Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

— И какво ще правя тук?

— Същото, което и в Уилмингтън. Ще водиш курсове по подводен спорт, ще плаваш с яхтата. За теб е много по-лесно да се преместиш, отколкото за мен.

— Не мога да го направя. Нали ти казах… — той обхвана с жест на ръката стаята — това не моят начин на живот. Тук ще се чувствам като риба на сухо.

Тереза стана и закрачи нервно из стаята. Приглади косата си назад.

— Това не е честно.

— Кое не е честно?

Тя се обърна с лице към него.

— Всичко. Искаш да се преместя, искаш да променя целия си живот. Като че ли поставяш условие: „Можем да бъдем заедно, но така, както аз кажа.“ Добре, а къде оставяш моите чувства. Те нямат ли значение?

— Разбира се, че имат. Ти имаш значение… ние имаме значение.

— Е, да, но не ми прозвуча така. Ти като че ли мислиш само за себе си. Искаш аз да оставя всичко, което съм постигнала, а ти не се отказваш от нищо — погледът ѝ нито за миг не се отмести от лицето му.

Гарет стана и тръгна към нея. Докато се приближаваше, тя изпъна напред ръце като бариера.

— Виж какво, Гарет, точно сега не искам да ме докосваш.

Той свали ръцете си. Известно време никой от двамата не продумваше. Тереза скръсти ръце пред гърдите си и извърна глава настрани.

— Значи отговорът ти е, че няма да дойдеш — наруши мълчанието той с повишен тон.

Тя заговори предпазливо.

— Не. Отговорът ми е, че трябва да обсъдим положението.

— И то така, че да ме убедиш, че греша ли?

Забележката му не бе удостоена с отговор. Тя поклати глава и се запъти към масата в трапезарията, взе чантата си и продължи към външната врата.

— Къде отиваш?

— Да купя вино. Имам нужда да пийна нещо.

— Но много е късно.

— На ъгъла има магазин. Ще се върна след минути.

— Защо да не поговорим сега?

— Защото — отвърна тя сприхаво — имам нужда да остана няколко минути сама, за да размисля.

— Бягаш ли? Въпросът му прозвуча като обвинение.

Тя отвори вратата и я задържа, докато му отговаряше.

— Не, Гарет, не бягам. Ще се върна след броени минути. И не ми харесва, че ми говориш така. Не е частно да ме караш да изпитвам вина. Току-що поиска от мен да променя целия си живот и имам нужда от няколко минути, за да си помисля.

Тя излезе от апартамента. Погледът на Гарет остана прикован към вратата известно време в очакване тя да се върне. Но тя не се върна и той се наруга тихо. Изобщо не стана така, както си го мислеше. В първата минута ѝ предложи да дойде в Уилмингтън, в следващата — тя излезе, за да останела сама. Как така не можа да овладее положението?

Тъй като не знаеше какво друго да прави, започна да се разхожда из апартамента. Надникна в кухнята, после в стаята на Кевин. Когато стигна до спалнята, се спря, преди да влезе. Отиде до леглото и седна, обгръщайки с ръце главата си.

Беше ли честно да я кара да се мести? Разбира се, че тя си има свой живот тук — и то добър живот, но той беше толкова сигурен, че тя може да има всичко това и в Уилмингтън. Както и да погледнеше на нещата, вероятно щеше да има дори много по-добър живот там. Той се огледа наоколо и си каза, че няма начин той да свикне да живее в апартамент. Но дори е да се преместеха в къща, каква гледка щяха да имат? Или щяха да живеят в предградие, заобиколени от десетки къщи, съвсем еднакви на външен вид?

Сложна работа! И как така всичко, което ѝ наговори, се оказа погрешно? Изобщо не бе имал намерение думите му да прозвучат като ултиматум, но като ги прехвърли отново в ума си, дойде до заключението, че точно така се получи.

Въздъхна и се замисли какво да прави по-нататък. Не беше сигурен, че каквото и да ѝ каже, когато тя се върне, няма да доведе до нов спор. Още повече, че той не го желаеше. Споровете рядко водят до разрешение, а тъкмо разрешение им трябваше сега.

Но щом нямаше какво повече да каже, какво друго оставаше? Той се замисли и накрая реши да ѝ напише писмо, в което да излее мислите си. Когато пишеше, мислите му бяха по-ясни — особено през последните години — и тогава може би тя щеше да го разбере.

Погледна към нощното шкафче. Там беше телефонът ѝ — сигурно ѝ оставяха съобщения от време на време, — но не видя до него нито писалка, нито бележник. Отвори чекмеджето, разрови го и намери химикалка.

Докато търсеше и лист между списанията, няколко книги с мека подвързия и празна кутия за бижута, нещо познато привлече вниманието му.

Ветроходна яхта.

Беше напечатана върху лист хартия, подаващ се между тънък бележник-календар и старо издание на „Лейдис хоум джърнъл“.

Издърпа го, като несъзнателно предположи, че е някое от писмата, които ѝ бе писал през последните два месеца, и изведнъж се смрази на място.

Как е възможно?

Тези листове за писма му бяха подарък от Катерин и той ги използваше само когато пишеше до нея. Сети си, че писмата му до Тереза бяха писани на други листове, които бе купил от книжарницата.

Усети, че не му стига въздух. Бързо отвори чекмеджето докрай, хвана списанието и бавно го повдигна — не беше само един лист, а пет, цели пет от същите листове за писма! Все още объркан, той примигна и погледната първия лист и на него, с неговия почерк, видя изписани думите:

О, Боже! Той взе втория лист — фотокопие:

Следващия лист:

— Какво е това? — промълви той, не вярвайки на очите си. — Не може да бъде… Отново хвърли поглед на листовете, да не би да бъркаше нещо.

Но не, истина беше. Едното писмо беше оригинално, другите две — копия, но и те бяха негови писма, писмата, които бе писал на Катерин. Писмата, които ѝ бе писал, след като я бе сънувал, и бе пускал от борда на „Хепънстанс“ и които изобщо не се бе надявал да види отново.

Импулсивно започна да ги чете и след всяка дума, след всяко изречение чувстваше как сънищата, спомените, загубата, болката му изплуваха в съзнанието му. Спря да чете.

Устата му беше пресъхнала. Вече не четеше, а само ги гледаше като изпаднал в шок. Не чу, когато входната врата се отвори и затвори. Тереза извика:

— Гарет, върнах се.

Той чу стъпките ѝ из апартамента.

— Къде си?

Не ѝ се обади. Не можеше да прави нищо, освен да се опита да разбере как е станало това. Как са се озовали у нея? Това бяха негови писма… лично негови писма.

Писмата до съпругата му.

Мястото им не е у чужди хора.

Тереза влезе в спалнята и го видя. Той не можеше да знае, че кръвта от лицето му се беше отдръпнала, кокалчетата на пръстите му, които стискаха писмата, бяха побелели.

— Добре ли си? — попита тя, без още да е разбрала какво държи той в ръцете си.

В първия миг Гарет като че ли не я чу. После вдигна глава и впи поглед в нея. Тя се стресна и понечи да заговори отново, но не го направи. Изведнъж всичко — отвореното чекмедже, листовете в ръката му, изражението на лицето му — я заля като вълна и тя мигом разбра какво е станало.

— Гарет… ще ти обясня — започна тя бързо и тихо, но той не даваше признаци, че я чува.

— Моите писма… — прошепна той и я загледа едновременно с изумление и ярост.

— Аз…

— Откъде имаш тези писма? — настоя да узнае той с глас, който я накара да потрепери.

— Едното го намерих изхвърлено на брега и…

Той я прекъсна.

— Намерила си го?!

Тя кимна и започна да обяснява:

— Когато бях в Кейп Код. Една сутрин тичах по брега и се натъкнах на бутилката…

Той сведе поглед към първото писмо — единственото оригинално писмо. Беше го писал в началото на тази година.

— А тези? — вдигна той копията. — Тези откъде са дошли?

Тереза отвърна тихо:

— Тях ми ги изпратиха.

— Кой? — Напълно объркан, той стана от леглото.

Тя пристъпи крачка към него с протегната ръка.

— Други хора, които ги намерили. Един от тях прочел в рубриката ми…

— Ти си публикувала мое писмо?! — Изрече го така, сякаш някой го удари в корема.

Тя отговори след кратко колебание.

— Не знаех…

— Какво не си знаела? — извика той високо и болката в гласа му беше ясно доловима. — Че не бива да го правиш ли? Че това не е нещо, което съм искал да го узнае светът ли?

— Беше изхвърлено на брега… не може да не си знаел, че някой ще го намери — побърза да възрази тя. — Освен това не съм използвала имената ви.

— Но си го отпечатала във вестника. — Гласът му спадна от неверие.

— Гарет… аз…

— Замълчи — прекъсна я гневно той. Отново погледна писмата, после пак вдигна поглед към нея, сякаш я виждаше за първи път. Ти ме излъга.

— Не съм те излъгала.

Той не я слушаше.

— Излъга ме — повтори като на себе си. — И дойде да ме откриеш. Защо? За да напишеш друг материал ли? Затова ли дойде?

— Не… съвсем не за това.

— А за какво тогава?

— След като прочетох писмото ти… ми се прииска да се запозная с теб.

Той не разбираше какво му говори, само местеше поглед от писмата към нея и обратно. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Ти ме излъга — каза той за трети път. — Използва ме.

— Не е вярно…

— Вярно е! — прогърмя гласът му в стаята. Спомни си за Катерин и протегна ръката си с писмата към Тереза, сякаш тя не ги беше виждала. — Те бяха мои… в тях са моите чувства, моите мисли, моя начин, по който се преборвах със загубата на съпругата си. Мои бяха, не твои.

— Не съм искала да те наранявам.

Той я загледа продължително и безмълвно. Мускулите на челюстта му изпъкнаха от напрежение.

— Цялата тази работа е пълно безобразие — рече накрая той и не я остави да каже нещо. — Използвала си чувствата ми към Катерин, за да задоволиш някакво твое желание. Помислила си, че щом съм обичал Катерин, ще обикна и теб, така ли?

Тя пребледня. Изведнъж почувства, че не е в състояние да говори.

— Планирала си всичко от самото начало, нали? — Той замълча и прекара пръсти през косата си. Когато пак заговори, гласът му бе грапав. Всичко е било нагласено. — Като че ли се олюля и тя се пресегна да го хване.