Локлан се замисли. Ако Брейдън можеше да сложи край на това по мирен път, то със сигурност си заслужаваше да опитат. Не харесваше мисълта да нарани някоя от жените им повече от Брейдън.

Може би брат му щеше да успее там, където той се бе провалил. Брейдън винаги е бил добър в уреждането на разгорещените спорове по мирен път.

Само веднъж се бе провалил. Локлан трепна при спомена.

Достатъчно трагедии се бяха случили на семейството им. Последното нещо, което искаше, бе да добави още някоя. Щеше да даде възможност на Брейдън да поговори с жените.

Но само една. Не можеше да си позволи повече от това.

- Много добре. Но знай, че както я кара Маги, мъжете ми или ще превземат църквата сами, или ще ме изхвърлят по задник и ще си изберат нов леърд.

- Жени - промърмори Син. - Не мога да повярвам, че са вдигнали този бунт срещу вас, докато на раменете ви тежи семейна вражда, с която да се борите. Последното нещо, от което се нуждаете, е мъжете да се разсейват от лудориите им, когато трябва да защитават земите.

- Да - съгласи се Брейдън. - Изненадан съм, че МакДъглас не са се възползвали от този бунт.

Локлан погледна през прозореца по посока на църквата. Въпреки гнева си, за миг той се наслади на веселието, обхванало го от новината, която получи.

- Сигурен съм, че щяха да го направят, ако собствените му жени не бяха сторили същото нещо с неговия клан.

- Какво? - попита Брейдън.

- Вярно е - продължи Локлан. - Собствената му жена се присъедини към тях. Разбрах за това само преди три дни. Лейди МакДъглас направи за посмешище съпруга си.

- Тогава, смята ли да преговаря за мир? — попита Син.

- Не. Дори ако се съгласим да приемем условията, нито един от нас няма да посмее. Ако отстъпим пред жените по този въпрос, тогава те ще си помислят, че имат власт над нас и всеки път, когато нещо не им харесва, биха могли да се съберат и отново да се скрият. Тръпки ме побиват, като се замисля за последствията. Можете ли да си представите?

- Да - каза Брейдън с порочна усмивка. — Би било забавно.

Локлан го изгледа заплашително.

- Е, би могло - поправи се Брейдън, пренебрегвайки гнева на Локлан. Насочи уверения си поглед към тримата.

- От години повечето от вас ми се подиграват заради факта, че никоя жена не може да ми устои. Е, сега, братя мои, ще бъдете благодарни за дарбата ми.

Никога не бяха виждали погледа на Брейдън по-самоуверен.

- Елате и вижте сами колко бързо ще приключа с този въпрос. Обзалагам се, че ще е минал по-малко от четвърт час, преди Маги да започне да се храни от ръката ми.

- Приемам облога - каза Юън. - Особено след като видях как Маги отпрати Локлан. Ще ти се отрази добре да се провалиш.

- Аз да се проваля? - попита Брейдън невярващо. - Ха! Няма жива жена, която да ми устои.

- По изключение, се надявам да си прав — каза Локлан. - Не мога да ти позволя да загубиш този облог.

- Тогава ела и стани свидетел на моя най-чувствен триумф.

Юън плесна Локлан по гърба.

- Не знам за теб, но това е сблъсък, който нямам търпение да видя.

Брейдън МакАлистър можеше да сложи край на всичките й грандиозни планове.

Маги, дъщеря на Блар, замръзна пред прозореца на черквата, когато видя малката група мъже, отправила се към нея. Ако някога четиримата ездачи на Апокалипсиса се появяха от плът и кръв, щяха да бъдат в облика на четиримата мъже, които крачеха гордо надолу по пътя към малката черква, където тя и останалите жени бяха потърсили убежище.

Всяка друга жена би мечтала за това - четирима греховно красиви мъже да се запътят към нея, знаейки, че тя е тази, която искат с такава твърда решителност.

За Маги това бе кошмар.

Бе очаквала да види красивия Локлан отново. С ръста си от сто деветдесет и три сантиметра, той бе един от най-високите мъже в клана. Светлата му коса изглеждаше сякаш буквално е създадена от злато. А когато ставаше въпрос за чертите му, тя се съмняваше, че дори ангелите на небето могат да се сравняват с нежно изваяното му лице или трапчинките в усмивката, която караше много девойки да въздишат.

Но днес нямаше усмивка. Само мрачен, смъртоносен поглед.

По-малкият брат на Локлан, Юън, бе с пет сантиметра по-висок и притежаваше широки рамене и смъртоносна походка, които караха мъжете от клана да изчезнат от пътя му. Мрачното му красиво лице оставяше много жени без думи. И само опасното му изражение спираше всяка жена от порива да го преследва.

Повечето жени се страхуваха от него толкова, колкото и мъжете.

Третият мъж стоеше между тях и бе облечен като англичанин, но тя не го познаваше. Въпреки това, той притежаваше същата смъртоносна аура на братята МакАлистър, а уверената му крачка й придаваше завладяваща и пленителна нотка. Той й напомни за опасен тъмен звяр, преследващ плячката си. А четвъртият...

На него се наслаждаваха очите й, защото познаваше добре Брейдън МакАлистър. Като приятел на по-големите й братя, той често идваше в дома й, докато растеше.

Подобно на някаква влюбена идиотка, Маги винаги го бе обожавала.

Щеше ли да дойде някога момент в живота й, когато само един поглед към него няма да ускорява дъха й? Няма да кара сърцето й да бие учестено?

Всичките братя МакАлистър бяха красиви, но имаше нещо специално в Брейдън, нещо наистина неустоимо. Къдравата му черна коса се спускаше по мускулестите му рамене и Маги бързо си спомни аромата на бъз, полепнал по копринените му кичури. Не че знаеше дали косата му наистина е като коприна. Това бе просто представа за нея, защото предполагаше, че усещането да прокара ръката си през дългите му черни коси ще бъде прекрасно.

Имаше високо чело с фино извити черни вежди, които се повдигнаха, когато се смееше. А той се смееше често - дълбок, гърлен звук, който изпълваше въздуха с музика и топлина.

А устните му...

Пълни и добре оформени, от типа, които една жена сънуваше, че я целуват. Или още по-добре - устни, които с целувката си биха зашеметили всяка жена.

Или поне така бе чувала. За съжаление, Маги никога не бе познала удоволствието, което доставяха устните му. Брейдън винаги бе гледал на нея като на досадно дете, въпреки че бе само с три години и половина по-малка от него.

Откакто бе навършила дванадесет, се опитваше да го накара да я забележи, дори веднъж го бе ухапала, за да привлече вниманието му. Но тя като че ли бе единствената жива жена, към която той наистина не проявяваше интерес.

Брат й Ангъс й бе казал, че лоялността на Брейдън към братята й е онова, което го спира да види в нея жена, но вътре в себе си тя подозираше, че е нещо повече от това. Маги не бе глупачка.

Никога не с била от типа жени, които мъжете преследват за нещо различно от топла храна или съвет как да привлекат някоя друга жена.

Както близнакът й Иън толкова често казваше, Маги бе добър, надежден приятел; жена, към която един мъж може да се обърне за съвет и никога да не се тревожи, че тя ще го осъди. В най-добрия случай, тя бе сравнително привлекателна, но не красавица, дори за тези с малко повечко въображение.

Но какво ли не би дала да има смелостта или красотата, с която да накара Брейдън да я забележи само за един миг. Да бъде единствената жена, която може да опитоми дивия вятър.

Въпреки това, днес не бе денят, в който да се опита да спечели вниманието му. В действителност, днес бе възможно най-лошият ден, в който тя някога можеше да го види. Защото в сърцето си знаеше, че е единственият мъж, който то би могъл да пробие защитите й.

А днес тя не можеше да си позволи да изгуби. Дори и от него. Не, трябваше да държи красивия войн далеч от себе си. Разбира се, ако някоя жена може да държи мъж като него на разстояние.

Докато Маги наблюдаваше приближаването на Брейдън, Пеги се появи зад нея, питайки за одеяла.

Въпреки че чу въпроса на приятелката си достатъчно ясно, Маги не можеше да говори. Цялото й същество бе завладяно от най-красивия шотландец, живял някога.

Брейдън вървеше към нейното убежище с уверена, мъжествена походка, която караше всяка девойка да обръща глава. Вятърът духаше срещу абаносовата му коса, като разбъркваше кичури от нея около изсеченото му лице. Той премести лявата ръка върху меча си и раменете му се изпънаха гордо.

Подгъва на черно-зеления му плейд се удряше в загорялата, мускулеста плът на бедрата му. Бедра, които се движеха пъргаво с всяка стъпка, водейки го по-близо до нея. Мили Боже, бе великолепен. Сурова, неукротима мъжественост, чувственост и сила струяха от всяка пора на тялото му.

Брейдън беше мъж, чувстващ се добре в кожата си и уверен за мястото си в света. Никога не се подчиняваше на чужди заповеди, а по-скоро винаги следваше свой собствен път, без да се интересува от последствията.

Днес изглеждаше още по-уверен, от последния път, когато го бе видяла. Бе намислил нещо, с трепет осъзна тя. Можеше да го види в строго стиснатата му челюст, в остротата на погледа му. Разобличи го, той имаше цел.

И в един миг тя разбра какво е намислил.

- *ch, balgaire le sililibh tnear! - каза тя под носа си.

- Какво куче с похотливи очи? - попита Пеги от дясната й страна.

- Онзи най-отпред - изръмжа Маги, разгневена от факта, че походката му й въздейства.

И още по-лошо, тя не би могла да го избягва! Пеги застана на пръсти, за да погледне през прозореца.

- О, по дяволите - прошепна тя. - Със сигурност трябва да са поне четирима. И всичките красиви.

Маги изгледа приближаващата се група.

- Казват, че самият дявол е красив мъж, и аз по-скоро бих се срещнала с него, отколкото с Брейдън МакАлистър.

- Дяволът няма да види деня, в който ще може да си съперничи с братята МакАлистър по външен вид - прошепна Пеги. - Мили Боже, Брейдън със сигурност е водачът.

Замечтана усмивка изви устните й.