, под бедрата си, но когато поиска да свали шапката си, която му досаждаше, постъпи несръчно. Шапката се търкулна от плоча на плоча до дъждовната тръба и последва пакета с дрехи в канала. Моят беден другар бе съвсем отчаян от това и извика:

— Лошо предзнаменование! Още в началото останах без риза и без шапка, а загубих и един скъпоценен ръкопис, който съдържаше интересна и съвсем неизвестна история, състояла се в Двореца на дожите.

Моята ярост се бе поуталожила междувременно и му казах спокойно, че в двете нещастни случки няма нищо необикновено и могат да бъдат считани за лошо предсказание само от един суеверен човек и че аз не ги смятам за такова и съвсем не съм обезкуражен от тях.

— Те трябва, драги ми, да ви послужат за поука да бъдете предпазлив и разумен. От тях трябва да разберете, че бог несъмнено ни покровителствува, защото ако шапката ви беше паднала наляво вместо надясно, ние бихме били загубени, защото би паднала в двора на двореца. Там биха я намерили постовете, и безспорно биха разбрали, че някой се намира на покрива. И тогава бихме били заловени.

След като се оглеждах надясно и наляво в продължение на няколко минути, казах на монаха да чака, докато се върна и да не се помества. Само с лоста си в ръка, яздих без трудност по билото на покрива. В продължение на почти цял час изучавах всички покриви на двореца, но напразно. Никъде не съгледах нищо, на което бих могъл да закрепя въже. Бях съвсем безпомощен. Не можеше да се мисли за канала или за двора на двореца, а църквата ми предлагаше между своите куполи само дълбоки бездни, които бяха затворени от всички страни. За да стигна през църквата до каноника, би трябвало да се катеря по толкова наклонени покриви, че не виждах никаква възможност да избера този път. Моето положеше изискваше дръзка смелост, но ми забраняваше всякаква непредпазливост. Да се избере верният път беше извънредно трудно.

Трябваше да бъде взето някакво решение. Трябваше или да се върна в килията си, за да не я напусна може би никога вече, или трябваше да скоча в канала. Понеже ми оставаше само изборът между тези две възможности, то трябваше да предоставя много на случая и преди всичко да направя нещо. Погледът ми падна върху една капандура откъм страната на канала. Тя беше доста далече от мястото, откъдето бях тръгнал, за да ми позволи да приема, че осветяваният от нея таван не принадлежи към областта на килиите. Тя водеше навярно към таван над някое от жилищата в двореца, чиито врати щях да намеря отворени. Бях твърде убеден, че слугите в двореца, дори тези от семейството на дожа, биха улеснили с готовност бягството ни, ако ни забележеха. Положително те нямаше да ни предадат във властта на инквизиторите, даже ако биха познали в нас най-големите политически престъпници. Толкова омразна бе инквизицията в очите на всички венецианци.

Трябваше да изуча по-отблизо тази капандура. Като се плъзнах внимателно по права линия от билото на покрива, се намерих скоро върху малкото покривче на издатината. Държах се здраво с двете си ръце за ръба, протегнах глава напред и видях и почувствувах една малка решетка. Зад нея се намираше прозорец със стъкла, които бяха в оловни рамки. Прозорецът не ме смути, но решетката, колкото и тънка да беше, ми се струваше непреодолима пречка, понеже мислех, че без пила не бих могъл да я отстраня, а имах само моя лост.

Не знаех какво трябваше да направя и започнах да губя смелостта си, когато внезапно едно просто и естествено събитие повдигна отново духа ми.

Часовникът от кулата Сан Марко, който в този момент удари полунощ, ме освободи със силен тласък от състоянието на безпомощност, което ме сковаваше. Тези удари на камбаната ми напомниха, че в същия миг започваше денят на всички светии и че този ден е също празник на моя светия покровител, ако имах такъв. И предсказанието на йезуита, който ме бе изповядал, ми дойде на ум. Но трябва да призная, че особено повиши смелостта ми и увеличи действително телесните ми сили светското предсказание, което бях получил от моя любим Ариосто.

Звукът на часовника от кулата ми се стори като говорещ талисман, който ме подбуждаше към действие и ми обещаваше победа. Прострян по дължината си, с глава наведена към решетката, пъхнах лоста в рамката, с която тя бе споена и реших да я изкъртя изцяло. След четвърт час това ми се отдаде. Решетката се намираше неповредена в ръцете ми и аз я поставих до капандурата. Без мъка строших сега прозореца, макар че получих силно кървяща рана на лявата ръка. С помощта на лоста стигнах отново по гореописания начин до билото и по него се върнах на мястото, където бях оставил моя другар. Намерих го в яростно отчаяние. Наговори ми най-груби обиди, задето съм го оставил толкова дълго време сам и заяви, че чакал само да удари един часът, за да се завърне в килията си.

— Та какво помислихте за мен?

— Помислих, че сте паднали в някоя бездна.

— И радостта, която би трябвало да изпитвате, че ме виждате отново, е изява на обиди?

— Че какво правихте толкова дълго време?

— Елате с мен, ще видите!

Натоварих се отново с моите вързопи и се упътих към капандурата. Когато се намерихме срещу нея, уведомих Балби за всичко, което бях направил, и се посъветвах с него, как бихме могли да стигнем тавана. Това бе лесно за единия от двамата, защото другия можеше да го спусне с въжето, но не виждах никаква възможност вторият да може да го последва, понеже въжето не можеше да се закрепи на входа на капандурата. Ако се качех на нея и скочех вътре, можех да си счупя ръцете и краката, понеже разстоянието от капандурата до пода не ми бе известно. Когато му изказах тези размишления с приятелски тон, човекът ми отговори:

— Оставете ме първо да сляза. Докато съм долу, ще имате достатъчно време да размислите как да ме последвате.

Признавам, че при първото си възмущение изпаднах в изкушение да му забия лоста в гърдите. Един добър дух ме възпря и аз не го укорих с нито една дума за подлия му егоизъм, а развързах веднага моята връзка с въжетата. След като завързах здраво въжето около гърдите под мишниците, накарах го да легне по корем с краката надолу и да се спуска докато стигне до капандурата. Когато стигне дотам, му казах да влезе до отвора и да се държи с ръце за ръба. Когато той стори това, се плъзнах както по-рано по покрива, легнах по дължината си върху капандурата, опънах въжето и казах на монаха да се спусне сега без страх. Щом стигна долу, той отвърза въжето. Аз го изтеглих и видях, че височината възлизаше на повече от петдесет стъпки. Това бе твърде много, за да се реша на опасния скок. За монаха бях вече сигурен. Той бе прекарал два часа на билото на покрива, преизпълнен със страх в едно, нека призная, невдъхващо доверие положение. Извика ми да му хвърля въжетата. Той щял да се погрижи за останалото. Естествено, пазех се да изпълня този глупав съвет. Не знаех какво да правя. Очакващ вдъхновение, покатерих се обратно към билото. Погледът ми падна върху едно място до една купола, която още не бях посетил, и се запътих нататък. Видях равна площадка, покрита с олово, близо до една голяма капандура с два затворени капака. Върху тази площадка се намираше едно корито с готова вар, зидарски инструменти и една стълба, която ми изглеждаше достатъчно дълга, за да мога да сляза по нея до тавана, където ме очакваше моя другар. Това бе достатъчно, за да взема своето решение. Закрепих въжето на първото стъпало и домъкнах неудобния товар до капандурата. Сега обаче, въпросът беше да вкарам тежката стълба в капандурата. Трудностите, които ми създаваше това, ме накараха да съжаля, че съм лишен от помощта на монаха.

Бях довлякъл стълбата дотам, че единият и край допираше капандурата, докато една трета от дължината й стърчеше извън водосточната тръба. Плъзнах се до капандурата, привлякох стълбата към себе си и завързах края на въжето си за осмото й стъпало. След това я спуснах, докато върхът й се намери непосредствено до капандурата. Сега се помъчих да я пъхна вътре, но ми бе невъзможно да я накарам да влезе повече от петото стъпало, защото върхът й опираше вътре до покрива на капандурата и не би могло по никой начин да се вкара по-навътре, без да се строши или капандурата, или стълбата. За това имаше само едно средство. Трябваше да повдигна другия край. Чрез наклоняването върхът можеше да мине край пречката и след това тя щеше да се плъзне надолу по собствената си тежест. Без съмнение, би трябвало да поставя стълбата напреко и да закрепя за нея моето въже, за да мога да се спусна безопасно по нея. Но тогава стълбата би останала там и на следната сутрин би издала на полицаите и на Лоренцо мястото, където може би бихме се намирали още.