— Шегуваш ли се? Никъде не отивам с теб! — изръмжавам. — И нямам никакво желание да се срещам с жената, която ме е зарязала, без да се замисли!

Той посяга към ръката ми, но аз се отдръпвам и се блъсвам във вратата.

— Да не си посмял да ме докосваш! — Вдигам и двете си ръце във въздуха. — Стой далеч от мен!

Очите му се разширяват.

— Сътън!

Но аз бушувам като животно, като тигър, попаднал в капан. Отварям вратата, изскачам навън и залитам назад.

— Такава шибана история! — пищя аз. Думата увисва във въздуха — досега никога не съм я употребявала пред татко.

Но той дори не потрепва. Вместо това на лицето му се изписва дълбоко огорчение и разочарование.

— Добре, Сътън — казва тихо той. — Съжалявам. Наистина не исках да го научаваш по този начин. Да си вървим у дома.

— У дома? С теб? Наистина ли смяташ, че изобщо не си виновен? — Едва успявам да стоя на мястото си. — Чакал си чак досега, за да ми кажеш, че си ми дядо? Осемнайсет години си крил това от мен? Милион пъти съм питала теб и мама кои са истинските ми родители, а ти си ме лъгал всеки път, когато ми казваше, че не знаеш! Нима това, че си ми истински роднина, че си ми дядо, е толкова ужасно, че през цялото време си се преструвал, че си ме осиновил?

— Сътън — въздъхва баща ми. — Моля те.

Но аз се отдалечавам от колата. Сърцето ми бие като полудяло.

— Тази вечер няма да се прибера с теб. Всъщност смятам, че известно време няма да се прибирам у дома. И ако искаш всичко да мине добре, ще ме прикриеш пред мама — или може би трябва да кажа баба?

Обръщам се и побягвам. Направо съм полудяла от гняв. Не успявах да се отдалеча толкова бързо, колкото ми се иска.

— Сътън! — вика баща ми с разтревожен глас. — Къде отиваш?

— Имам приятели — отвръщам сопнато аз. — Хора, които не ме лъжат.

Бъркам в джоба си за телефона и го стисвам здраво, докато продължавам да тичам. Мога да се обадя на Мадлин. И без това цяла нощ ми звъни.

Стигам до средата на хълма, когато баща ми отново ме вика:

— Сътън, моля те!

Обръщам се и го поглеждам.

— Не смей дори да ме поглеждаш!

— Сътън — казва тихо той. Думата прозвучава като хленч. Раменете му са отпуснати отчаяно. — Готов съм да поговорим по всяко време — изрича тъжно той. — Знам, че искам много от теб, но те моля да не казваш нищо на майка си. Това ще я съсипе.

— С удоволствие! — изкрещявам аз. — Защото тя не ми е майка! А ти не си ми баща!

Баща ми се свива така, сякаш съм му ударила шамар. Никога не съм го виждала толкова тъжен. Прекосявам хребета и чувам, как вратата на колата се затръшва, а двигателят започва да боботи. Докато колата се отдалечава и изчезва по магистралата, аз се моля на Бог никога повече да не го видя.

32.

Клаузата дядо

С треперещи пръсти Ема отдели снимката на майката, която не беше виждала от тринайсет години, и погледна към бележката. Погледът й пробяга по думите; момичето не можеше да повярва какво четеше.

„Веднага разпознах гласа ти от съобщението. Искаше ми се нещата да се развият различно онази нощ в каньона, но ти не можеш да ми кажеш нищо за баща ми, твоят дядо, което вече да не знам. Ако имаш някакви въпроси, питай него. Той е добър човек.

Нямам какво друго да ти дам, освен тази моя снимка от времето, когато бях на твоята възраст, и един съвет. Животът с баба ти и дядо ти ще ти открие всякакви възможности. Самата аз така и не го оцених, но за теб още не е късно. Бъди умна. Не изпускай възможностите и не прави същите ужасни, променящи живота грешки като мен.

Рейвън Дженингс (Беки Мърсър)“

Рейвън беше… Беки? А Беки беше… дъщеря на семейство Мърсър? А баба Мърсър беше нейната и на Сътън прабаба?

— Да, прошепнах аз. Да, работата е адски омазана, но това е истината.

— О, Господи — прошепна Ема. Беки. Не можеше да повярва. Собствената й майка е дъщеря на Мърсърови. И само преди няколко минути се е намирала тук. Беки беше близо и същевременно толкова далеч. Послеобраз, спомен.

Ема отново прочете писмото. „Онази нощ в каньона“ беше фразата, която господин Мърсър беше използвал, когато я беше хванал на училищния паркинг. Внезапно нещо в ума й прещрака и нещата започнаха да си идват по местата. Теър беше видял господин Мърсър с жена… Беки. Но той не е имал любовна връзка с нея — срещали са се, защото тя му бе дъщеря. И по всичко личеше, че двамата бяха разяснили нещата на Сътън. Дали тя е била толкова разстроена от истината, че е побягнала, само за да умре малко по-късно? И в двата случая очевидно Ема беше сбъркала много относно господин Мърсър. Беки го беше нарекла добър човек. Може би тревогата му за Ема, предупреждението да играе играта са свързани с нещо, което бе казал на Сътън.

Не го е направил той, опитвах се да й кажа аз. Избягах от него. Избягах от мъжа, който можеше да ме откара на безопасно място.

Някой почука тихо на стъклото на волвото и Ема подскочи. Пред очите й се появи бащата на Сътън. Тъмните му очи примигнаха и лицето му се смръщи в познатата комбинация от тъга, тревога и умора.

Ема пъхна писмото в чантата си и хвана ръчката на вратата. Чу се изщракване и прозорецът започна да се смъква. Тя вече не се страхуваше от господин Мърсър. Просто беше изморена — и объркана.

— Откъде разбра, че съм тук?

Гледах мъжа, за който бях свикнала да си мисля като за мой осиновител, изучавах чертите на лицето, което познавах толкова добре. Не бях сигурна колко време ще ми трябва, за да свикна с мисълта, че той е биологичният ми дядо, но докато го гледах, започнах да забелязвам приликите между нас двамата — е, като се брои и Ема, между нас тримата. Имахме еднакви полегати носове. Еднаква заострена брадичка. Еднакви дълги, слаби ръце. Как не го бях забелязала досега?

Господин Мърсър наведе глава и подпря ръцете си на вратата на волвото.

— Тя… Беки… ми се обади и каза, че си поискала да се срещнете в мотела. Не беше в стаята си, но това е любимата й закусвалня.

Ема кимна.

— Беше оставила един кибрит в стаята си, на който пишеше „да се видим“.

Господин Мърсър поклати глава.

— Тя винаги е обичала тази игра — рече той с тъжна усмивка.

Ема също се усмихна. Беки обичаше да й организира игра на търсене в двора на стария им блок, като оставяше на масата семенца като подсказка да търси хранилката за птици в ъгъла, а в нея оставяше откъснато парче от програмата за телевизията, като следа за Ема да търси върху телевизора и така нататък.

— Тя беше ли в закусвалнята? — попита господин Мърсър, прекъсвайки мислите на Ема.

Тя поклати бавно глава.

— Не. Просто ми е оставила бележка. И снимка.

Вятърът разроши късата му коса и тя щръкна.

Той погледна пред прозореца на закусвалнята, преди да се обърне и да се взре в очите на Ема.

— Мога ли да седна при теб? Само за минутка? — попита той.

Ема кимна. Тя вдигна прозореца си, а господин Мърсър заобиколи колата и отвори пасажерската врата.

После въздъхна дълбоко и се загледа в жабката. Ръцете му лежаха отпуснати в скута, а главата му беше наведена, което го правеше да изглежда като някое малко момче.

— Трябваше да седнем и да си поговорим истински след онази нощ — каза най-накрая той. — Не трябваше да те оставям да избягаш така. Особено след като Теър те остави съвсем сама там. — При споменаването на името на Теър очите му помръкнаха.

Ема кимна, без да каже нищо. Думите му потвърдиха подозренията й: че в нощта, когато Сътън беше умряла, той й беше обяснил ситуацията с Беки и Сътън беше избягала разстроена и ядосана. И щом господин Мърсър смяташе, че Теър я е изоставил сама в каньона, значи не той го беше блъснал с колата на Сътън. Това също обясняваше защо той мразеше толкова момчето: явно смяташе, че Теър е зарязал дъщеря му в каньона Сабино.

— Но след като избяга, ме повикаха спешно в хирургията — продължи господин Мърсър. — Изобщо не ми се искаше да те оставям там, но ти беше толкова ядосана. Реших, че ще ми е по-лесно да говоря с теб след като осмислиш нещата. Когато онази нощ се върнах от болницата, започнах да ти пиша писмо. Може би ако бях обяснил по-ясно нещата, ти щеше да разбереш защо бях мълчал толкова дълго. — Той се обърна и погледна Ема. — Не е защото се срамувам от теб, а защото исках да те защитя от майка ти. Обичам те повече отколкото можеш да си представиш. Ти си ми дъщеря и аз те обикнах още от момента, в който Беки те остави в дома ни.

Ема наведе глава, осмисляйки думите му.

— Написал си писмо?

Господин Мърсър се размърда смутено.

— Но не го довърших. На следващия ден ти се държеше така, сякаш нищо не се беше случило, и аз не бях сигурен какво да правя. Но мога да го довърша — стига да искаш. Или ако смяташ, че вече си готова, можем просто да поговорим.

Мислите на Ема жужаха в главата й. Щом са го извикали в хирургията, значи той имаше солидно, лесно доказуемо алиби. Нямаше как да е убил Сътън, ако е бил в операционната. Но по-важното е, че тя нямаше представа за какво му е да убива Сътън. Той беше неин дядо. Пазил е тайната заради нея и заради Беки, а не заради себе си.