Елизабет Лоуел

Песента на гарвана

Първа глава

Мъжът, когото всички наричаха Гарвана, бавно отвори очи, сякаш събуден от ударите на собственото си сърце. Лежеше, без да помръдне и се вслушваше в звуците около него. Много пъти животът му бе зависил от способността му да улови и най-малката промяна във вятъра или морето. Под него „Черната звезда“ скрибуцаше и се клатушкаше около котвата си. Гарвана си даде сметка, че дори в закътания залив морето беше неспокойно. Вятърът стенеше край корабчето. Звукът бе див и чист, звук на вятър, недокоснал земя в протежение на хиляди мили, преди да достигне до островите Кралица Шарлот. Сега вятърът говореше с покритите с кедри и папрат планини, които сякаш изникваха от студения океан, със склоновете, толкова стръмни и скалисти, че човек би предпочел по-скоро да премери сили с бурното море, отколкото да си прокарва път през забулените с облаци девствени земи.

Песента на природните стихии — на вятъра, морето, планините, бе добре позната на мъжа, който лежеше неподвижно в просторната каюта. Гарвана се заслуша и си каза, че бурята е започнала поне дванайсет часа по-рано от прогнозата. След миг отново заспа.

Оттатък плиткия залив морето беше черно и разпенено от бушуващия вятър. На изток утрото напразно се мъчеше да пробие ниските тъмни облаци. В почти непрогледната тъмнина едва се очертаваха бледите контури на малка лодка, която се бореше с огромните вълни.



Жана Морган управляваше мощния извънбордов мотор с една ръка, като поддържаше носа на лодката диагонално на вълните и вятъра. С другата ръка изгребваше водата от дъното на лодката с помощта на пластмасова бутилка със здраво затегната запушалка и отрязано дъно. Обикновено почти двулитровата бутилка успяваше да поддържа лодката суха. Или относително суха. Тук, на тези острови нищо не можеше да остане напълно сухо. Студеното Северно море, съчетано с топлото течение Курошио, допринасяха за почти постоянната мъгла или дъждец, или дъжд и още дъжд, така характерни за островите.

Младата жена харесваше дъждовния вариант на „обляната от слънчеви лъчи Кралица Шарлот“, но не и сега. Тази сутрин вятърът и дъждът дойдоха изневиделица и я завариха в открито море. Бурята, която се очакваше привечер, явно беше набрала сила и скорост някъде над Тихия океан. Вместо прогнозирания остър вятър, нормален за сезона дъжд и леко развълнувано море, бурята придобиваше много по-страшни очертания.

Жана се вглеждаше разтревожено в бреговата ивица отляво. Присви сиво-зелените си очи, за да се предпази от режещия вятър, но единственото, което съзираше в далечината, бяха стръмни склонове, спускащи се отвесно в почернялото море. Разочаровано въздъхна, като разбра, че все още е доста далеч от залива Тотем. Последния път, когато погледна натам, малко преди облаците напълно да забулят пробуждащата се зора, беше решила, че ще са й нужни само малко повече от петнайсетина минути, за да обърне лодката и я насочи към по-спокойните води на залива. Но вятърът беше променил посоката си. Сега той, а и приливът, пречеха на малката лодка да поддържа нужния й курс. Вълните я заливаха и Жана едва успяваше да изгребва водата.

Още по-лошо — моторът започна да й прави номера. Отначало механичното му сърце като че ли промени ритъма си, но това колебание беше толкова слабо, че тя реши, че си въобразява. Но когато бе преполовила пътя до безопасния залив, неравномерното бумтене на мотора стана по-забележимо, по-тревожно. На два пъти той сякаш се задъха и сърцето й направо спря от напрежение.

Жана отново се вгледа в брега. Чудеше се дали да не опита да приближи до него, като по този начин скъси пътя си до залива. Споменът за огромните вълни, разбиващи се в тъмните склонове около устието на залива, я накара да изостави тази възможност. Курсът, който бе избрала, беше по-дълъг, но по-безопасен.

Моторът сякаш се закашля, задави се, отново се закашля и замлъкна.

Внезапно вятърът задуха с нова, още по-голяма мощ. Прималяла от страх, Жана се обърна, обгърна с една ръка седалката на лодката, а с другата задърпа с всички сили въжето на стартера. Моторът издаде странни, раздиращи звуци, но без резултат. Дръпна отново и отново. Изпита неописуемо облекчение, когато най-накрая стартерът запали и моторът тръгна. Незабавно обърна носа на лодката срещу вятъра и увеличи скоростта. При тази скорост през планшира щеше да премине повече вода, но пък по-скоро щеше да влезе в залива.

В продължение на няколко минути Жана успя да поддържа добра скорост. Тъкмо когато сърцето й нормализира ритъма си, моторът внезапно спря. Захвърли бутилката, с която изгребваше водата от дъното на лодката, сграбчи въжето на стартера и отчаяно го задърпа. Моторът промърмори, закашля се и толкова. При всяко дръпване, моторът като че ли запалваше, но не докрай.

— Тръгвай, дяволите да те вземат!

Сякаш само бе очаквал това не особено вежливо подканяне, моторът оживя. С хлъзгави пръсти Жана стисна здраво ръчката за управление, постепенно увеличи газта и насочи отново лодката срещу вятъра и вълните. Заливаше я пелена от водни пръски, които образуваха ручейчета по жълтата й мушама. Повечето вода се стичаше в лодката, но въпреки качулката, част от нея се промъкваше и плъзгаше ледени пръсти по гърба и гърдите й. Усещаше, че краката й, обути в рибарски ботуши, стигащи до половината на прасеца, са съвсем мокри.

Жана енергично изгребваше водата от лодката — не че се надяваше да я изсуши, но поне да намали тежестта й, така че да не плува толкова ниско сред чудовищните вълни. Водата е по-тежка, отколкото изглежда, напомняше й нейната лява ръка при всяко загребване с двулитровата бутилка. Имаше чувството, че вятърът запраща обратно в лицето й водата, която успяваше да загребе и изхвърли от лодката.

Моторът захърка и замря. Тя отново хвърли бутилката и задърпа въжето на стартера. С всяко дърпане моторът издаваше остър, пронизващ звук, но не тръгваше. Жана тревожно погледна към брега. Беше близо. Прекалено близо. През скупчените облаци все пак бе успяла да се процеди достатъчно светлина, за да види отчетливо кипящия водовъртеж от пяна там, където огромните вълни се разбиваха в отвесните склонове. Не се забелязваше никаква пролука, нищо, което да сочи към безопасно място, откъдето би съкратила пътя до залива Тотем.

Жана стисна с ръка тръбичката, която отвеждаше бензина от резервоара към мотора. Ръката й усещаше налягането на горивото. Бензин имаше. Каквато и да бе причината за спирането на двигателя, то това не беше липса на гориво. С всички сили безжалостно дръпна въжето на стартера.

Без резултат.

Лодката силно се наклони, ударена от огромна вълна. Със сетни сили Жана успя да се задържи на борда. Без мощта на мотора, лодката беше оставена на произвола на бушуващия вятър и прилива. Сега се бе обърнала напречно на прииждащите вълни и те я тласкаха с кошмарна бързина към брега. Жана отново дръпна въжето, но не получи отговор, не чу дори и познатия й вече кашлящ звук, който моторът издаваше, когато се опитваше, но не успяваше да запали.

Внезапно Жана осъзна, че е излишно да си хаби силите. Нямаше време да дърпа въжето на изгасналия мотор. Изкатери се на кърмата на лодката и скочи на средната седалка. Измъкна греблата, прикрепи ги здраво на местата им и започна да гребе с всичка сила. Успя да обърне лодката отново срещу вълните и вятъра. Количеството вода, което влизаше в лодката, незабавно намаля.

Жана се окуражи и здраво стисна греблата. Загреба с широки плавни движения, както я бяха учили братята й преди години в едно малко езеро край Вашингтон. Погледна към бреговата ивица отляво на кърмата, като се опитваше да оцени напредъка си по ориентири на брега, бавно изплуващ в затулената с облаци зора.

Щом забеляза, че избраните от нея ориентири не се движат, реши, че просто бе прекалено нетърпелива. Избра друг ориентир, преброи петдесет удара на греблата и отново провери. Наистина се движеше към брега, но едва-едва. Вятърът и приливът бяха прекалено мощни за нея, с всяка секунда все повече вода пълнеше лодката и увеличаваше тежестта на вече трудно подвижната лодка. Така никога нямаше да стигне до залива, силите й щяха съвсем да я напуснат и лодката щеше да се разбие в скалите или да бъде погълната от някоя от огромните вълни, връхлитащи от запад.

За няколко минути Жана ускори темпото на гребане, като успя да увеличи малко разстоянието до тъмните склонове, които очертаваха линията на брега. Досега винаги си беше мислила, че е доста силна и физически подготвена, благодарение на здравото си тяло, както и на тримата си мускулести братя, които безмилостно й се подиграваха, че е прекалено слаба, или не дотам бърза, или много плаха, за да се включи в техните груби дивашки игри. Беше се научила, когато се удари, да се усмихва и шегува, научи се да не жали сили, така че следващия път да бъде по-добра в играта. В резултат на това си спечели репутация на добра спортистка с чувство за хумор.

Водата в лодката вече стигаше до глезените й. Жана си разреши да погледне към брега. Нямаше почти никакъв напредък. Освен, че се беше приближила до скалите. За миг страхът я завладя, ръцете й омекнаха, но стисна зъби, загреба здраво и насочи лодката навътре в морето, а не диагонално към залива. След няколкостотин удара на веслата брегът се отдалечи значително. Но за сметка на това и разстоянието до залива не беше намаляло.

Жана внимателно промени курса и насочи носа на лодката към залива. Докато гребеше, премисляше възможностите. Ако гребеше навътре в морето, щеше да се отдалечи от скалите, но пък и не се доближаваше до безопасно място. Ако ли пък насочеше лодката диагонално на вълните, приближаваше към залива, но като се прибавеше силата на вятъра и прилива, щеше се окаже в опасна близост до скалите. На практика щеше да се впусне в едно опасно надбягване с вятъра и прилива, което тя откровено не вярваше, че ще спечели.