- Не може ли да се държим като възрастни? - попита той графа.

- Като възрастни ли каза, празноглав развратнико? - възмути се Руфъс.

Тогава, без предупреждение, по-старият мъж се хвърли напред с меча в ръка. Брейдън се отдръпна достатъчно лесно, но тъй като мечът изсвистя само на сантиметри от гърлото му, реши, че определено е време, да се раздели с графа.

- Хайде, Руфъс – каза Брейдън, опитвайки се да отвлече вниманието на мъжа от факта, че бавно се придвижваше към отворените врати на балкона. - Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Мога да се бия с дузина мъже като теб.

Руфъс се отдръпна със застрашителна усмивка.

- Тогава е добре, че съм довел тримата си братя.

Споменатите братя, избраха точно този момент, за да влязат в стаята и да извадят мечовете си. Просто трябваше да го кажеш, нали? Помисли си Брейдън иронично.

Той спря, докато преценяваше новите си противници. Нито един от тях не бе по-млад от четиридесет. Въпреки това, от начина, по който държаха мечовете си, разбираше, че са обучени рицари, а не контета, които са платили откуп от военна служба на английския си крал. Тези мъже бяха воювали много и все още се подготвяха за война.

Не, че това наистина имаше значение, защото той не се страхуваше от шепа рицари. Никога нямаше да настъпи ден, в който такова нещо би могло да надвие шотландец. Но Брейдън не бе глупак и неравенството между четирима обучени рицари срещу един полуоблечен и невъоръжен шотландец не беше това, на което обикновено залагаше.

Реши да се насочи към доброто английско възпитание на графа.

- Това съотношение наистина не е много честно.

- Нито слагането на рога.

Е, до тук с развлечението. Руфъс отново се хвърли напред. Брейдън грабна една възглавница от леглото и отклони острието с нея. Прескачайки леглото, той се претърколи през дюшека, докато Руфъс насочваше меча към рамото му.

Острието пропусна на косъм и се заплете в завесите на леглото.

Брейдън се изправи от другата страна и погледна към мястото, където бяха застанали братята на графа.

- Брейдън!

Пускайки възглавницата, той се обърна и видя стоящата в ъгъла Прюдънс, която държеше меча му. След като целуна дръжката, тя го хвърли към него.

Брейдън го хвана и й благодари миг преди един от братята на графа да го нападне. Той отклони удара на мъжа с лекота и се измъкна от ъгъла. Преди да успее да си проправи път към балкона, бе нападнат от всички наведнъж.

Брейдън се справяше добре, но тъй като бе с един обут в ботуш и един бос крак, нестабилната му поза усложняваше доста нещата. По дяволите англичаните и странните им дрехи. У дома никога не би се тормозил с тези неудобни ботуши или толкова много части на облеклото.

Като се замислеше, че наричат любимите му шотландски братя плиткоумни. Поне в Шотландия един мъж знаеше как да се облича удобно и здравословно.

И най-важното, подходящо за неочаквани срещи. Докато се биеха, графът загуби равновесие и се препъна, предоставяйки на Брейдън шанса, от който се нуждаеше, за да избяга, без да пролива английска кръв.

Завъртайки се към стената, Брейдън отряза въжето на полилея. Графът и братята му се разбягаха стремително, когато той се стовари, разпръсквайки свещи из стаята.

Докато те се занимаваха с потушаването на малките пожари, Брейдън изтича до мястото, където трите жени се бяха сгушили. Той грабна туниката си от Пейшънс, ботуша си от Прюдънс и наметалото си от Пайъти.

- Сбогом, мои прекрасни дами - Каза им с усмивка, докосвайки Пайъти леко по бузата с нежна милувка. - Ако някога се осмелите да дойдете в Шотландия ... - Той погледна към мъжете, които се бяха запътили обратно към него, - оставете мъжете си у дома.

С тези думи, Брейдън се втурна през отворената врата на балкона и скочи грациозно в двора отдолу.

После вдигна поглед към балкона и видя трите жени да гледат надолу към него.

- Спомняй си за нас с нежност - извика Прюдънс, докато махаше деликатно с ръка.

- Винаги, скъпи мои - отвърна той с усмивка. Брейдън им изпрати бърза целувка, след това нахлузи ботуша си и се насочи към обора. Имаше малко време, за да избяга преди графът и братята му да тръгнат след него. Не, че се страхуваше от тях; причината съвсем не беше тази. Наистина би могъл да убие всички, но това щеше да е проблем. Отказваше да убие мъж, заради някакъв флирт.

Жените бяха забавни и причина за съществуването му. Въпреки това, жената не струваше колкото живота му, и той никога не би отнел живота на друг мъж заради жена.

Този суров урок бе научил преди години.

Освен това, бе време да се отправи към вкъщи. Англичанките бяха приятни за известно време, но в крайна сметка той най-силно жадуваше за шотландските девойки. Със своите нежни, весели гласове и бляскави усмивки, те бяха скъпоценните камъни на земята и бе време да се върне при тях и отворените им обятия.

Както и други части от тялото, които бяха готови да отворят за него. Брейдън се усмихна при тази мисъл.

Със скоростта на обучен войн, той оседла коня си и напусна обора, преди графът да излезе от крепостта. Всъщност, Брейдън излизаше през портата, преди мъжът да е успял да стигне до двора.

Имаше още само една кратка спирка, преди свободата. Но след това вече бе на северната граница.

- Давай, Демон - нареди той на черния си жребец. - Да видим какви други проблеми можем да намерим по пътя, а?

Килагарайгън, Шотландия Три седмици по-късно

Локлан МакАлистър беше практичен човек. Разумен мъж, според повечето. Като водач на клана трябваше да бъде такъв. Но това... това надхвърляше, всичко, което бе виждал през целия си съзнателен живот.

Всяка жена в Килагарайгън отказваше да нахрани или да спи с мъжа си, докато Локлан не се съгласи да прекрати враждата с Роби МакДъглас!

Все още бе зашеметен от това неразумно искане. Жените бяха полудели. Всички до една и най-вече Маги, дъщерята на Блар.

Всъщност, самият той бе готов да отиде и да удуши подстрекателката на жените.

И не бе единственият. Мъжете от клана му бързо бяха преминали точката на търпението си, и вече чуваше слухове как смятат да тръгнат след Маги сами. Всъщност, всяка сутрин очакваше да намери бедния й, гниещ труп, прикован към входната врата на централната кула на крепостта си или да виси от някой зъбер на крепостната стена.

Обезсърчен, той се загледа към другия край на чистата си, елегантна, голяма зала, където по-малкият му брат Юън седеше на масата и отрязваше парче от говеждото месо, което Локлан се бе опитал да сготви малко по-рано. В интерес на истината, щеше да се справи по-добре, ако бе осолил и изпържил кожените си ботуши. Със сигурност вкусът на кожата не можеше да е по-лош, от този на месото.

Ако затруднението му не беше толкова сериозно, Локлан щеше да се засмее на опита на Юън да задържи дългите си крака под масата. Имаше няколко мъже в клана, които се доближаваха до височината на Юън - метър деветдесет и осем. И въпреки че тялото му беше слабо, то бе достатъчно мускулесто, за да накара дори смелчага да преглътне със страх.

Но това, което плашеше повече от размера на мъжа, беше свирепото му изражение. Юън рядко се усмихваше. В действителност напълно избягваше повечето хора и рядко напускаше пещерата в хълмовете, която наричаше дом.

Въпреки лошото си настроение, Юън притежаваше способността да разбира същината на проблема и да го нарича с истинското му име. Поради тази причина Локлан го бе извикал от обителта му.

- Какво трябва да направя? - попита той Юън.

Брат му се опитваше да дъвче месото, но изглеждаше по-скоро като преживяща крава, отколкото като войн, какъвто беше.

- Научи се да си готвиш, за да не умреш от глад.

- Юън - изръмжа той. - Сериозен съм.

- Аз също - промърмори Юън, докато избутваше дървената си дъска, а след това отпи глътка бира, за да изплакне зловонния вкус на овъглено говеждо месо от устата си. - Не можеш да продължаваш да се храниш така, защото няма да издържиш дори още една седмица.

- Юън...

Брат му игнорира предупреждението в гласа му.

- Струва ми се, че ситуацията има лесно решение.

- И то е?

- Върви в двора на черквата, метни Маги на рамото си, изведи я от там и я накарай да ни сготви нещо, което става за ядене.

Локлан въздъхна.

- Вярваш ли, че не съм си го мислил? Но това е свещена земя. Няма да наруша светостта й.

Юън се надигна бавно от масата.

- Тогава, аз ще го направя. Тронът на Сатаната ще замръзне преди аз да позволя на жена да ми се подиграва.

- Истина е - прекъсна разговора им познат глас. - Ето защо добрият Господ ме е оставил на тази земя.

Локлан се обърна и видя най-малкия си брат, Брейдън, застанал на вратата на залата.

Черната коса на Брейдън беше разрошена, сякаш бе яздил дълго. Носеше черно-зелення си плейд* небрежно над лявото рамо, а погледът му бе все така дяволит.

* Шотландско наметало от кариран плат. - Б. пр.

** Адрианов вал (лат. *allum Hadriani) - е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което се намира на територията на съвременна Великобритания - в Северна Англия, край нейната граница с Шотландия, - Б.пр.

За първи път от две седмици, Локлан се засмя. - Е, добре, блудният син се завърна - Каза той, докато прекосяваше стаята, за да посрещне своя все по-странстващ и непочтителен брат.

Щом се изравни с Брейдън, Локлан видя мъжа в сенките, който стоеше тихо зад гърба на малкия му брат. Усмивката замръзна на лицето му и той се закова на място.

Не, не можеше да бъде... но беше истина. Локлан премигна невярващо.

Бяха минали години, откакто за последно бе виждал своя полубрат Син. Дори като дете, Син беше по-сериозен от Юън и изпълнен с повече омраза, отколкото Локлан можеше да проумее.

Когато Син бе изпратен против волята си при английския крал от баща им, който го презираше, младежът се бе заклел никога отново да не стъпва на север от Адриановия вал**.