Покоряването на шотландецаКинли Макгрегър

Unknown publisher

Лондон, по време на управлението на Хенри II

Красив като греха и по-опасен от самия дявол, Брейдън МакАлистър имаше само една слабост в живота. Обожаваше всички жени. На двадесет и пет години бе отнел повече сърца, отколкото някой можеше да преброи и бе очаровал повече жени, отколкото бяха звездите в небето. Говореше се, че в часа на раждането му, акушерките били пленени от игривото новородено. Жената, която бе помогнала за появяването на повече от шестдесет мънички бебета на този свят, незабавно бе обявила Брейдън за проклятие на всяка девойка, достатъчно глупава да отдаде сърцето си на такъв като него.

Момчето носеше дявола в себе си. Това бе явно за всички. Самият Брейдън не разбираше защо бе толкова привлечен от жените. Знаеше само, че ги обожава всичките - млади, стари, необвързани или омъжени, красиви или обикновени. Нямаше значение, всяка жена притежаваше специален пламък в себе си, който той намираше за неустоим, а в замяна жените оставаха запленени от него.

Където и да идеше, женски глави се приближаваха една към друга с въздишки и кикот, докато обсъждаха репутацията му. Тези, които познаваха уменията му в леглото от първа ръка, го възхваляваха пред онези, които само бяха чували слуховете за него.

Брейдън винаги отвръщаше на жените, които срещаше, с дяволита усмивка. Никога не бе твърде зает, за да се спре по пътя и да прекара миг или два с изгаряща от желание жена.

Всъщност живееше за чувствеността. Копнееше за звука на меки, женски въздишки от удоволствие, прошепнати в ухото му, докато даряваше с наслада любовницата си. Никога не смяташе себе си за задоволен, докато партньорката му не бе достигнала собственото си удовлетворение поне три или четири пъти.

А Брейдън обичаше да бъде добре задоволен.

Семейството му твърдеше, че той е ужасно пристрастен. В живота си, така и не бе узнал какво е онова, с което го пленяваха жените. Може би бе уханието им, усещането за меките им, гъвкави крайници, плъзгащи се по голата му кожа. Не, реши той, най-много обичаше вкуса на жените.

И точно сега бе заобиколен от три дами, които се бореха за вниманието му. Сестрите Гент.

Е, само две от тях все още бяха Гент; третата, Пайъти, се бе омъжила за Руфъс от Нотингам миналата зима. И въпреки че Брейдън много харесваше стария граф, наистина бе срамота, че такава енергична млада жена бе обвързана с мъж, три пъти по възрастен от нея. Особено, когато мъжът прекарваше повече време в грижа за ястребите и хрътките си, отколкото с красивата си, любяща съпруга.

Пайъти*, противно на името си, го преследваше, откакто бе пристигнал в Англия преди три месеца, за да посети заедно с брат си крал Хенри и да изрази почитта си заради английските си земи.

Човек трябваше да избягва неприятностите с англичаните, когато можеше, и Брейдън умело бе отбягвал съблазнителните хитрости и машинации на младата жена.

Когато бе получил писмо от Руфъс по-рано същия ден, в което изискваше присъствието му, за да говорят за няколко от шотландските земи, които графът обмисляше да продаде, Брейдън, не се бе замислил. Бе пристигнал, за да открие трите жени, отседнали там, докато графът и братята му бяха заминали тази сутрин за Франция.

Първата реакция на Брейдън бе да си тръгне. Но как можеше простосмъртен човек да откаже такива райски плодове, когато те буквално се бяха разголили пред него? Това със сигурност беше изкушение, на което Брейдън не можеше да устои. Не че на сладострастник като него му трябваше много, за да поеме по пътя на изкушението.

Ако жените бяха решени да го съблазнят, тогава със сигурност той би бил доволен,

* Пайъти - в превод от английски означава „набожност, благочестивост". - Б. пр.

да го сторят. Трите дами го бутнаха на леглото и започнаха свободно да използват тялото му за собствено удоволствие. Възхитен, той им позволи да правят каквото пожелаят, отпусна се и просто се наслаждаваше на това, което му предлагаха.

- Милорд - измърка Пейшънс, докато пускаше тъмносинята си туника на пода. - Кажи ни отново как уби дракона от Килагарайгън. Прюдънс издърпа дясната му обувка, като разголи обутия му в чорап крак.

- Предпочитам разказа за онзи разбойник, който сте изпратили на оня свят на път към Лондон.

Пайъти плъзна ръце по бедрата му към задните му части.

- А аз предпочитам тази история, точно тук - Каза тя, като сграбчи в две шепи задника му.

- О, дами, дами - въздъхна той доволно. — Откъде да започна?

Повдигайки фустата си, Пайъти го дари с пищната гледка на голото си дупе, след което се премести и възседна скута му. Размърда неприлично бедрата си срещу неговите и отпусна жълтия плат около себе си. После смъкна надолу част от роклята си, излагайки на показ закръглените възвишения на добре заоблените си гърди.

- Защо не започнете оттук? - попита тя, плъзгайки ръка по горната част на лявата си гърда.

- Да, изглежда като чудесно място, от което да започна - отвърна Брейдън дрезгаво.

Но преди да успее да се включи в играта на графинята, вратата на стаята се отвори с трясък.

- Пайъти! - чу се гневен рев.

Брейдън се подпря на лакти и видя Руфъс, който стоеше на вратата, със стисната устни. Лицето на графа бе по-червено от жаравата на огъня, от което добре поддържаната му бяла брада изпъкваше още повече.

Брейдън изръмжа ниско в гърлото си. Не можеше ли един мъж да преживее миг на забавление, без някой ядосан баща, съпруг или брат да се впусне в претенции за кръвта му?

Е, ако първо се ожениш за жената, братко, няма да имаш такъв проблем. Брейдън трепна, когато познатите думи на Син отекнаха в главата му.

Ох, какво разбираше брат му? Син прекарваше точно толкова време в избягване на свещения брак, колкото и Брейдън.

Пайъти скочи от скута му с възмутен писък, докато другите две жени побързаха да се скрият в близкия ъгъл. Светлината на огъня и лоените свещи очертаваха трепкащите им сенки на стената.

Брейдън въздъхна със съжаление. Е, със сигурност бе забавно, докато траеше. Какви бяха тези мъже, които казваха, че заминават извън страната, а в същото време не го правят?

Човек би си помислил, че един мъж ще притежава по-голямо уважение от това да влети в покоите на жена си, без да извести за пристигането си. Защото такова нещо бе направо грубо.

- Как смееш? - изръмжа Руфъс, докато нахлуваше в спалнята на съпругата си.

Пайъти пресрещна Руфъс в центъра на стаята, с ръце на хълбоците.

- Как смееш ти! - извика тя и се изправи срещу разярения си съпруг.

Сграбчи Руфъс за туниката, докато той отиваше към леглото и го завъртя с лице към себе си.

- Казваш ми, че заминаваш, а се връщаш точно, когато става забавно. Започвам да мисля, че ме лъжеш само за да можеш да се върнеш у дома и да пронижеш мъжа, с когото си ме хванал!

Брейдън се намръщи при думите й. С колко ли мъже е била графинята?

Руфъс изгледа кръвнишки жена си.

- Жено, кълна се, ако не беше богатството на баща ти и факта, че ще го превърна в мой смъртен враг, щях да те изхвърля още през първата седмица от брака ни или да те бия, докато се пречупиш.

- Е, тогава, е добре, че встъпих в този брак така добре осигурена, нали? - Тя посочи леглото, на което все още лежеше Брейдън. - Знаеш ли, започвам да подозирам, че обичаш да пронизваш млади мъже само от злоба.

Руфъс се задъха от гняв.

- Нямаше да имам никаква причина да го пронизвам, ако той не те бе пронизал пръв!

Само да бях стигнал до там, помисли си Брейдън с тъга. За съжаление, графът бе избрал подходящия момент. В интерес на истината, той дори не бе целунал девойчето.

Брейдън бавно се надигна от леглото.

- Може би трябва да си тръгвам.

- Може би трябва да умреш - Каза Руфъс, докато избутваше жена си.

След като се бе озовавал в подобна ситуация повече от веднъж, Брейдън знаеше, че паниката не е най-добрият начин на действие. Всъщност, хладнокръвието щеше да го спаси от обезглавяване.

А и последното нещо, което искаше, бе да умре на английска земя. Ако трябваше да умре, то в името на всичко свято, щеше да стане на шотландска земя.

И за предпочитане с шотландска девойка, стенеща в ухото му.

- Ако за теб е все едно, Руфъс, аз предпочитам да почакам още няколко години преди да срещна Създателя си.

- Тогава трябваше да си държиш ръцете далеч от жена ми.

Всъщност, Брейдън бе този, когото докосваха, но точно сега не бе подходящият момент да го отбелязва. Да не говорим, че нямаше да е джентълменско от негова страна да компрометира дамата още повече.

Въпреки дързостта й, Брейдън всъщност харесваше Пайъти и последното нещо, което искаше, бе тя да бъде наранена по някакъв начин.

Пайъти се скри при сестрите си в ъгъла, докато Руфъс изваждаше меча си. Брейдън преценяваше противника си.

Тъй като бе най-младият от пет момчета, Брейдън беше войн, откакто за първи път бе сграбчил нож в ръката си. През целия му живот единствено братята му се бяха изправяли срещу него в равностоен двубой. А неразумният англичанин пред него бе жалък противник за уменията му.

Въпреки, че по време на битка никога не бе избягвал убийството, не желаеше да пролива кръв заради нещо толкова глупаво. Една жена не струваше колкото живота на един мъж.

Сега само трябваше да убеди графа в това. Брейдън разпери широко ръце.

- Бъди разумен, Руфъс. Наистина не искаш да се биеш с мен.

- Да не се бия с теб ли, малоумен шотландски варварино? След това, което направи? Ще се видим в ада, където ти е мястото, примитивно, безбожно куче.

Брейдън потисна смеха си. Колко очарователно. Обиди. Жалко, че мъжът нямаше повече практика. По-големите братя на Брейдън можеха добре да го научат как езика му да бъде остър като бръснач.