Видението се опитваше да приеме форма в празнините и дълбините на пламъка. Огън вътре в огъня. Силуети, движение и само за миг шепотът на гласове от много, много далеч.

Забеляза напрежението върху лицето на дъщеря си, лекия блясък от потта, избила върху него от усилието. Прекалено е, помисли си тя. Прекалено много за толкова млад човек.

- Ето - тихо каза тя. - Ще го направим заедно.

Изтласка своята сила напред, сля я с тази на Брана.

14

Родът СГДуаОър

Бурен пламък, вихрушка дим и танц на искри. После всичко изчезна.

И той беше там, мъжът, за когото и двете копнеела.

Седеше до един друг огън, обграден от камъни. Светлата му коса бе сплетена на плитка, която падаше върху пелерината, заметната над широките му рамене. Значката - символ на ранга му, бе закачена за нея и блестеше на светлината на пламъците.

Брошката, която тя бе направила за него в огъня - хрътката, конят, соколът.

- Изглежда уморен - обади се Брана и облегна глава върху ръката на майка си. - Но толкова хубав. Най-красивият сред мъжете.

- Така е. Красив и силен, и смел. - О, как копнееше за него!

- Можеш ли да видиш кога ще се върне?

- Не всичко може да бъде видяно. Може би, когато е по-близо, ще получа знак. Но тази вечер видяхме, че е жив и здрав, и това е достатъчно.

- Той мисли за теб. — Брана се обърна и погледна майка си в лице. - Усещам го. Той може ли да усети, че мислим за него?

- Той няма дарбата, но има сърце, пълно с любов. Затова вероятно може. Сега в леглото. Аз ще се кача скоро.

- Трънката е цъфнала и старицата не видя слънцето днес. Той ще си дойде скоро.

Брана се изправи и целуна майка си. Кучето се изкатери по стълбата след нея.

Сама, Сърха гледаше любовта си в огъня. И съвсем сама, заплака.

Още докато бършеше сълзите си, тя го чу. Онзи зов.

Той щеше да я утеши, да я стопли - такива бяха прелъс-тителните му лъжи. Ще й даде всичко, което би могла да пожелае, и дори повече. Трябваше само да му се отдаде.

- Никога няма да съм твоя.

Ще бъдеш. Ти си моя. Ела сега и познай всички удоволствия, цялата слава. И мощ.

Тъмната вещица

15

- Никога няма да ме имаш - нито онова, което пазя в себе си.

Сега видението в огъня се промени. И той се появи в пламъците. Кеван, чиято сила и намерения бяха по-тъмни и от зимната нощ. И който искаше нея - тялото й, душата й, магията й.

Магьосникът я желаеше - усещаше похотта му като лепкави от пот ръце по кожата си. Но повече, много повече, знаеше тя, желаеше дарбата й. Жаждата му за нея се бе просмукала в самия въздух.

Образът му в пламъците се усмихна - толкова красив и безскрупулен.

Ще те имам, Сърха Тъмната вещица. Теб и всичко, което си. Предопределено е. Двамата сме еднакви.

Не, помисли си тя, не сме еднакви, а като деня и нощта, светлината и мрака, които единствено се сливаха в сенките.

Толкова си самотна и с тежък товар на плещите. Твоят мъж те оставя в студеното ложе. Ела да се стоплиш в моето, да усетиш топлината. Да разпалиш огъня с мен. Заедно ще владеем целия свят.

Духът й помръкна, болката и свиването в стомаха й станаха пронизителни.

Тогава тя се изправи, остави горещия вятър да отметне косите й. Позволи на силата да се влее в нея, докато сякаш засия от нея. И видя, макар и само в пламъците, страстта и алчността върху лицето на Кеван.

Ето това искаше той, каза си тя, величието, което кипеше в кръвта й. Именно него нямаше никога да получи.

- Чуй думите ми и усети силата ми сега и завинаги, и до края на дните. Предлагаш ми тъмната си страст, идваш при мен в пламък и дим. Да предам кръвта си, децата си, мъжа си, за да владея над всички, само е нужно да ти подам ръка. Отговорът ми за теб ще чуеш във вятъра и морето, зова девицата, майката и старицата в триединство. Да бъде както казах!

16

Родът 0’Дуайър

Протегна ръце и освободи яростта, толкова женска, която кипеше в нея, запрати я с всичка сила към туптящото му сърце.

В миг усети чисто и неописуемо удоволствие да избухва вътре в нея, когато чу как той крещи от болка и яд, когато видя същата тази ярост и болка, изписана върху лицето му в пламъците.

После огънят си беше просто огън, кротко припукващ в нощта, носещ мъничко топлина в студения мрак. Колибата й бе просто една колиба, тиха и сумрачна. А тя бе просто жена, която бе сама със спящите си деца.

Отпусна се на стола, притиснала с ръка корема си, където усещаше раздираща болка.

Кеван го нямаше, засега поне. Но страхът й оставаше

- страхът й от него и от това, че ако никоя отвара и молитва не може да излекува тялото й, ще остави децата си без майка.

Беззащитни.

Събуди се и видя най-малкото си дете, сгушено в нея, и това й даде нови сили, докато се мъчеше безшумно да стане.

- Мамо, мамо, остани.

- Стига, слънчице мое, имам работа. А ти трябва да си в твоето легло.

- Лошият човек дойде. Уби моите понита.

Страх сви сърцето на Сърха. Кеван да докосва децата й

- телата им, умовете им, душите им? Обзе я неописуем ужас, неописуема ярост.

- Било е само сън, съкровище. - Гушна Тийгьн, залюля я в прегръдките си и й зашепна гальовно: - Просто един сън.

Но сънищата имаха сила и бяха опасни.

- Понитата ми викаха от болка, а аз не можех да ги спася. Той ги подпали и те пищяха. Аластар дойде и събори лошия човек. Аз се качих върху Аластар, но не можах да спася понитата. Страх ме е от лошия човек в съня.

Тъмната вещица 17

2*

- Той не може да те нарани. Никога няма да му позволя да те нарани. Само измислените понита. - Здраво стиснала очи, тя целуна Тийгън по рошавата руса коса, по бузките. - Ще сънуваш други. Зелени и сини.

- Зелени понита!

- О, да, зелени като хълмовете. - Сгушила глава до детето, Сърха вдигна ръка, завъртя пръст и продължи да го върти в кръг безспирно под всички понита - сини, зелени, червени, жълти понита, които затанцуваха във въздуха над главите им. Заслушана в смеха на най-малкото си дете, Сърха залости здраво страховете си, гнева си и решително стисна устни.

Никога нямаше да навреди на децата й. Щеше да го убие, дори и с цената на собствения си живот, но нямаше да го позволи.

- Хайде, всички понита,да. отиват на паша. А ти ела с мен и двете ще хапнем нещо заедно.

- Има ли мед?

- Да. - Простичкото желание за нещо сладко накара Сърха да се усмихне. - Ще има мед за добрите момичета.

- Аз съм добра!

- Ти си най-сладкото и най-добричкото момиче на света!

Сърха вдигна Тийгън, а малката я стисна здраво и прошепна в ухото й:

- Лошият човек каза, че ще вземе първо мен, защото съм най-малка и най-слаба.

- Никога няма да те вземе, кълна се в живота си. - Пусна долу Тийгън, за да види дъщеря й истината в очите й. — Кълна ти се. А ти, мила моя, не си слаба и никога няма да бъдеш.

Сложи дърва в огнището, намаза мед върху хляба, направи чай и овесена каша - всички щяха да се нуждаят от много сили за онова, което щеше да направи днес. Което трябваше да направи.

Синът й слезе от таванското помещение с разрошена от съня коса. Потърка очи и подуши въздуха като куче.

18

Родът 0’Дуайър

- Бих се с черния магьосник. Не побягнах.

Сърцето на Сърха препусна в галоп.

- Сънувал си. Разкажи ми.

- Бях до завоя на реката, където държим лодката, и той дойде, а аз веднага познах, че е магьосник, и то черен, защото сърцето му е черно.

- Сърцето.

- Видях сърцето му, макар да се усмихваше като приятел и да ми предлагаше медена питка. „Ето, момко - каза ми той, - имам нещо сладко за теб.“ Но питката беше пълна с червеи и черна кръв… вътре в нея. Разбрах, че е отровна.

- Прозрял си в сърцето му и какво има в питката дори насън.

- Така беше, повярвай ми.

- Вярвам ти. - Значи, нейният малък мъж имаше повече сила, отколкото бе предполагала.

- Казах му сам да изяде питката, защото в ръката си държи смърт. Но той я захвърли настрани и червеите изпълзяха от нея, и се превърнаха на пепел. Искаше да ме удави в реката, но аз започнах да хвърлям камъни по него. После се появи Ройбиър.

- Ти ли извика сокола в съня си?

- Помислих си за него и той дойде, разперил нокти. Черният магьосник изчезна като дим. А аз се събудих в леглото си.

Сърха го притисна до себе си, погали го по косата.

Тя бе отприщила гнева си върху Кеван и той бе нападнал децата й.

- Ти си смел и силен, Иймън. Сега седни да хапнеш. Трябва да се погрижим за животните.

Сърха отиде до Брана, която стоеше до най-долното стъпало на стълбата.

- И ти също.

- Появи се в съня ми. Каза, че ще ме направи своя невеста. Той… опита се да ме докосне. Тук. - Пребледняла от

Тъмната вещица

19

разказа, тя покри гърдите си с длани. - И тук. - Постави ги между краката си.

Разтреперена, тя пристисна лице към майка си, когато Сърха я прегърна.

- Изгорих го. Не знам как, но изгорих пръстите му. Той ме прокле и стисна юмруци. Кател се появи, скочи върху леглото, ръмжеше и се опитваше да го захапе. После мъжът си отиде. Но се опита да ме докосне и каза, че ще ме направи негова невеста, но…

В страха се пробуди ярост.

- Никога няма да стане. Кълна се в това. Никога няма да сложи ръка върху теб. Сега хапни, изяж си всичко. Имаме много работа.

Изпрати всички навън, за да нахранят и напоят животните, да почистят обора, да издоят кравата.

Останала сама, тя се подготви, събра инструментите си. Купата, звънчетата, свещите, свещения нож и котлето. Избра от билките, които сама бе отгледала и изсушила. Взе и трите медни гривни, които Дайхи й бе купил на един летен панаир преди много време.

Излезе навън, пое си дълбоко въздух, вдигна ръце, за да пробуди вятъра. И повика сокола.