— Както казах, сигурно и други хора са видели предаването по телевизията. А някои от тях са много по-близо от Тайбър. Просто искам да бъдеш предпазлива.

Рони преглътна мъчително.

— Наемници? — беше чувала слуховете за постоянните битки, които Тайбър и неговото семейство бяха водили през годините с мъжете, изпратени да ги заловят или убият.

В очите на Джон проблесна съчувствие.

— Да — промърмори най-накрая той. — Но трябва да се пазим. Само няколко човека знаят за това място и до момента, в който някой се сети къде точно да ни търси, Тайбър ще е вече тук, за да те пази. Той ще знае какво трябва да се направи. Ти ще бъдеш добре.

Джон се обърна, преди тя да успее да каже нещо, и напусна скривалището. Едва тогава Рони забеляза пистолета, който носеше в другата си ръка. Беше черен, смъртоносен, и мъжът със сигурност го държеше така, сякаш знаеше как да го използва.

Страхотно! Тя се срина върху един от прашните кухненски столове и огледа едностайната хижа с чувство на отчаяние. Някакви наемници бяха по следите й. Точно това й трябваше, като капак на всичко останало.

Младата жена вдигна ръка и докосна белега на шията си, който й бе причинил толкова много неприятности. Болеше я повече от обикновено. Не с неприятна болка, по-скоро бегъл намек на удоволствие, напомняше й за невероятното усещане, когато устата на Тайбър се притисна към нея. Зъбите му, драскащи кожата, езикът, облизващ я горещо. Рони потръпна неконтролируемо при спомена.

Като отдръпна ръката си обратно надолу, Рони се вгледа в телефона няколко дълги секунди, преди да се изправи и да отиде до малкия прашен прозорец до вратата. Можеше да му се обади. Трябваше да му позволи да разбере колко цени бъркотията, в която се намираше в момента. По дяволите, той не я искаше в живота си, беше показал това пределно ясно. Как би могла да се почувства добре, заради помощта, която щеше да й окаже сега?

Погледна през прозореца, знаейки, че за момента не може да направи нищо. Това чувство на безпомощност я разяждаше. Мразеше да е зависима от някого, особено когато се отнасяше за живота й.

Докато гледаше към гората, младата жена видя Джон, който обхождаше гъсто обраслия район. Тялото му се движеше между дърветата, отпуснато, но въпреки това нащрек. Напомняше й за някой от онези военни типове, които бе виждала по телевизията няколкото пъти, когато бе имала време за гледане.

Времето минаваше дяволски бързо. Нямаше възможност да мисли за приспособяване към внезапните промени около нея. Нямаше време да се подготви, преди да се изправи отново пред Тайбър. Сякаш бяха минали няколко минути преди Джон да се върне в хижата и да вдигне мобилния телефон. Погледна към нея, докато набираше номера.

— Чувам хеликоптер. Ти ли си? — попита той тихо, а бледосините му очи бяха хладни и уверени. — Добре. Досега сме невредими. Ще се погрижа Рони да чака на сечището. — Джон затвори телефона, след това се обърна към нея. — Готова ли си за тръгване?

— Не — младата жена мушна ръце в джобовете на дънките. Събуди се веднага, помисли си отчаяно. Хайде, Рони, време е да се събудиш!

— Жалко — мъжът й се ухили, сякаш бе съвсем наясно с факта, че тя отчаяно се опитва да отрече всичко, което се случва. — Време е да тръгваме.

Глава пета

Всичко изглеждаше нереално. Рони стоеше в края на малкото сечище и наблюдаваше как хеликоптера пикира и се приземява гладко. Джон й направи знак да стои назад, приведе се и хукна към малкия летателен апарат, докато тя се опитваше да успокои лудо препускащото си сърце.

Искаше да се обърне и да побегне, да избяга обратно към живота, който бе водила преди съдбоносното отпътуване от града, от което бе изминал не повече от един час. Но инстинктивно знаеше, че няма измъкване. За миг се запита дали наистина иска да го направи.

Не бе ли мечтала за него всяка вечер, не бе ли страдала за него всяка минута денем, откакто той бе излязъл от живота й?

Когато Тайбър скочи от хеликоптера, всяка клетка в тялото й се пробуди за живот. А между бедрата й започна да пулсира настойчиво желание, почувства влагата, която сякаш се съсредоточи на едно място, подготвяйки я за него. За пореден път дъхът заседна в гърдите й. Рони бе напълно неподготвена за грубата сексуалност, която като че ли сияеше около него.

Тайбър носеше дънки. Те бяха провиснали ниско около тесния му кръст, обгръщайки ласкаво мускулестите бедра и дългите му крака. Широкият, тъмен колан подчертаваше бялата тениска и очертанията на плоския корем. Раменете му бяха широки. Гарваново черната му коса беше вързана на тила и му придаваше див, грубоват вид, който я прониза право през утробата. Рони усети как соковете се изливат от горещата й вагина, а тялото започна да я боли и да пулсира за него.

Младата жена отстъпи назад. Погледът му остана прикован в нейния, докато дългите му крака изминаваха разстоянието между мястото, където седеше тя, и хеликоптера. Можеше да види свирепата решителност по мрачното му, загоряло лице, и да усети намерението му да предяви претенциите си върху нея. Рони потръпна от внезапно обзелия я страх. Това не бе човекът, когото познаваше. Онзи, който беше нежен и внимателен, чиито целувки бяха един шепот от страст, а докосването — сдържано.

Рони усети как дъхът се откъсва от гърлото й като ридание, докато продължаваше да отстъпва, краката й омекнаха, разумът й отлетя щом Тайбър се приближи до нея. Той действаше инстинктивно. Вече не беше овладения мъж, който, бе свикнала да вижда. Беше по-суров, подивял. И я ужасяваше.

— Тайбър — младата жена спря внезапно, когато гърбът й се опря в грапавата кора на дървото зад нея.

Мъжът спря на сантиметри от нея, а блестящите му нефритенозелени очи бяха напрегнати, омаломощаващи. В този миг я заляха петнадесет месеца на болка и гняв. Ето, той стоеше тук, втренчен в нея, сякаш можеше да я погълне само с една хапка, след като бе унищожил всяка мечта, която бе носила в сърцето си.

Юмруците й се стиснаха и преди да осъзнае какво смята да прави, Рони удари с всичка сила твърдите, стегнати мускули на корема му. Имаше чувството, че ръката я заболя повече, отколкото него.

— По дяволите! — изкрещя тя, а той дори не трепна, само тялото му се стегна, а очите му се присвиха от гняв. — Виж какво направи с живота ми! Благодаря, Тайбър!

— Моя — изръмжа той. Звукът отекна в тялото й, в душата й. Рони усети как дъхът й секна, а очите й се разшириха при чисто животинския звук.

Преди да успее да реагира, мъжът улови ръцете й в своите и ги притисна назад към дървото, игнорирайки неистовата й съпротива и сподавените й проклятия.

Наведе се по-близо, а изражението му бе сковано, първично. Погледът му плени нейния, в мига, в който мощното му тяло я прикова към дървото.

Рони се бореше да диша, да поеме скъпоценния въздух в дробовете си, за да прочисти омайващата възбуда, която се разпростираше в цялото й същество.

Младата жена можеше да го подуши — дивата му жажда, силната мъжка гореща страст. Ароматът му завладя сетивата й и я потопи в мрачното осъзнаване, че е дошъл при нея само защото животинските му инстинкти настояват за това, а не защото човекът вътре в него я желае.

— Пусни ме! — изкрещя Рони като опита да го изрита и да се измъкне от хватката, която беше жестока и все пак нежна. Младата жена трепереше от собственото си силно желание, от бурните емоции, както и от това да го нарани толкова, колкото я болеше нея в този момент.

Тайбър се наведе по-близо, твърдите му гърди се притиснаха към нейните, усещайки зърната й дори през сутиена и разкъсаната риза. Главата й бе облегната на дървото, а устните й бяха разтворени, докато се бореше да диша, да отхвърли призива на горещото като мълния желание, което разкъсваше тялото й, макар да бе примесено с ярост.

И тогава мъжът изръмжа. Ъгълчето на устната му се повдигна, разкривайки дългите, заплашителни кучешки зъби. Звукът — едно тътнещо предупреждение за опасност и вълнение — дойде секунди преди главата му да се сведе и горещите му, изискващи устни да покрият нейните.

Рони щеше да падне, ако той не я държеше. Силните му ръце се обвиха около нея, придърпвайки я по-близо, докато главата му се наклони настрани, намествайки устните му срещу нейните, а езикът му се насочи насилствено към устата й.

Упоително и вълнуващо, докосването взриви в нея поредица от противоречиви усещания, които като приливна вълна заляха тялото й и я потопиха дълбоко в мощен екстаз от емоции.

Пръстите на Вероника се извиха, а ръцете й се стегнаха срещу хватката му. Ноктите й се впиха в дланите й, когато изскимтя срещу настойчивия тласък на езика му. Господи, вкусът му! Тъмен мед, сладък и примамлив, я привличаше с обещание за страст, дори когато я погребваше в желание, което заплашваше да я унищожи.

Езикът й погали неговия. Усещайки малките, подути жлези отдолу, Рони простена от удоволствие от вкуса на това, което се освободи от ласките й по тях. Нуждаеше се от още! Трябваше да се изпълни с това, да открие цялото опияняващо обещание на интригуващия вкус.

Тогава езикът на Тайбър се притисна в нейния още по-настойчиво. Във въздуха се разнесе едно продължително ръмжене, напълно котешко, мъжествено изискване, което прониза утробата й.

Рони позволи на собствения си език да го погали, да го вкуси, и въпреки това той искаше още. Когато устните й се затвориха около него, а устата й всмука от сладкия еликсир, стенанието на Тайбър я разтърси. Това искаше от нея! Устните му се притиснаха към нейните, а езикът му се тласна в стегнатата прегръдка на устата й. Сетивата й се замаяха от вкуса, който се освободи.