Той ми отговори, като заплака. Аз се развълнувах. Той ме запита дали биха ми стигнали две цехини, на което отговорих, че всичко трябва да ми бъде достатъчно. Той ми даде двете цехини, като ме помоли да му ги дам обратно, ако след като направя обиколката по покрива видя, че най-разумното би било да се върна в килията си. Обещах му това, малко изненадан, че можеше да допусне, че бих се решил да се върна. Той не ме познаваше, бях твърдо решен по-скоро да умра, отколкото да се върна на едно място, което след това не бих напуснал вече жив.

Повиках приятелите си и ние поставихме целия си багаж до дупката, след като бях разпределил стоте разтега въжета на две връзки. После разговаряхме в продължение на два часа и си спомнихме не без удоволствие за различните превратности на нашето предприятие. Първото указание, което отец Балби ми даде за своя благороден характер, се изрази в това, че той ми повтори десет пъти, че не съм удържал думата си, тъй като съм го уверил, че моят план бил готов и сигурен, а случаят съвсем не бил такъв. Дръзко ми каза, че ако знаел това предварително, нямало да ме освободи от моята килия. Графът ми каза също с всичката сериозност на своите седемдесет години, че най-умното било да се откажа от рискованото си начинание, защото било невъзможно да сполуча, напротив, очевидно било, че в момента съществувала много по-голяма опасност да загубим при изпълнението му живота си. Това, което той ми каза, бе типична адвокатска реч, отгатнах веднага, че истинската причина за неговото усърдие бяха двете цехини, които трябваше да му върна, ако успее да ме убеди да остана.

— Покритият с оловни плочи покрив — каза той, — е толкова стръмен, че няма да можете да ходите по него, защото едва ли ще бъдете в състояние да се държите прави, покривът е снабден наистина със седем или осем капандури, но те всички са с железни решетки, защото са отдалечени от стряхата и защото на тях не може да се стъпи сигурно. Въжетата, които имате, няма да ви послужат за нищо, понеже няма да намерите място, за да ги закрепите. А даже и да намерите такова място, не бихте си помогнали, защото човек не може да слезе от такава височина, тъй като няма за какво да се прикрепя докато стигне до долу. Трябва да вържете въжето около тялото си и един от вас тримата да спуснете двамата си другари един след друг като някое ведро или вързоп дърва. Този обаче, който направи това, би трябвало да остане жив, да се върне в килията си. Кой от вас тримата се чувствува готов за такова милостиво, но опасно дело? А дори да приемем, че един от вас е такъв герой, то кажете ми от коя страна искате да се спуснете? Във всеки случай не към площада, защото биха ви видели, към църквата е невъзможно, защото там бихте били затворени, за страната, обърната към двора, не може и да се мисли, защото там бихте попаднали в ръцете на полицаите, които обикалят постоянна. Значи можете да се спуснете само откъм страната на канала, а имате ли там гондола, която да ви чака, или някой кораб? Не. Ще бъдете принудени, значи да скочите във водата и да плувате до Санта Аполония, там ще пристигнете в плачевно състояние и няма да знаете накъде да бягате по-нататък. Помислете си, че можете лесно да се плъзнете по оловните плочи, а ако паднете в канала, ще бъдете загубени, дори и да можете да плувате като акули, защото при голямата височина на зданието и малката дълбочина на водата, падането може да бъде само смъртоносно. Ще бъдете смазани, понеже три или четири стъпки вода не са достатъчни, за да спрат действието на тежестта, когато тялото ви пада от такава голяма височина. Бихте се считали даже за щастливи, ако стигнете долу само със строшени крака или ръце.

Тази реч, която при нашето положение бе много неуместна, накара кръвта ми да кипне. Въпреки това, имах смелостта да го изслушам с едно търпение, което обикновено не притежавах. Безогледните укори на графа ме възмущаваха и имах голямо желание да му отвърна грубо, но чувствувах, че се намирам в деликатно положение и можех лесно да разваля собственото си дело, защото имах работа с един страхливец, който бе в състояние да ми отговори, че не бил дотолкова отчаян, че да рискува живота си да тръгне сам. Ако обаче останех сам, не бих могъл да разчитам на успех. Казах с приятелски тон, че съм сигурен в успеха на моето предприятие, макар че не мога да им съобщя подробности.

— Вашите мъдри съображения — казах на граф Асквино — ще ме подтикнат да действувам предпазливо. Имам доверие в бога и в своите собствени сили и ще преодолея всички трудности.

От време на време протягах ръката си, за да се уверя дали Сорадачи е още тук, защото през цялото време той не каза нито дума. Засмях се при мисълта какво става сега в главата му, след като беше съвсем сигурен, че го бях измамил. Към десет и половина часа му казах да види къде се намира сега луната. Той ме послуша, върна се веднага и ми каза, че след час и половина луната нямало да се вижда вече, а една извънредно гъста мъгла щяла да направи оловните покриви много хлъзгави, и опасни.

— За мен е достатъчно — отговорих му аз, — че мъглата не е зехтин. Опаковай наметалото си с една част от въжетата. Трябва да ги разпределим на равни връзки.

За моя голяма изненада той прегърна колената ми, след това хвана ръцете ми и ги целуна. Плачейки, ми каза:

— Моля ви, не искайте смъртта ми! Зная положително, че ще падна в канала. Не мога да ви принеса най-малката полза. Ах! Оставете ме тук и аз ще моля през нощта свети Франциск за вас. Във вашата власт е да ме убедите, но никога няма да ви последвам.

Естествено глупакът не знаеше, колко много молбата му съвпадаше с моите желания!

— Ти си прав, остани тук, но ти позволявам това при условие, че ще се молиш на свети Франциск. Преди това обаче донеси тук всички мои книги, искам да ги оставя на графа.

Той се подчини, без да възрази нищо и без съмнение с голяма радост. Моите книги струваха най-малко сто талера. Графът ми каза, че ще ми ги предаде при завръщането ми.

— Вие няма да ме видите вече тук, можете да разчитате на това. Книгите ще ви обезщетят за вашите две цехини. Извънредно приятно ми е, че подлецът Сорадачи няма смелостта да ме последва, той би ме затруднил. Освен това, мизерникът не е достоен да сподели с отец Балби и с мен честта на едно толкова красиво бягство.

— Това е вярно, каза графът, но възможно е утре да има основание да се поздрави за това.

Помолих графа за перо, мастило и хартия, които той имаше въпреки забраната, защото забраните не значеха нищо за Лоренцо, който за един талер би продал и самия свети Марко. Написах следващото по-долу писмо, което предадох на Сородачи и което не можах да прочета повторно, защото се намирахме на тъмно. Започнах с предсказанието на един мечтател, което написах на латински език.

„Аз не ще умра, а ще живея, за да възпявам славата на господа“.

„Господа инквизиторите проявяват всичко възможно, за да задържат насила виновника под оловните покриви. Виновникът, който е щастлив да не е затворник под честна дума, трябва също да стори всичко възможно, за да си възвърне свободата. Тяхното право се основава на юриспруденцията, правото на виновния е природата. И както вие не се нуждаете от неговото съгласие, за да го затворите, така и той не се нуждае от вашето, за да си възвърне отново свободата.“

„Джакомо Казанова, който пише това с горчивина в сърцето си, знае, че може да има нещастието да бъде хванат отново, преди да може да напусне държавата и да отиде на сигурно място в някоя гостоприемна страна. Тогава той би попаднал отново под меча на тези, от които се готви да избяга сега. Но ако би го постигнало това нещастие, той се обръща към човечността на своите съдии и ги моли да не отегчават ужасната му участ, от която се опитва да избяга, като го накажат, задето е послушал гласа на природата. Ако бъде заловен отново, той моли да му се върне всичко, което му принадлежи и което оставя в килията. Ако обаче има щастието да постигне целта си, той подарява всичко на Франческо Сородачи, който остава тук като затворник, защото няма смелостта да се изложи на опасност. Той не предпочита като мен свободата пред живота. Казанова моли техни превъзходителства да не забранят на нещастника този подарък, който той му прави. Написано един час преди полунощ, без светлина в килията на граф Асквино, на 31 октомври 1756 г.“

Казах на Сородачи да предаде това писмо не на Лоренцо, а лично на секретаря, защото той ще нареди сигурно да го повикат, ако не се качи и сам горе, което е още по-вероятно. Графът му каза, че въздействието на моето писмо било несъмнено, но трябвало да ми предаде всичко обратно, когато се върна. Глупакът му отговори, че желае да ме види отново, за да ми докаже, че на драго сърце ще ми върне всичко.

Но бе време да тръгвам. Луната не се виждаше вече. Окачих около врата на отец Балби полагаемата му се част от нашия багаж, така че той носеше от едната страна половината от нашите въжета, а от другата — своите собствени вещи. Същото направих и аз. След това ние двамата по ръкави, с шапки на главите, пристъпихме към отвора на покрива:

„И се качихме, за да видим отново звездите.“

(Данте)

Глава тридесет и втора

Напускам моята килия. Смъртна опасност върху покрива. Напускам Двореца на дожите, с гондола пристигам на сушата. Отец Балби ме излага на голяма опасност. С хитрост се разделям за малко с него.

Промъкнах се пръв, Балби ме последва. Сорадачи, който ни бе придружил до дупката на покрива, получи заповед да постави отново оловната плоча на мястото й и след това да се моли на своя свети Франциск. Въпреки мъглата, всички предмети можеха да се различават доста добре. Пълзейки на четири крака, хванах здраво моя лост, пъхнах го късо в цепнатината между две оловни плочи и хванах после с четири пръста ръба на извитата от мен плоча. Така стигнах постепенно до билото на покрива. Монахът, който ме следваше, се държеше здраво с четирите пръсти на дясната си ръка за колана на панталоните ми. Така се озовах в неприятното положение на товарно животно, което трябва едновременно да тегли и да носи и при това върху един наклонен покрив, който бе станал плъзгав от една гъста мъгла.