Едва тогава забеляза колко много вода имаше в лодката — можеше да се каже, че бе почти пълна. Тъкмо щеше да извика на жената да започне да изтребва, когато я видя да се навежда и здраво да се залавя за работа с прозрачната бутилка. Много предпазливо даде газ, като внимаваше буксирното въже да не се опъва прекалено. Почувства леко подръпване, когато тежестта на лодката опъна дългото въже. Бавно, внимателно започна да тегли лодката към спасителния залив.

След като и двата съда бяха поели към новото направление, Гарвана взе бинокъла и го насочи към повредената лодка, която плаваше на десетина метра зад кърмата на „Черната звезда“. Няколко дълги минути разделяше вниманието си между управлението на „Черната звезда“ и жената в лодката. Тя продължаваше да изтребва водата, но въпреки усилията й, лодката газеше прекалено ниско, за да е в безопасност.

Внезапно жената спря да изгребва. Гарвана се намръщи, като я видя да се свлича на седалката. Нима не разбираше, че опасността не бе преминала? Лодката се въртеше като прасе в кал. Когато дойдеше време да завият към залива, кърмата й щеше да е обърната към вълните. Нямаше как да й помогне, просто нямаше друг начин да влязат в залива. Ако не започнеше отново да изгребва, първата вълна, която се разбиеше в кърмата, щеше я изпрати направо към дъното.

И докато Гарвана успееше да пререже въжето, имаше голяма вероятност да потъне с нея.

Тази мисъл премина мълниеносно през главата му, той бързо събу тежките си водонепропускливи ботуши. Несъзнателно ръката му докосна колана. Коженият калъф на ножа прилепна успокоително към нея.

— Изтребвай! — изкрещя Гарвана. Гласът му беше силен като грохота на разбиващите се в скалите вълни.

Порив на вятъра грабна думата и я запрати обратно към него. Погледна отново през бинокъла, ругаейки цветисто. Жената се бореше с нещо, но проклет да бъде, ако можеше да разбере с какво. Накрая движенията й я обърнаха така, че той можеше да види ръцете й с бинокъла. Тя се мъчеше да отлепи вцепенените си пръсти на лявата ръка от бутилката, вкопчени в нея в мъртва хватка.

Гарвана видя как мускулите се сгърчват в спазъм, сякаш протестиращи срещу онова, което се искаше от тях. Ръката беше безполезна, поне докато мускулите не се отпуснеха. Видя сълзи на безсилие да пълнят очите на жената, която водеше отчаяна борба със собственото си тяло. Забеляза и признаците на изтощение — побелели от болка и умора устни, посинялата кожа, показваща, че тялото е премръзнало опасно. Беше останала без сили, напълно изтощена.

И все пак тя се бореше, не искаше да се предаде.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Гарвана, косите му направо настръхнаха. Никога не беше виждал нещо по-красиво от смелостта на тази жена. Беше изчерпала силите си до предела на невъзможното, беше премръзнала, направо смазана, но все пак заставяше стройното си тяло да работи, да не се предава. Гарвана й извика, като че ли чрез потока от думи, се опитваше да й предаде част от огромната си сила. Съмняваше се, че е разбрала нещо, когато ги деляха десетина метра тътнещо море, но все пак отново й извика — искаше тя да знае, че не е сама.

Когато накрая жената успя да хване бутилката с дясната ръка, той направо изкрещя от радост. Тя започна да изгребва водата от дъното на лодката с бързи механични движения. Гарвана се обърна, за да провери курса на „Черната звезда“, след което отново я загледа. Струйките вода, които се стичаха по планшира, го увериха, че тя продължава да изгребва.

Ужасно бавно, „Черната звезда“ теглеше пълната с вода лодка към спасителния залив. На всеки няколко минути Гарвана проверяваше с бинокъла какво става. Нивото на водата в лодката леко спадна, но не достатъчно, за да счита, че са прескочили опасността. Намали скоростта почти до нула. Искаше му се колкото се може по-скоро да стигне до залива, но трябваше да изчака жената да изгребе още вода. Ако сега обърнеше към залива, то тежестта й щеше да я повлече към дъното.

Безпомощен да направи нещо, Гарвана наблюдаваше с бинокъла борбата на жената с бурята. Усещането за нейната агония се вгнезди дълбоко в него. Всичко това му напомняше как само преди осем години жената, която обичаше повече от всичко на света, затъваше все по-дълбоко в сменящи се пристъпи на ярост и отчаяние, а той не можеше да й помогне с нищо — точно като сега. С думи успокояващи и вдъхващи надежда опита да пробие непроницаемата броня, с което Ейнджъл се беше изолирала, опита се да й каже, че я обича. Искаше тя да забрави мъртвия, да заобича него. Искаше да я изтръгне от смъртта, да я върне към живота. Ейнджъл умираше бавно, отказвайки да живее без мъжа, когото обичаше. Тогава Гарвана разбра, че предпочита Ейнджъл да остане жива, дори ако цената за това бе да се откаже от любовта й.

Почти с груба сила успя да я изтръгне от черупката на отчаянието и така постигна своето желание. Ейнджъл събра кураж и сила. Беше жива и обичаше отново.

Ала мъжът, когото обичаше, не беше Карлсън Рейвън.

Тъжните спомени проблеснаха някъде дълбоко в съзнанието му като далечна светкавица — спомени, събудени от раздиращото чувство на ярост и безсилие, което го обзе, докато наблюдаваше борбата на непознатата жена с бурята и с крайното й изтощение. Неговото собствено тяло винаги е било толкова силно, че караше хората да отстъпват някак с боязън, когато го видеха за първи път. Сега тази сила не струваше и пукната пара, защото не можеше да стори нищо, за да помогне на жената. Най-малкото поне колкото беше помогнал на Ейнджъл преди години. Изглежда, така му беше писано. Сурови черти, сила, вдъхваща страхопочитание, а зад тях бе скрита нежност, толкова изненадваща, колкото и търпелива.

Гарвана стисна устни, което придаде още по-суров изражение на лицето му. Жената почти бе спряла да изгребва. Гарвана беше сигурен, че скоро тя нямаше да има сили даже да се задържи над водата, прииждащата през борда. Готов или не, безопасно или не, но той трябваше да обърне към залива.

„Черната звезда“ направи широк, много плавен завой и леко завъртя лодката по посока на залива. Двата съда вече плаваха към тясното устие и той се обърна назад да огледа ситуацията през бинокъла. Сега бе най-опасният момент, тъй като ниският борд на лодката беше изложен директно на вълните. Жената също го разбираше. Нейните неравномерни, почти конвулсивни движения показваха, че тя се опитва да изгребва водата поне още няколко минути, поне още няколко ярда, поне…

Ледената синьо-зелена вълна се надигна и се стовари върху лодката, когато вече навлизаше в устието на залива Тотем. Кърмата беше толкова ниско, че вълната почти не се разпени, докато премяташе като черупка. Лодката се завъртя, бясно се залюля и се обърна, захлупвайки жената.

Гарванът захвърли бинокъла, изключи светкавично моторите и преряза въжето. Миг след това, с дълъг скок се гмурна във водата. Излезе на повърхността близо до белия водовъртеж, където допреди секунди бе плувала лодката.

Нищо не изплава на повърхността, нищо, освен едно гребло.

Втора глава

Нищо не подсказваше на Жана за кошмара, който щеше да последва. В един миг се бе навела и с последни сили изтребваше водата, която покриваше глезените й, а в следващия — светът сякаш се прекатури. Опита се да изскочи от преобръщащата се лодка, но схванатите й крака реагираха много бавно. Както и ръцете й. Инстинктивно потърси опора някъде, за да предотврати падането, но успя само да притисне болезнено ръката си към ръкохватката на извънбордовия двигател. Спасителната й жилетка се закачи за перките на мотора.

Дъното на лодката я захлупи и всичко потъна в мрак. Въпреки че беше ужасно премръзнала, усети ледената вода. Водата и тъмнината я объркаха, тя се бореше с мотора, без да знае в коя посока да се опита да изплува. С ужас осъзна, че лодката потъва още по-надълбоко в студеното море и въпреки отчаяните си усилия и тя потъва с нея.

Внезапно нещо я хвана изотзад. Стисна като менгеме ръката й и рязко я дръпна. Спасителната жилетка се изхлузи, освобождавайки движенията й. Жана се преобърна, тръгна надолу и след това се изтласка нагоре. На мястото на тъмнината, която я обгръщаше досега, видя високо горе някакъв трептящ, блещукащ сребрист диск. Отчаяно продължи да плува нагоре, тъй като инстинктът и интелектът й подсказваха, че ако премине през тази сребриста светлина, ще намери и въздух, и топлина. Докато се бореше да изплува, някак смътно си даде сметка, че се движи далеч по-бързо, отколкото собствените й усилия позволяваха.

Жана разцепи бляскавия диск и започна да поема глътки въздух в сякаш горящите си дробове. Постепенно разбра, че не е сама. Огромна мъжка ръка я придържаше към повърхността. Едни тъмни и дълбоки като среднощно море очи се взираха в нея. Над тези неподвижни очи гъста, гарвановочерна коса беше полепнала по главата на мъж, оформената от едри кости, здрави като ръката, която я придържаше над вълните.

Когато очите й се фокусираха върху него и той внимателно я обърна и опря плешките й до гръдния си кош. С ръка, опряна между гърдите й, я задържаше неподвижна. Ръката му бе едра, почти смазваща с огромната си сила. Почувства някакво раздвижване, разбра, че тялото й плува, а след тях оставаха високи пръски вода, образувани от движението на краката му.

Обзе я невероятно облекчение. Спря да се бори със студа и морето, остави се безмълвна на волята и силата на непознатия.

— Готово — обади се плътен глас в ухото й. — Отпусни се. Вече си в безопасност. — Както всичко останало, което Жана успя да забележи в този мъж, гласът му беше силен, дълбок и мрачен. — Почти стигнахме до корабчето ми.

Думите проехтяха в ухото й, сякаш бяха камъни, преобръщани от бурни вълни. Опита се да отговори, но разбра, че няма сили. Разни думи без никаква връзка се блъскаха в главата й. Замаяна усети, че вече не й е студено. Беше вцепенена, измръзнала до мозъка на костите си и не усещаше абсолютно нищо.