На силата на семейството, онова, в което си роден и което сам създаваш

Кога ний трите ще се събереме пак? Сред гръм и трясък или в дъжд? Когато врявата утихне, когато битката спечелят и изгубят.

УИЛЯМ ШЕКСПИР, МАКБЕТ

Тъмната вещица

ПЪРВА ГЛАВА

Зима, 1263 г.

Близо до сянката на замъка, дълбоко в зелената гора, Сърха водеше децата си през сумрака към дома. Двете по-малки яздеха набитото пони и Тийгьн, едва навършила три, клюмаше на всяка крачка. Изморена е, мислеше си Сърха, след вълненията на Имолг, празничните огньове и пиршеството.

- Наглеждай сестра си, Иймън.

Грижата на петгодишния Иймън за малката му сестричка бе да я сръчка, преди отново да загризе житените питки, които майка му бе опекла сутринта.

- Скоро ще си в леглото си у дома - утешително прошепна Сърха, когато Тийгьн изхленчи. - Скоро ще сме у дома.

Бе се забавила много на поляната, мислеше си тя сега. И макар Имолг да отбелязваше първото пробуждане в утробата на Майката Земя, нощта се спускаше твърде бързо и твърде рязко през зимата.

Беше тежка зима, брулена от ледени ветрове и снежни вихри, както и от ледовити дъждове. Мъглата владееше цялата зима, пълзеше, обгръщаше всичко, закриваше слънцето и луната. Твърде често във вятъра и мъглата тя бе чувала да я зове по име - зов, на който бе отказвала да отвърне. Твърде често в този свят на бяло-сиво тя бе виждала мрака.

Отказваше да има нещо общо с него.

Мъжът й я бе умолявал да вземе децата и да иде при неговите роднини, докато той водеше битки в тази безкрайна зима.

Тъмната вещица

9

Като жена на старейшината всяка врата щеше да бъде отворена за нея. А и заради самата нея и онова, което беше, винаги щяха да я посрещнат добре.

Но тя се нуждаеше от своята гора, от колибата си, от своето място. Усамотението й бе също толкова нужно, колкото и въздухът.

Щеше да се погрижи за своите както винаги, за дома и огнището, за занаята си и задълженията си. И най-вече за скъпоценните деца, които бяха създали двамата с Дайхи. Не се боеше от нощта.

Наричаха я Тъмната вещица и мощта й бе голяма.

Но точно сега се чувстваше единствено като жена, която тъгува за мъжа си и копнее за топлината му, за стегнатото му и мускулесто тяло, притиснато до нейното в студената и тъмна нощ.

Какво я интересуваше войцца;а? Или алчността и амбициите на разни дребни владетели? Искаше само мъжът й да се върне у дома жив и здрав. Когато се прибереше, щяха да си направят още едно бебе и тя отново щеше да почувства живота вътре в себе си. Още страдаше за онова, което бе изгубила в една злокобна тъмна нощ, когато първите зимни ветрове виеха в нейната гора и звукът й напомняше на плач.

Колцина бе излекувала? Колцина бе спасила? Но когато кръвта бе бликнала от нея, когато онзи крехък живот се бе изплъзнал, никаква магия, никакви жертви и молби към боговете не бяха го спасили.

Но както знаеше отлично, лекуването на другите бе много по-лесно от това да лекуваш себе си. А боговете бяха непостоянни като лекомислена девойка през май.

- Вижте! Вижте! - Брана, най-голямата, на седем, заподскача по замръзналата пътека, следвана по петите от голямото куче. - Трънката е цъфнала! Това е знак!

Сега ги видя, белоснежни цветчета едва надничаха изпод черните, оплетени клони. Първата й горчива мисъл бе, че докато Бриджит, носещата плодородие, благославяше земята, нейната собствена утроба бе празна.

10

Родът 0’Дуайър

После се загледа в дъщеря си, първата й гордост, със зорки очи и розови бузи, която се въртеше в снега. Беше благословена, напомни си Сърха. Три пъти благословена.

- Това е знак, мамо. - Тъмната й коса политаше високо при всяко завъртане, а Брана вдигна лице към помръкващата светлина. - За приближаващата пролет.

- Да, така е. Добър знак. - Както и мрачният ден, тъй като старата Кейликс не можеше да намери дърва за огъня без яркото слънце. Затова пролетта щеше да дойде по-рано, както гласеше преданието.

Трънката бе разцъфнала смело и подканяше и цветята да я последват.

Видя надеждата в очите на детето, както я бе зърнала и в очите на другите край огъня, бе я доловила в гласовете им. Сега Сърха потърси тази искрица надежда и вътре в себе си.

Но намери само тревога.

Той щеше да дойде пак тази нощ - вече можеше да го усети. Дебнеше я, чакаше и кроеше планове. Вътре, помисли си тя, вътре в колибата, зад залостената врата, със заклинанията й, които бяха направени, за да опазят чедата й. Да опазят нея.

Цъкна с език, за да подкани понито да ускори крачка, подсвирна на кучето.

- Хайде, Брана, сестричката ти почти е заспала вече.

- Татко си идва у дома през пролетта.

Макар сърцето й да оставаше свито, Сърха се усмихна и хвана Брана за ръка.

- Така е, ще си бъде у дома за Белтейн и ще устроим голямо угощение.

- Мога ли да го видя тази нощ заедно с теб? В огъня?

- Имаме много работа. Животните трябва да се нахранят, преди да си легнем.

- Само за малко? - Брана вдигна лице нагоре, а тъмносивите й очи я умоляваха. - Само да го зърна за миг и после ще мога да сънувам, че пак е у дома.

Тъмната вещица

11

Както щеше да направи и самата тя, помисли си Сърха и този път усмивката й извираше направо от сърцето.

- Само за миг, миличка, когато свършим с работата.

- И ти си изпиеш лекарството.

Сърха повдигна вежди.

- Така ли? Нима ти изглеждам болна?

- Още си бледа, мамо. - Брана говореше приглушено.

- Само малко уморена, а ти не се тревожи. Хайде, дръж здраво сестра си, Иймън! Аластар надушва дома и тя може да падне от гърба му.

- Тя язди по-добре от Иймън и дори от мен.

- Да, нали конят е нейният талисман, но сега е почти заспала отгоре му.

Пътеката направи завой и копитата на понито изтропо-лиха по замръзналата земя, докато подтичваше към обора до колибата.

- Иймън, погрижи се за Аластар, дай му допълнителна купичка жито тази вечер. Ти нали похапна добре? - добави тя, когато момчето започна да мърмори.

То се усмихна, красиво като лятно утро, и макар да можеше да скочи пъргаво като зайче, протегна към нея ръце.

Винаги е обичал да се гушка, каза си Сърха и го прегърна, докато го сваляше от седлото.

Нямаше нужда да казва на Брана да се залавя със задълженията си. Момичето се оправяше с домакинската работа почти толкова добре, колкото и майка му. Сърха гушна Тийгьн и тихичко започна да й шепне гальовни думи, докато я носеше към колибата.

- Време е за сънища, любима моя.

- Аз съм пони и препускам на воля цял ден.

- О, да, най-красивото пони и най-бързото от всички.

Огънят, от който бе останала само жарава след толкова

часове навън, едва отблъскваше студа. Докато носеше малката към леглото, Сърха протегна ръка към огнището. Пламъците лумнаха високо и грейнаха над пепелта.

12

Родът О’Дуа0ър

Загърна Тийгьн в завивките, приглади косата й - светла като слънчеви лъчи, също като на баща й - изчака, докато очите й, тъмни и дълбоки като на майка й, се затвориха.

- Само сладки сънища - прошепна тя, докосвайки талисмана, който бе сложила да виси над леглата на децата си. - В безопасност през цялата нощ. Всичко, което сте и което виждате, нека ви пази от мрака чак до сутринта.

Целуна нежната бузка и докато се изправяше, потръпна от пристягането в корема. Болката се появяваше и отминаваше, но с напредването на зимата ставаше по-силна. Най-добре да последва съвета на дъщеря си и да си направи отвара.

- Бриджит, това е твоят ден, помогни ми да се излекувам. Имам три деца, които се нуждаят от мен. Не мога да ги оставя сами.

Остави спящата Тийгьн и отиде да помогне на другите две деца с домакинската работа.

Когато нощта се спусна - твърде бързо, твърде рано, тя залости вратата, преди да повтори вечерния си ритуал с Иймън.

- Не съм уморен, никак даже - твърдеше той с притворени очи.

- О, виждам. Ясно ми е, че си напълно буден и готов за приключения. Ще полетиш ли отново тази нощ, съкровище?

- Да, високо в небето. Ще ме научиш ли на още нещо утре? Мога ли да изведа Рой утре заран?

- Непременно ще го направим и ще го изведеш. Соколът е твой, ти се грижиш за него, познаваш го и го усещаш. Сега си почини. - Разроши кестенявата му коса, целуна го по очите - неукротими и сини като на баща му - за лека нощ.

Когато слезе от таванското помещение, завари Брана пред огъня заедно с хрътката, която беше нейна.

Сияеше, помисли си Сърха, от здраве - слава на богинята - и от силата, която все още не можеше напълно да

Тъмната вещица

13

владее и да разбере. Имаше време за това - молеше се да има тепърва време.

- Запарих чая - каза й Брана. - Както си ме учила. Ще се почувстваш по-добре, сигурна съм, след като го изпиеш.

- Сега ти ли се грижиш за мен, сърце мое? - Усмихната, тя взе чая, подуши го, кимна. - Имаш усета, това е вярно. Лечителството е много голям дар. С него ще си добре дошла и много нужна, където и да отидеш.

- Никъде не искам до ходя. Искам да съм тук с теб и татко, с Иймън и Тийгън, завинаги.

- Един ден ще насочиш взор отвъд нашата гора. Ще се появи и някой мъж.

Брана изсумтя.

- Не искам никакъв мъж. Какво да правя с него?

- О, ами това е разговор за ^руг ден.

Поседна с дъщеря си пред огъня, загърна и двете в голям шал. И изпи чая си. А когато Брана докосна ръката й, обърна своята и сплете пръсти с нея.

- Добре, но само за малко. Трябва да си лягаш.

- Може ли аз да го направя? Аз да извикам образа?

- Да видим какво можеш тогава. Направи каквото искаш. Виж го, Брана, мъжа, от който си произлязла. Любовта е тази, която го води тук.

Сърха видя как димът се завихри, пламъците лумнаха високо, после се успокоиха. Добре, помисли си тя, впечатлена. Момичето се е научило толкова бързо.