Облекчението, което изпитах щом разбрах, че баща ми не ме е убил, подейства като хладен вятър на кожата ми — пречистващ, живителен. Баща ми отново ми беше баща, някой, когото да обичам, липсата на когото да усещам с цялото си сърце. Чувствах се така, сякаш разбитото ми сърце беше излекувано. И Ема беше права: не виждах причина да иска да ме убие. По лицето му си личеше, че ме обича повече от всичко на света. Освен това усещах, че напрежението, което съществуваше между нас, направо го убива, че единственото, което иска, е да сложи край на патовата ситуация и да оправи нещата.

Но в главата ми отново изникна споменът и аз почувствах как ме жегва разкаяние. Последните думи, които бях казала на мъжа, когото смятах за мой баща — а всъщност бе мой дядо — бяха изпълнени с омраза. Само ако можех да се върна и да променя нещата. Да променя всичко.

Господин Мърсър изпъна краката си.

— Знаеш ли, тя наистина те обичаше по свой си странен начин — продължи той. — Когато първия път ми се обади преди няколко месеца, аз бях толкова въодушевен. На Кристин й беше писнало от лъжите й, но на мен просто сърце не ми даваше да прогоня Беки. Бащи и дъщери… нали знаеш. — Той нежно разроши косата й.

Ема кимна, чудейки се как ли са се почувствали преди всичките тези години, когато Беки се е появила с бебето. Сигурно е била горе-долу на годините на Ема. Момичето се чудеше защо Беки не им е казала за нея, за другата им внучка — и защо им е оставила само едната си дъщеря. Може би е смятала, че ще бъде добра майка на едното момиче. Но, разбира се, когато Ема бе навършила пет годинки, Беки изобщо се беше отказала да бъде майка.

— Така и не успях напълно да я забравя — продължи господин Мърсър. — Тя имаше проблеми, Сътън. Винаги е била такава. От време на време й давах пари, но това не ги решаваше. Само влошаваше нещата.

Очите му се покриха с мъгла и той примигна, опитвайки се да прогони сълзите.

— Винаги съм се чувствал виновен. Сякаш двамата с майка ти не бяхме добри родители. — Широките му рамене клюмнаха под тежестта на тъгата. — Цялата ситуация стана… непоносима. — Внезапно в гласа му се появиха панически тонове. — Обичам Беки. Но тя направо разруши живота ни. А и начина, по който се държеше с теб…

Очите на Ема се напълниха със сълзи. Тя знаеше много добре какво представляваше Беки — беше живяла с нея почти пет години. И въпреки това майка й продължаваше да й липсва, всеки ден. Все пак й беше майка, а тази връзка не се прекъсваше лесно.

Ема погледна към господин Мърсър, нейния дядо, и посочи с пръст писмото на Беки, което лежеше в отворената й чанта. Само ако можеше да му разкрие и последното парче от пъзела: че има още една внучка, близначката на Сътън. Но докато убийството на сестра й не бъдеше разкрито, тя не можеше да го направи. Щеше да е основния заподозрян, бедното момиче, което е откраднало живота на близначката си, за да се отърве от приемните родители. И за пореден път Ема се беше върнала в началото.

Но не съвсем. Луната се появи иззад облака и увисна в средата на предното стъкло. Ема погледна към небето, което двете с близначката й бяха споделяли толкова много години, без да го знаят, небето, към което Ема беше гледала и беше мечтала за семейство. Тя беше изгубила Сътън и Беки, но беше намерила своето семейство — истинското си семейство. Баба и дядо. Прабаба. И леля в лицето на Лоръл.

Тя се наведе към дядо си и го прегърна през раменете. Той въздъхна дълбоко и я притисна силно съм себе си. Колата тихо изскърца по тежестта на телата им.

— Ще ми разкажеш ли малко за нея? — попита Ема, заровила лице в гърдите на господин Мърсър. — За мама? — Тя не знаеше толкова много неща за Беки, имаше толкова подробности, които копнееше да научи, толкова много въпроси се бяха натрупали през тези тринайсет години. — Като например каква беше като дете? — попита Ема. — Доколко ти напомням за нея? — Задавена от ридания, тя едва успяваше да говори.

Когато господин Мърсър я притисна още по-силно към себе си, Ема усети сълзите и по неговите бузи.

— Разбира се — отвърна той, галейки я по косата. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да узнаеш.

33.

Тя се върна

На следващия ден Ема седеше в кафенето на търговския комплекс, който се намираше на няколко пресечки от дома на Мърсърови. На масата лежеше лаптопът на Сътън. Беше отворила туитър и бавно преглеждаше туитовете с хаштаг „ТАЕН БАЛ ХОЛИЪР“. Ако туитовете можеха да се приемат като показател, то балът беше имал пълен успех — всички възхваляваха музиката, храната, свалките и дори измъкването на косъм от полицията. Само няколко души бяха хванати онази нощ. Накрая ченгетата бяха пуснали всички и досега никой не беше издал, че организаторки са момичетата от „Игра на лъжи“. Ема и приятелките й бяха в безопасност. Засега.

Надявах се нещата да не се променят.

— Сътън? — Гласът на господин Мърсър сепна Ема. Тя вдигна глава от компютъра и го видя да върви към нея по паркинга, понесъл нова лопата в ръка.

— Здрасти, татко — рече тя, успокоена. Предишната вечер се беше обадила в болницата и беше получила потвърждение, че в нощта, когато Сътън е била убита, той е бил в операционната. Чувстваше се страхотно, че вече не се налага да се страхува от появата му, а може да го посреща с отворени обятия.

На мен ли го казваш?

Господин Мърсър застана до масата и прокара пръсти през прошарената си коса.

— Майка ти каза, че ще бъдеш тук. Трябва да се позанимавам с плевелите, но си мислех, че ако не си заета, по-късно можем да се разходим към планината. Да проучим някой друг каньон, където не сме били досега.

Ема не можа да сдържи усмивката си. Това й прозвуча като таен код, че двамата ще си поговорят повече за Беки. Предишната вечер бяха провели един дълъг разговор и Ема беше научила много нови неща за нея. Като например, че като малка е изгледала Пепеляшка пет пъти един след друг, защото й харесвало как феята — кръстница превърнала момичето в принцеса. Колко много обичала прасковен сладолед, който беше любимият и на Ема. Колко обичала училището някъде докъм осми клас, когато изведнъж се променила, и как в гимназията избягала от вкъщи… и се върнала бременна.

Но Ема искаше да зададе още много въпроси за неща, за които досега не се беше осмелявала да пита. Като например защо лицето на господин Мърсър помрачняваше всеки път, когато Ема се опитваше да говори с него за неприятностите, в които се забърквала Беки. Или пък защо госпожа Мърсър не искаше да има повече нищо общо с нея. Беки й беше дъщеря — как можеше да е толкова коравосърдечна? Или може би Беки й беше причинила нещо толкова ужасно, че госпожа Мърсър просто не можеше да й го прости?

— С удоволствие — отвърна Ема. Тъкмо се накани да предложи пътеката Каталина, за която й беше говорила Мадлин, когато едно синьо беемве отби от главния път. Ема се обърна, за да види как колата на Теър паркира пред кафенето.

Господин Мърсър присви очи. Когато Теър го видя, пребледня и Ема си помисли, че може би ще обърне и ще си тръгне. Но той дръпна спирачката и угаси двигателя. Шофьорската врата се отвори, той слезе от колата и тръгна към Ема.

Господин Мърсър впери поглед в него.

— Мисля, че ти казах да стоиш далеч от него, Сътън — рече той и стисна здраво лопатата. Допреди ден постъпката му сигурно щеше да накара Ема да откачи, но сега, след като тя вече знаеше истината, дори й стана смешно: дядо й, стиснал лопата в ръка, се кара на някакво момче, за което смята, че носи само неприятности.

Ема положи ръка върху неговата.

— Всичко е наред — рече тихо тя. — Аз го поканих. Няма проблем, гарантирам ти. И искам да знаеш, че той не ме изостави онази нощ в каньона. Просто получи нараняване и трябваше да отиде в болницата. Аз го накарах да си тръгне.

Господин Мърсър изгледа подозрително Теър.

— Добре. Но да знаеш, че те държа по око! — рече той, сочейки момчето с лопатата, след което се запъти към джипа си, който беше паркиран пред съседния магазин.

Когато Теър седна до Ема, той изглеждаше доста стреснат.

— Не съм сигурен, че това е добра идея. Всъщност си мислех да ида в полицията и да им разкажа какво ми се случи в каньона. — Той не сваляше поглед от двайсет и няколко годишния хипстър с филцова шапка на главата, който тъкмо влизаше в кафенето, сякаш го беше страх да стане свидетел на реакцията на Ема.

— Точно затова поисках да се срещнем — отвърна бързо Ема. — Онази нощ не те е блъснал баща ми. Бил е някой друг.

Теър рязко извърна глава към нея и се взря в очите й.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Всъщност научих нещо доста шантаво. — Ема отпи голяма глътка от чая си с лед. — Баща ми всъщност е биологичният ми дядо. Жената, с която е бил онази нощ, е родната ми майка. Неговата дъщеря.

Теър се ококори. За секунда изглеждаше така, сякаш не вярваше на нито една нейна дума. Или може би се притесняваше, че това е поредният номер.

— Сериозно говоря — рече настоятелно Ема. — Двамата имали среща, а ние сме ги изненадали.

Теър я гледаше изумено.

— Искаш да кажеш, че истинската ти майка е била в града и не е направила опит да те види?

Сълзи от болка опариха очите на Ема. Толкова пъти си беше представяла как Беки се връща в живота й, намира я, взима я в прегръдките си и й казва, че всичко ще бъде наред. Но след това си спомни за бележката, която майка й беше оставила в закусвалнята. Тя не искаше да има нищо общо с децата си — не беше останала в заведението да я изчака. „Нямам какво да ти дам.“