— Какви грехове съм направил?

— Ти сгреши от гордост, Сорадачи, като помисли, че ти дължа благодарност за това че ме предаде, като предаде писмата ми на секретаря.

— Как бих могъл да изкупя този грях?

— Ще ти кажа, когато утре дойде Лоренцо, ти ще останеш да лежиш върху сламеника си, с лице обърнато към стената, без да направиш ни най-малкото движение и без да погледнеш Лоренцо. Ако той те заговори, ще му отговориш, без да го погледнеш, че не си могъл да спиш и трябва да си починеш. Обещаваш ли безусловно това?

— Обещавам ви да изпълня точно всичко, което ми казвате.

— Закълни се пред тази икона! Бързо!

— Обещавам ти, пресвета Божа Майко, че няма да погледна Лоренцо и че не ще се помръдна върху моя сламеник.

— А аз, пресвета Дево, ти се заклевам в сърцето на твоя божествен син, ако видя Сорадачи да направи и най-малкото движение и да погледне Лоренцо, ще се хвърля веднага отгоре му и ще го удуша безмилостно за твоя чест и за твоя слава.

Разчитах на действието на тази заплаха най-малко толкова, колкото на неговата клетва. Все пак, за да добия колкото се може голяма сигурност, го попитах, дали има да възрази нещо против тази клетва. След като размисли за момент, той ми отговори: не, бил напълно съгласен с нея. Останах много доволен. Сега му дадох да яде, а след това му заповядах да си легне, защото съм имал нужда от сън.

Щом заспа, писах на Барби в продължение на два часа. Разказах му цялата история и му казах, че ако работата е напреднала достатъчно, нужно е съвсем малко, за да пробие тавана. Съобщих му, че трябва да избягаме през нощта на тридесет и първи октомври срещу първи ноември и че общо ще бъдем четирима. Това писмо написах на двадесет и осми октомври.

На следния ден монахът ми писа, че главната част от работата била привършена и му оставало да пробие само последния пласт над килията ми, това щяло да стане за четири минути. Сорадачи удържа клетвата си, престори се, че спи, а и Лоренцо не го заговори. Не го изпусках нито за миг от очи и мисля, че бих го удушил, ако бе направил и най-малкото движение с глава, защото за да ме издаде, нужно беше само да намигне на Лоренцо. Останалата част от деня бе посветена на разговори. Говорех толкова тържествено и с най-пресилени изрази, колкото можех и за мен бе наслада да видя, как той ставаше все по-фанатизиран. Освен тези тайнствени речи, извиках на помощ и винените пари. От време на време го карах да пие големи количества, докато най-сетне опиянението и умората го надвиха и той заспа.

Макар че всяко метафизично мислене бе чуждо за неговата глава и че способността си да мисли беше употребявал изключително, за да измисля шпионски хитрини, все пак ме затрудни за момент, като ми каза, че не разбирал защо ангелът трябвало да работи толкова много, за да ни отвори килията. Аз вдигнах поглед към небето, или по-добре към тавана на моята тъжна килия и му казах:

— Пътищата на бога са неизвестни на хората, освен това, небесният пратеник работи не като ангел, защото тогава едно духване от устата му би било достатъчно. Той работи като човек, чийто образ, без съмнение е взел само затова, защото ние не сме достойни да понесем неговото присъствие в небесния му вид. Освен това, предвиждам, че ангелът няма да дойде днес, за да ни накаже заради твоята зла мисъл, която обиди светата Дева. Нещастнико! Ти никога не мислиш като набожен и страхуващ се от бога честен човек, а винаги като проклет грешник, който има работа с месер-гранде и с неговите полицаи.

Бях искал да го доведа до отчаяние и това ми се бе удало. Той проливаше горещи сълзи и когато чу да бие един часа и ангелът не дойде, хълцането му го задави. Вместо да го успокоя, се опитвах да засиля още отчаянието му, като горчиво се оплаквах. На следния ден той пак удържа клетвата си, когато Лоренцо го попита за здравето му, той отговори, без да си обърне главата. На последния ден се държа по същия начин, а също и на сутринта на тридесет и първи октомври, когато видях Лоренцо за последен път. Дадох му книгата за Балби и бях писал на монаха да дойде към единадесет часа и да пробие тавана. Не се страхувах вече, че би могла да се яви някаква пречка, защото както бях чул от Лоренцо, инквизиторите и секретарят били отплували вече към сушата. Нямаше защо да се страхувам от пристигането на някой нов затворник и не бе необходимо да се опасявам повече от моя подъл нехранимайко.

Когато Лоренцо излезе, казах на Сорадачи, че ангелът ще направи в единадесет часа отвор в тавана на нашата килия. Той ще донесе една ножица и ти ще отрежеш моята брада и тази на ангела.

— Та има ли ангелът брада?

— Да, ще видиш. След това ние ще излезем и ще минем през покрива на двореца, оттам ще се спуснем долу на площада Сан Марко и оттам ще отидем в Германия.

Той не отговори. На обяд яде сам, тъй като душата и сърцето ми бяха твърде развълнувани, за да мога да ям. Не бих могъл да спя.

Часът удари — ангелът дойде. Сорадачи искаше да се хвърли на пода, но му казах, че това не е нужно. За три минути дупката бе готова, последното парче дъска падна в краката ми и отец Балби се хвърли в прегръдките ми.

Прегърнахме се и той ми даде лоста и една ножица. Казах на Сорадачи да ни отреже брадите и не можех да сдържа смеха си, когато видях как животното стоеше с отворена уста и наблюдаваше чудноватия ангел, който изглеждаше като дявол.

Бях нетърпелив да изследвам околността и казах на монаха да остане при Сорадачи, защото не исках да оставя последния сам. След това тръгнах. Сега се намирах над килията на графа, спуснах се в нея и прегърнах сърдечно достойния старец. Видях, че поради телосложението си той не бе в състояние да извърши бягството по един наклонен и покрит изцяло с оловни плочи покрив. Попита ме за плана ми и ми каза, че според него съм действувал малко лекомислено.

— Ще вървя напред, докато намеря свободата или смъртта.

Той ми раздруса ръката и каза:

— Ако мислите да пробиете покрива и да потърсите път по оловните плочи и слезете оттам, то не виждам никаква възможност за успех, освен ако нямате крила, а аз нямам смелостта да ви придружа, ще остана тук и ще моля бога за вас.

Излязох отново да изследвам големия покрив. Като се промъкнах колкото бе възможно в най-външния страничен ъгъл, стъпих най-после върху гредите, с които са изпълнени таваните на всички големи дворци. Изпробвах дъските с края на моя лост и имах щастието да ги намеря полуизгнили. При всеки удар с лоста се разпадаше на прах всичко, което докосвах. Като видях, че за по-малко от един час можах да направя една достатъчно голяма дупка, завърнах се в моята килия и прекарах там четири часа да разрязвам чаршафите, одеялата, дюшеците и сламеника, за да направя от тях въжета. Всички възли направих сам и се уверих в тяхната здравина, защото един-единствен лошо стегнат възел би могъл да ни струва живота. Най-сетне се видях притежател на въжета, чиято обща дължина възлизаше на сто разтега236.

При големи начинания има известни неща, от които зависи всичко и които водачът, ако иска да има успех, не бива да предостави на друг човек. Когато въжетата бяха готови, опаковах заедно моята дреха, моето копринено наметало, няколко ризи, чорапи и носни кърпи и всичките отидохме в килията на графа. Добрият стар господин поздрави Сорадачи, за това че е бил поставен в моята килия и чрез това ще добие скоро отново свободата си. Смаяното лице на Сорадачи ме разсмиваше. Бях хвърлил вече маската на Тартюф, която ми бе станала отвратително неудобна, и която трябваше да сложа заради нехранимайкото. Той явно бе убеден, че съм го излъгал, но не разбираше нищо от цялата работа, защото не можеше да отгатне как бях контактувал с мнимия ангел, тъй че можех да го карам да идва и да си отива в определен час. Той слушаше внимателно графа, който ни казваше, че сме щели да се опропастим и като истински страхливец обмисляше вече в главата си плана как да се откаже от опасното пътуване. Казах на монаха да направи своя пакет, като аз сам ще довърша дупката към покрива.

Към осем часа вечерта завърших дупката, без да имам нужда от чужда помощ. Бях раздробил на прах дъските и отверстието бе два пъти по-голямо, отколкото бе необходимо. Цялата оловна плоча лежеше пред мен. Не можех да я повдигна сам, защото беше запоена. Монахът ми помогна, като пъхнах лоста между дъждовната тръба и плочата удаде ми се да разкъртя последната. Аз промъкнах главата си през дупката и видях със съжаление, че луната, която се намираше в първата си четвърт пръскаше обилна светлина. Това нещастие трябваше да се понесе с търпение, трябваше да дочакаме полунощ, когато луната щеше да изчезне, за да освети обратната страна, защото в една толкова очарователна нощ, сигурно цялото добро общество се намираше на площада Сан Марко и следователно не можехме да се изложим на лунната светлина върху покрива. Нашите сенки биха паднали на площад Сан Марко. Очите на всички биха се отправили към нас и чудноватата сцена би възбудила непременно всеобщо любопитство, а особено това на месер-гранде и неговите полицаи, които са единствените пазачи във Венеция. И неприятното им усърдие би разстроило скоро хубавия ни план. И тъй, реших да излезем на покрива едва след залязването на луната. Призовах божията помощ, но не исках никакви чудеса. Изложен на капризите на щастието, трябваше да му оставя по възможност по-малко точки за нападение, ако планът ми пропаднеше, то исках поне да съм предпазен от укора, че съм направил грешка. Луната щеше да залезе след единадесет часа, а слънцето се появяваше едва в седем и половина, по такъв начин ни оставаха до разсъмване седем часа пълна тъмнина и ни можехме да действуваме. Имахме доста трудности пред нас, но за седем часа трябваше да смогнем да постигнем нашата цел. Казах на отец Балби, че бихме могли да прекараме три часа в разговор с граф Асквино. Помолих го да му съобщи предварително, че имам нужда от тридесет цехини, които го моля да ми заеме, защото те могат да ми бъдат от такава важност, както бе лостът за извършеното досега. Той изпълни поръчката ми и след четири минути се върна с отговора да отида сам, тъй като графът желаел да говори с мен без свидетели. Бедният стар господин ми каза много приятелски, че за да избягам, не съм имал нужда от пари, той нямал никакви, имал многобройно семейство и ако съм заминел, парите, който той ми е дал, щели да бъдат загубени. С една дума, каза още цял куп подобни излишни неща, за да прикрие с тях своето скъперничество или своето нежелание да дава в заем пари. Моят отговор продължи половин час. Приведох убедителни основания, но последните са били винаги безсилни, откакто съществува светът, защото най-красивите риторически изрази отскачат от стоманената броня на най-упоритата от всички страсти. Налице беше случаят „Който не иска, трябва да се набие“, но аз не бях достатъчно жесток, за да употребя насилие спрямо един нещастен старец. Най-сетне му казах, че ако иска да избяга заедно с нас, аз ще го нося на раменете си, както Еней — своя баща Анхис, но ако иска да остане, за да моли бога да бди над нас, то молбата му би била непоследователна, защото той би молил бога да успее едно дело, за което сам той не е пожелал да допринесе дори и с най-обикновени средства.