— Случва се — промърмори, опитвайки да я утеши. Ала Бес не търсеше съчувствие, също както самият той не бе позволил на Лукас да го утешава.

— Нещастието се случва, ако стоиш със скръстени ръце, ако не го предотвратиш! — горчиво възкликна тя. — Позволих непоправимото да се случи, вината е изцяло моя.

— Може би си подозирала истината, но подсъзнателно си отказвала да я приемеш. Влюбена ли беше в Марк?

— Влюбена ли? — повтори Бес и се замисли. — Не… макар че тогава мислех другояче. Не, причината беше друга — моята себичност. — Поклати глава и продължи: — С Гейлън бяхме не само майка и дъщеря, но и приятелки, животът ни беше прекрасен, но аз чувствах някаква празнота. Искаше ми се до мен да има мъж, с когото да споделям радостите и неволите, който да ми бъде опора.

— Защо се упрекваш? Желанието ти е било съвсем нормално. Събитията са могли да се развият по друг начин — да срещнеш подходящ човек, който да обикне Гейлън като своя дъщеря и да станете сплотено семейство. Тогава животът ви е щял да бъде още по-щастлив отпреди.

— Но това не се случи, нали? — Тя свъси вежди и се замисли. — Знаеш ли, отначало всичко вървеше като по мед и масло, сетне…

— Продължавай.

— Сетне тя се отдръпна от мен. Повтарям, че с нея бяхме повече от майка и дъщеря, но неочаквано започнахме да се отчуждаваме. Недоумявах защо, напразно си блъсках главата да открия причините. Гейлън твърдеше, че всичко е наред, но тревогата ми не изчезваше. Подозирах, че крие нещо от мен. Предполагах какво ли не, но бях далеч от истината. Накрая си казах, че отчуждението ни е в реда на нещата, че когато едно момиче стане девойка, се дистанцира от майка си в търсене и утвърждаване на истинското си „аз“. Тревогата ми бе заменена от тъга — липсваха ми щастливите часове с моето малко момиченце. Искрено вярвах, че причината е Гейлън, не аз…

— Не си имала повод да търсиш вината другаде.

— Така е — промълви Бес. — Защото моята скъпа дъщеря със златно сърце нарочно е скривала истината от мен. Щадяла ме е, въпреки че аз не сторих същото за нея.

— Направила го е от обич, искала е да бъдеш щастлива.

— И аз я обичах… обичам я повече от всичко на света. Ала тя не разбра какво чувствам, защото с нищо не й показах колко държа на нея. През онази ужасна нощ е решила, че Марк означава за мен повече, отколкото тя. Помислила е, че ще предпочета да я изгоня, да я отстраня от живота си, за да бъда с него. Нямам представа кога обичта й е била заменена от гняв… толкова бях заслепена, че съм пропуснала да го забележа. Всъщност…

— Какво? — нетърпеливо попита Лорънс.

— След известно време Гейлън се промени, макар че продължаваше да страни от мен. Изглеждаше много щастлива и някак по-спокойна. Като я питах с кого прекарва часовете след училище и вечерите, неизменно отговаряше: „С приятелки.“ Мисля, че не ме лъжеше…

— Наистина е имала приятелки — прекъсна я той, спомняйки си какво му бе разказал Лукас за Уини, Джулия и баба Ан. — Много добри и верни приятелки.

За миг лицето й се озари от усмивка — едва сега тя разбра, че Гейлън, която се е чувствала изоставена, все пак не е била самотна. После заговори отново:

— Не знаех кои са приятелките й, не бях чувала дори имената им. След като изгоних Марк и му забраних да прекрачва прага на дома ми, открих, че Гейлън е избягала. Цяла нощ обикалях с колата из града, за да я търся. Най-лошото бе, че не знаех при кого може да се е подслонила. На другия ден напразно я чаках пред училището — не дойде. Продължих да я издирвам, разпитах познати, но никой не я беше виждал. Завинаги беше изчезнала от живота ми.

— Но ти не си я забравила, това е най-важното.

— О, Лорънс, тя присъстваше в мислите ми денонощно. Спомнях си как ме изгледа, преди да избяга от кухнята, докато аз стоях като вкаменена. Бях потресена от онова, което прочетох в погледа й. Всъщност едва по-късно осъзнах какво съм видяла — омраза и болка заради мъките, които й бях причинила с безразличието си спрямо поведението на Марк. Най-скъпото ми същество — любимата ми дъщеря — ме мразеше, задето съм я предала. И то с основание.

Тя замълча и отново се обърна към прозореца, но Лорънс знаеше продължението на разказа. След време, когато Гейлън бе станала репортерка в телевизия „Из съдебните зали“, Бес Чандлър бе открила, че дъщеря й е жива и здрава. Представи си какво облекчение и гордост е изпитала, какво й е струвало да устои на изкушението да се свърже с нея.

Разбираше чувствата й, защото и той беше минал по нейния път. Години наред не беше посмял отново да се сближи с Лукас, макар с гордост да следеше шеметните му успехи. Смяташе, че ако настоява да се срещнат, ще прояви егоизъм. Че е редно родителят да помоли за прошка детето си, което, макар рано да е напуснало родния дом, е оцеляло във враждебния свят и си е изградило свой собствен живот.

Едва днес осъзна колко погрешни са били схващанията му.

— Гейлън е съобщила на Лукас, че ще се върне в родния си град, за да се срещне с теб, Бес, и да те покани на сватбата. Знай, че те обича много, че животът й е празен без теб, че си спомня колко щастливи сте били заедно. Най-топли спомени храни за обичта, с която си я дарила.

Бес се обърна и докосна платнената си чанта, която беше оставила на стола. В жеста й се долавяше нежност, сякаш докосваше безжизнената ръка на дъщеря си.

— Гейлън я изработи и ми я подари, когато беше едва седемгодишна. — Отвори чантата и извади кукла Барби със златисти къдрици, облечена в дълга памучна нощница. — Куклата беше моя, после я подарих на Гейлън. Когато избяга от къщи, оставих играчката на леглото й. След обаждането от болницата изтичах в спалнята й, за да взема любимата й кукла. А когато пристигнах, видях, че до нея лежи друга Барби. Лекарят каза, че Гейлън я била донесла със себе си. Разбрах, че вече не й трябва предишната й любимка…

— Грешиш — прекъсна я Лорънс. — Дълбоко грешиш.

Бес извърна очи към куклата, сетне погледна в очите човека вълшебник:

— Имаш добро сърце, Лорънс Кинкейд.

— И аз съм допускал грешки, но съм си вземал поука от тях. Сигурен съм, че Гейлън държи и на двете кукли. Мисля, че дори докато е още в безсъзнание, ще те чуе, ако й кажеш колко я обичаш.

* * *

— Любов… Моя любов… Обичам те — безспирно шепнеше Лукас с надеждата вълшебните думи да достигнат до съзнанието на любимата му.

Ала тя не отваряше очи.

Изминаха още пет дни и пет нощи.

Гейлън беше Спящата красавица, а Лукас — нейният принц, който несъмнено щеше да си пробие път през непроходимата гора, въоръжен само с любовта си.

Спящата красавица от приказката се бе пробудила след сто години. „Какво ще се случи с героинята от съвременната приказка?“ — питаше се Лукас.

Имаше вероятност Гейлън да не се събуди до края на живота си. Лекарите бяха безпомощни. Невъзможно бе да прогнозират кога ще дойде в съзнание, след като не знаеха каква е причината за състоянието й. Действието на упойката отдавна беше преминало, резултатите от неврологичните тестове не показваха обезпокояващи симптоми. Никой от специалистите не беше очаквал подобна реакция, тъй като препаратът, с който бяха третирали раните, съдържаше само природни продукти. Най-парадоксално бе, че белезите зарастваха като по чудо и скоро нараняванията нямаше да личат.

Може би спящата красавица никога нямаше да се пробуди, но грозните белези завинаги щяха да изчезнат.

На седмия ден Лукас поиска да я пренесе вкъщи, като настоя, че необходимите процедури могат да се провеждат и в домашни условия.

Лекарите се съгласиха, но само, при условие че той назначи екип медицински сестри, които денонощно да бдят до леглото й, физиотерапевти, които да раздвижват крайниците й, и специалисти, които да определят и следят дозировката на хранителните вещества, доставяни на организма венозно…

Лукас Хънтър слушаше безкрайните указания и кимаше. Внимателно бе наблюдавал всички процедури и знаеше, че ще се справи не по-зле от опитна медицинска сестра. Но все пак държеше подробно да му обяснят всичко, за да е уверен, че няма да допусне грешка. Най-много го притесняваше катетърът във вената й, през който се доставяха хранителни вещества. Няколко пъти му демонстрираха как да го почиства и стерилизира, преди да го вкара във вената.

Спомни си как не бе проявил особена сръчност през онзи приказен следобед, когато с Гейлън пиха чай пред камината и тя му обясняваше как да държи иглата. И вторият му опит в тази област не беше особено успешен.

Ала сега, когато от сръчността му зависеше животът на скъпата му Гейлън, бе сигурен, че ще се научи да борави с иглите.

По пътя към гранитната сграда в Манхатън той седеше в линейката, която без включените сирени и въртящата се лампа на покрива му напомняше на катафалка. Лорънс и Бес пътуваха с такси.

Щом санитарите извадиха носилката с Гейлън, Лукас взе любимата жена в прегръдките си, пренесе я през прага, качи се в асансьора, сетне прекоси мраморното фоайе и всекидневната и занесе Гейлън в стаята, обзаведена в лилаво. Беше решил да я обитават до деня на сватбата.

Нежно положи своята Спяща красавица на леглото с балдахин и грижливо придърпа завивката.

— Как да ти помогнем? — обади се Лорънс от прага.

Лукас се извърна стреснато, сякаш бе забравил за присъствието на Бес и Лорънс, сякаш вече бяха сами с Гейлън. Сами в техния дом.