Напълно спокоен и съсредоточен седнах на един стол и казах на монаха:

— Седнете и вие. Моето дело е свършено. Бог или щастието трябва да направят останалото. Нека небесният водач за останалото да се грижи. Или пък щастието, ако той не се погрижи. Не зная дали хората от двореца ще дойдат да чистят днес, в деня на всички светии или утре на Задушница. Ако дойде някой, аз ще избягам щом се отвори вратата, а вие ще ме последвате. А ако не дойде никой, то не се мърдам оттук. Дори да умра от глад, не може нищо да се направи.

От тези ми думи нещастният монах изпадна в ужасна ярост. Той ме нарече обезумял глупак, съблазнител, измамник, лъжец. Това не ме развълнува и аз го оставих да ругае. Внезапно удари шест часа. От събуждането ми на тавана бе изминал само един час.

Сега най-важното за мен бе да се преоблека напълно. Отец Балби изглеждаше като селянин, но дрехите му не бяха разпокъсани и покрити с кръв като моите. Неговата жилетка от червена фланела и неговите панталони от виолетова кожа бяха здрави. А аз изглеждах достоен за съжаление — облян в кръв и с дрехи на парцали. Над коляното ми кървяха две дълбоки рани, които бях получил при дъждовната тръба. Дупката във вратата на канцеларията ми беше раздрала жилетката, ризата, панталоните, слабините и бедрата. Навсякъде имах ужасни наранявания. Разкъсах няколко носни кърпи и се превързах с тях, доколкото можах. След това облякох красивия си костюм, в който навярно изглеждах доста смешен през студените есенни дни. Подредих косата си, доколкото това ми се отдаде в мрежата, извадих бели чорапи, сложих си поради липса на друга риза с дантели и облякох още две отгоре. Носните кърпи и чорапите пъхнах в джобовете си, а всичко останало хвърлих в един ъгъл. Метнах моето красиво наметало на рамената на монаха и добрият човек изглеждаше, като че ли го бе откраднал. Аз трябва да съм изглеждал като кавалер, който е бил на бал, след това е прекарал нощта на някое лошо място и там се е малко разрошил. Само превръзките на моите колена, които се виждаха, не отиваха към моята малка неподходяща елегантност.

В този елегантен костюм, със своята красива шапка с испанска златна дантела и бяло перо, пристъпих към един отворен прозорец. Няколко безделници, които (както узнах две години по-късно в Париж) се намираха случайно в двора на Двореца на дожите, се учудиха, че един толкова изискано облечен господин като мене може да бъде горе в този час, отидоха при човека, който имаше ключ от тази зала, и му съобщиха това. Той помислил, че може би е затворил някого предния ден, взе ключовете и се качи горе. Ядосах се, задето се бях показал на прозореца. Не знаех, че тъкмо това беше най-голямото щастие за мен. Седнах отново до монаха и се оставих да бъда руган от него, когато внезапно до ухото ми достигна дрънкане на ключове. Съвсем възбуден, скочих и погледнах през една малка цепнатина, която за щастие се намираше между двете крила на вратата. Видях само един човек без шапка, само с една перука на главата, той се качваше бавно по стълбата, държащ в ръката си голяма връзка ключове. Казах на монаха с много сериозен тон да не си отваря устата, а да върви след мен и да ме последва веднага. Държах в дясната си ръка лоста си, скрит под дрехата. Застанах пред вратата тъй, че да мога да изляза веднага, щом бъде отворена. Молех се на Бога човекът да не ми окаже никаква съпротива, понеже в такъв случай бих се видял принуден да го поваля, а бях решен на това. Вратата се отвори. При вида ми бедния човек застана като вкаменен. Без да се спра, без да кажа нито дума, използувах слисването му и се спуснах бързо по стълбата, монахът след мене. С бързи крачки, но не като беглец, се обърнах към великолепната така наречена Гигантска стълба, без да слушам Балби, който непрекъсната ми викаше:

— В църквата! В църквата!

Вратата на църквата бе отдалечена на двадесет крачки от стълбата, но църквите във Венеция отдавна вече не предлагаха сигурност на преследвани престъпници и затова никой не търсеше убежище в тях. Монахът знаеше това, но в страха си го забрави. По-късно ми каза, че ме подканил да вляза в църквата само защото някакво религиозно чувство го привлякло към олтара.

— Защо не отидохте там самичък?

— Не исках да ви напусна.

Той би трябвало да каже: не исках да ви загубя.

Сигурността, която търсех, се намираше извън границите на светлейшата република и аз бях вече поел пътя за там. Мислено бях вече стигнал. Но касаеше се да стигна също и телесно. Упътих се право към Кралската врата на Двореца на дожите. Без да погледна никого — това е най-доброто средство да не ви се обръща внимание — отидох през малкия Марков площад до брега, качих се в първата срещната гондола и казах съвсем високо на гондолиера, който стоеше на задната част:

— Искам да отида във Фазина, повикай бързо още един гребец.

Такъв се намираше съвсем наблизо и докато гондолата бе отвързана, седнах на средното подплатено седалище, а монахът на страничната скамейка. Чудноватата фигура на Балби, без шапка и с красиво наметало върху рамената, моят неподходящ за времето костюм, всичко това трябваше да наведе хората на мисълта, че съм някой шарлатанин или астролог.

Щом заобиколихме митницата, лодкарите започнаха да гребат силно по Канала на Джудека, по който трябваше да се мине, за да се стигне до Фузина или до Местре, където в действителност исках да отида. Когато бяхме изминали половината канал, протегнах главата си през прозореца и попитах задния гондолиер:

— Мислиш ли, че ще стигнем в Местре преди осем часа?

— Но, господине, вие казахте, че искате да отидете във Фузина.

— Ти си луд, аз казах към Местре.

Вторият лодкар ми каза, че се лъжа и моят глупав монах, като усърден християнин и голям приятел на истината, повтори естествено, че не съм прав. Имах желание да го накажа с един ритник за ужасната му глупост, но се сетих, че не всеки, който желае, може да бъде умен. Изсмях се високо и признах, че може би съм казал погрешно, но в действителност имам намерение да отида в Местре. Не получих отговор, но след малко гондолиерът ми каза, че бил готов да кара и за Англия, ако поискам.

— Браво, значи към Местре.

— След три четвърти час сме там, тъй като вятърът и течението са благоприятни.

Много доволен, аз погледнах назад канала, който дотогава никога не ми се бе виждал толкова красив, особено защото нито една лодка не плуваше зад нас. Утрото бе великолепно, въздухът — чист, слънцето ни изпращаше първите си прекрасни лъчи и двамата лодкари гребяха силно и сръчно. И когато си припомних ужасната нощ, която бях прекарал, опасностите, от които се бях отървал, мястото, където един ден преди това бях затворник, след това всички случайности, които бяха благоприятни за мене, когато си спомних за свободата, на която току-що започнах да се наслаждавам и която беше пред мен с целия си блясък — тогава ме обзе благодарност към бога, избликът на чувства почти ме задуши и аз избухнах в плач.

Моят чудноват другар, който освен когато даде право на лодкарите, не бе казал нито дума, помисли, че трябва да ме утеши. Но той се излъга относно причината на сълзите ми и неумелият начин, по който се опита да ме утешава, има за последствие облекчителните ми сълзи да преминат в един своеобразен смях, който го наведе на друго, също така погрешно предположение. Той помисли, че съм полудял. Бедният монах беше глупав, както казах вече, зъл беше само защото бе глупав. Бях се изправил пред неумолимата необходимост да използувам неговата глупост, но чрез нея той щеше насмалко да ме тикне в пропастта, макар и без лошо намерение. Беше ми невъзможно да го убедя, че съм заповядал на лодкарите да карат към Фузина с намерението да отида в Местре. Каза ми, че тази мисъл могла да ми дойде едва при пътуването ни през канала.

Пристигнахме в Местре. На площада не намерих коне, но в гостоприемница Камбана се намираха множество колари, с които се пътува също така добре. Уговорих с един от тях да ме закара в Тревизо. За три минути конете бяха впрегнати, мислейки, че Балби е зад мене, аз се обърнах и казах:

— Качете се.

Но той липсваше. Заповядах на един слуга да го доведе и възнамерявах да го наругая здраво, дори и ако е бил принуден да задоволи някоя нужда. Защото се намирахме в едно положение, в което трябваше да потискаме всички нужди, дори и природните. Слугата се завърна и каза, че не можел да намери монаха. Разярих се. Помислих да го оставя просто на произвола на съдбата. Би трябвало да го сторя, само чувството на честност ме възпря.

Слязох отново да се осведомя. Всеки го видял, но никой не може да ми каже къде е, или къде може да бъде. Забързах надолу по залесената главна улица и като обърнах инстинктивно глава към прозореца на едно кафене, видях злощастния монах, че стои при тезгяха, пие кафе и се шегува с келнерката. Той ме видя, показа ми момичето, каза ми, че била красива и ме покани да изпия и аз чаша кафе. Същевременно ме помоли да платя за него, защото нямал нито едно солдо у себе си. Потиснах възмущението си и му казах:

— Не искам, побързайте!

Същевременно го ощипах по ръката, така че той побледня от болка. Платих и си тръгнахме.

Треперех от гняв.

Върнахме се в гостоприемницата и се качихме в една кола. Но едва бяхме изминали десет стъпки, когато срещнахме един жител на Местре, някой си Балби Томази, един добър човек, който обаче се ползуваше с името, че поддържа връзка със светия официум на инквизиторите. Той ме позна, спря се и ми извика: