Освен всичко друго, ако престанеше да изгребва водата, щеше да потъне, много преди да се разбие в скалите или да достигне залива.

Жана пусна греблата и около минута енергично изгребва вода. Съблече мушамата и я захвърли в краката си. Не искаше тежката дреха да я повлече към дъното, ако лодката се преобърне или потъне. Когато се пресегна към греблата, дългата й коса с цвят на канела се развя от вятъра, но миг след това огромна вълна я заля от главата до петите. Стисна здраво греблата и насочи отново лодката през вълните. Докато гребеше, успя да изуе рибарските ботуши, тъй като неминуемо щяха да я повлекат надолу, ако започне да плува, обута с тях. Остави на краката си прогизналите маратонки — щяха да й са нужни, ако стигнеше скалистия бряг.

Не ако, а когато стигна, твърдо си каза Жана. Ти плуваш отлично. Само преди две седмици преплува цяла миля без почивка. А до излаза на залива няма и четвърт миля.

Не посмя да си припомни обаче, че когато преди две седмици преплува тази миля, морето беше изключително спокойно и че плуваше в закътания залив, където повърхността на водата бе гладка като огледало. Сега морето далеч не беше спокойно и тя не се намираше в залива. Нямаше обаче смисъл да разсъждава точно сега върху твърде солидните си основания да изпитва страх. Знаеше, че в опасни ситуации, паниката бе погубила много повече хора, отколкото каквато и да била друга причина.

Жана натисна здраво греблата и изхвърли всяка друга мисъл от главата си. Гребеше, а ярко оранжевата й спасителна жилетка проблясваше като огънче в навъсеното утро. Тя беше единствената точица живот и цвят сред бурното море.



Изправен на кърмата на „Черната звезда“, Гарвана изглеждаше силен и суров като стръмните скалисти склонове, които се извисяваха около залива. Под краката му кърмата скърцаше и се люлееше от развълнуваните води. Стоеше спокойно, поклащайки се леко, за да балансира люлеещата се повърхност на кърмата, безразличен към острия вятър, който се промъкваше през отворената яка на тъмносинята му фланелена риза. Затвори очи и напрегна слух да улови някакъв звук, който да му подскаже, че моторът на невидимата все още лодка най-сетне е запалил. Не чу нищо, освен стенанието на вятъра, извиващ се покрай скалистите стени на залива.

Огледа залива през мощния бинокъл, черните му очи претърсваха водата за някакъв признак, че лодката е стигнала до безопасно място. Нищо не се виждаше, освен малките вълнички, които се разбиваха в „Черната звезда“. Оттатък изхода на залива огромните вълни образуваха кипяща бяла ивица от пяна. Мощният бинокъл приближаваше всеки детайл. Който и да беше там, сред връхлитащата буря, си имаше страшно много проблеми, особено качен на лодка с изгаснал двигател.

От друга страна, Гарвана знаеше, че бумтежът на мотора можеше да не достига до слуха му заради капризите на вятъра. А пък и това мрачно утро бе подходящ декор за въображаеми проблеми, повече отколкото в действителност ги имаше. Малцина, освен истинските рибари, идваха към западните брегове на островите. Туристите, които посещаваха неприветливите склонове и малките заливчета, си имаха водачи или пък бяха достатъчно опитни, за да плават между островите със собствените си яхти. Изобщо не би им минало през ум да дойдат дотук с малка лодка, а шумовете, които бе чул по-рано, бяха точно от мотора на такава лодка.

Именно поради това Гарвана се зачуди дали просто му се причуваше. Малко хора имаха опита, или глупостта, да приближат с открита лодка островите откъм западната им страна. Все пак, може би някой от племето хайда от Олд Масет или от Скайдигейт беше решил да посети на зазоряване залива Тотем. Потомците на хора, които редовно са плавали на юг чак до Орегон със своите канута от издълбани дънери на кедри, не биха се поколебали да излязат в открито море с малка лодка, за да посрещнат зората в залива.

Лека усмивка заигра в едното ъгълче на устните на Гарвана. Разбира се, беше напълно възможно някой от племето хайда да е тръгнал към легендарния залив, воден от съвсем лични причини. Както бе решил да стори и той самият. Дойде тук мрачен и недоволен, като си въобразяваше, че може да улови успокоение в забуленото в тъмни сенки минало, както ловеше сребриста сьомга от зеленикавия воал на морето.

Досега обаче успокоението му убягваше.

С лекотата на трупан с години опит, Гарвана остави настрана собствените си мисли и се заслуша в постоянно менящия се глас на вятъра. Съдейки по неясните звуци, долитащи на пресекулки, които го бяха разбудили, той прецени, че лодката се намираше недалеч от изхода на залива. Ако моторът не успееше да запали, човекът трябваше да гребе срещу вятъра и прилива, за да се добере до благонадеждния заслон отсам.

Несъзнателно Гарвана стисна силно бинокъла с големите си отрудени ръце. Ако той беше на мястото на човека в лодката, сега щеше отчаяно да натиска дългите гребла, да чувства как силата му сякаш се изцежда през дървото в кошмарното море. Лодката щеше да пори вълните с измамна лекота, плъзгайки се с всеки удар на греблата все по-близо до залива.

Но ако Гарвана бе гребецът в лодката, той вече щеше да е стигнал достатъчно близо, за да бъде забелязан от залива. Гарвана обаче все още не виждаше нищо. Сигурно човекът или не притежаваше неговата сила, или не осъзнаваше опасността, която го грозеше, ако приближеше прекалено крайбрежните скали, докато се мъчеше да запали мотора. А той явно напълно и окончателно бе отказал.

На няколко пъти на Гарвана му се стори, че долавя слаби дрезгави звуци, които можеха да идват от мотора. Всеки път задържаше дъх, очаквайки да чуе моторът да заработи. И всеки път звукът изчезваше, преди да успее да се увери, че го е чул наистина, а не е било просто игра на въображението му.

Вятърът като че ли се поколеба, поспря за малко и отново задуха с още по-голяма ярост. Усещаше се, че леко е променил посоката си. Гарвана се хвана за парапета и напрегна слух, вперил към устието на залива гарвановите си очи, свикнали да виждат какви ли не прищевки и настроения на морето. Нищо не помръдваше в обхвата на бинокъла, освен морските вълни. Който и да беше там, въобще не успяваше да се доближи до безопасното прикритие на залива. Ако изобщо имаше някой…

Гарвана отхвърли незабавно тази мисъл. Със сигурност, която не можеше да се обясни с думи, той знаеше, че там, в откритото море някой се бореше със стихията, хванат като в капан между бурята и отвесния скалист бряг. Изкачи се на палубата на корабчето с бързина и ловкост, неочаквани за мъж с неговия ръст. Измъкна от едно шкафче дълго въже и завърза единия му край за кнехта. С бързи движения изтегли котвата. След няколко секунди двата мощни мотора на лодката забумтяха ритмично.

Не му беше нужно много време, за да достигне до изхода на залива. Тласкани от вятъра, солени пръски вода обляха корабчето, когато навлезе в открито море. Гарвана управляваше подскачащото и тресящо се корабче с увереността на човек, роден и израснал край най-големия океан на света. Стъпил здраво върху клатушкащата се палубата с леко разкрачени крака, за да запази равновесие срещу напора на връхлитащите вълни, той се хвана с една ръка за парапета, а с другата отново взе бинокъла. Започна да оглежда участъка, където предполагаше, че се намира лодката.

Нямаше нищо, освен вода, тласкана от вятъра.

Гарвана разшири обсега на търсене. Интуитивно чувстваше, че опасенията му не са безпочвени — някой там се бореше с вълните и с вятъра, някой, за когото смъртната опасност растеше с всяка изминала секунда. Гарвана не можеше да го забележи, макар вълните да не бяха толкова огромни, та да скрият крехкия съд. Все пак мощта им бе достатъчна, за да прехвърлят планшира и да погълнат малката лодка, преди той да успее да я открие.

— Хайде, хайде, дай знак къде си! Покажи се! — промърмори той. — Не е възможно да си потънал толкова бързо, даже и да нямаш време да изгребваш водата.

Огледа още веднъж морската повърхност, но от лодката нямаше и следа. Гарвана промени курса на „Черната звезда“, отдалечавайки я от изхода на залива, но приближавайки я до брега. Корабчето заскърца сякаш протестираше и се заклати заплашително, когато кърмата му се обърна срещу вълните и вятъра. При такова вълнение всеки би получил пристъп на морска болест само след няколко минути. Но Гарвана го забелязваше дотолкова, доколкото касаеше управлението на корабчето, и продължаваше да се взира през бинокъла.

Тъкмо бе решил отново да обърне корабчето, за да огледа морето под друг ъгъл, по посока на брега проблесна нещо оранжево. Смръщил вежди, извърши внимателно маневрата. Оранжевото петънце, което се мерна за секунда, бе прекалено близо до брега и прекалено далеч от устието на залива, за да е от лодката, която търсеше. По-вероятно да бе рибарска лодка или мрежа за раци, отвързани и лашнати в морето от бурята.

Оранжевата точка проблесна пак. Гарвана фокусира бинокъла и успя да види човек, гребящ с огромно усилие.

Лодката изчезна между две вълни и отново се появи сред водна пелена. Мигновено Гарвана си даде сметка, че човекът беше в беда. Очевидно не бе достатъчно силен, за да се бори едновременно с прилива, вълните и с вятъра, които го тласкаха в опасна близост до брега. Всъщност повече приличаше на юноша, отколкото на мъж. Нито раменете му бяха широки, нито ръцете — мускулести.

Гарвана грубо изруга — думите му бяха яростни като бушуващия вятър. Захвърли бинокъла, рязко намали газта и обърна корабчето към малката лодка. Не мъж нито дори момче седеше в нея — една жена с последни сили се бореше с бурното море. Вълните подмятаха лодката й, бордът опасно се накланяше към водата. Напрегнатото тяло на жената излъчваше и страх, и решимост. Тя упорито се мъчеше да запази курса на натежалата от водата лодка към спасителния залив, по-далеч от опасния бряг.

„Черната звезда“ направи широк завой и се приближи до лодката. Изненада и облекчение се изписаха на лицето на жената, когато го съзря. Корабчето приближи още, Гарвана изключи газта и заряза руля. Хвърли към лодката тежката намотка въже за буксир. Затаи дъх, докато жената пълзешком се добра до носа и здраво затегна въжето.