На кръстопътя тя сви вляво. По улиците почти нямаше автомобили и заведенията за бърза закуска от двете страни на пътя бяха зловещо празни. Ема подмина един „Арби“, един „Макдоналдс“, западнала закусвалня, наречена „Подковата“, пред която бяха паркирани два ръждясали пикала. Лекото ръмене премина в силен дъжд. Тя свали прозореца докрай и остави водата да се стича по ръцете й. Студът й помагаше да се фокусира. Трябваше да запази хладнокръвие независимо от онова, което щеше да открие в мотела.

Ема зави по един тъмен, хлъзгав път и пред нея се появи „Супер 8“. Над входа грееше надпис „СВОБОДНИ СТАИ“, но буквите С и Д бяха изгорели, а Т се беше катурнала надолу.

Ема мина зад сградата и паркира. Наблизо се виждаше само един червен пикап. На Рейвън ли беше той? Тя погледна с присвити очи към регистрационните номера от Аризона, големите гуми и лепенките с полуголи момичета. Наистина ли би карала нещо такова? Но пък Ема не знаеше нищо за тази жена. Можеше да бъде всякаква, да харесва всякакви неща.

Ема слезе от колата и я заключи. Дъждът продължаваше да вали и от пустинята се носеше мирис на мокра земя. Тя заобиколи мотела и потърси стая 105. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета, но малкото, които бяха отворени, разкриваха спретнати легла и стари дървени бюра. Под стрехите проблясваха паяжини. Токчетата на сандалите й отекнаха гръмко по паважа, затова тя продължи на пръсти, опитвайки се да стъпва по-тихо.

Най-накрая стигна до стая 105 и се спря. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се уплаши да не се пръсне. През опърпаните граховозелени пердета се процеждаше жълтеникава светлина. Тя надникна и видя, че телевизорът е включен.

Сърцето ми се сви от страх. Това ли беше краят? Щеше ли сестра ми да разбере какво се беше случило? Знаех точно какво се надява Ема: да получи признание и доказателство за убийството ми. Но каква беше вероятността това да се случи?

Ема се приближи до вратата и тихо почука, чудейки се какво, по дяволите, ще каже, когато Рейвън отвори вратата. Минаха няколко дълги секунди, но отвътре не се чуха стъпки. Тя почука по-силно. Отново нищо. Тя започна да удря толкова силно, че бравата изщрака и вратата се отвори с протяжно скърцане.

Ема замръзна. Нощната лампа светеше. Шалтето на зелени и жълти райета беше чинно изпънато върху двете тънки възглавници. Не се виждаха никакви куфари, никакви дрехи не висяха по закачалките на малката метална стойка. Телевизорът проблясваше весело, показвайки някакъв ситком, който Ема дори не разпозна. Но стаята беше празна.

В такъв случай си тръгвай, помислих си нервно аз. Махай се от тук.

Ема се огледа и влезе в стаята. Слаб мирис на цигари и застоял хляб подразни обонянието й.

— Ехо? — извика тихо тя. — Има ли някой тук?

Цялото й тяло трепереше от нерви. Тя мина покрай телевизора и се приближи до банята, чиято врата беше затворена.

— Рейвън? — Ема притисна ухо към вратата и се напрегна в опит да чуе някакво движение вътре.

— Рейвън? — Тя бутна вратата и я отвори. Върху умивалника бяха подредени мънички бутилчици с хотелски шампоан и балсам. Един неразопакован калъп сапун лежеше до неизползвана еднократна самобръсначка. Тя отиде до душкабината и след миг колебание дръпна настрани завесата. Нищо. После отвори шкафчето над умивалника, с надеждата да открие някаква чантичка с гримове или други предмети, но с изключение на резервно руло тоалетна хартия вътре нямаше нищо друго.

Тя се върна обратно в стаята и претърси гардероба. Вътре имаше празни закачалки и ютия. Чекмеджетата също бяха празни.

Рейвън не беше тук, помисли си Ема с разочарование. Тя прокара пръсти през косата си и седна на леглото, опитвайки се да събере мислите си. Погледът й се спря върху телефона на нощното шкафче. Индикаторът за оставени съобщения не примигваше. Беше ли получила Рейвън съобщението й? Дали не си беше тръгнала, за да избегне научаването на „информацията“ за господин Мърсър, която й беше обещана?

Отвън се разнесе бръмчене на кола и Ема отново потръпна от страх. Тя отиде на пръсти до вратата, като се спря само, за да изключи телевизора. Една тогава забеляза сгъваемия кибрит, който лежеше върху него. Той беше отворен и няколко клечки бяха използвани. Надписът върху нея гласеше „Подкова“. От вътрешната страна на картонената опаковка с черен химикал бяха написани три думи.

Да се видим.

Сърцето й подскочи. Ема прочете отново думите и главата й се напълни с в>ъпроси. Рейвън ли беше написала това съобщение? Може би не смяташе, че в мотела е безопасно. Може би се притесняваше да не я хванат, а може би някой — господин Мърсър — я наблюдаваше.

Ема стисна кибрита в шепата си и излетя от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си. Затича се бързо по тротоара, нетърпелива да стигне до колата си. Закусвалнята „Подкова“ се намираше съвсем близо — беше я подминала по пътя за насам. За нула време щеше да стигне дотам.

Почти беше прекосила паркинга, когато светнаха някакви фарове. Ема се спря и засенчи очите си с длан. На едно от паркоместата се виждаше някакъв джип, който липсваше при пристигането й. Когато очите й привикнаха към светлината, стомахът й се сви на топка.

Това беше господин Мърсър.

30.

Спринт към закусвалнята

Вратата на колата се отвори преди Ема да успее да побегне. Тя отстъпи назад към стената на мотела, а бащата на Сътън излезе от колата. Лицето му беше изкривено от гняв и раздразнение.

— Какво си мислиш, че правиш тук, по дяволите? — извика той.

Ема се опита да изпищи, но от устата й не излезе глас. В съзнанието й проблеснаха картини за онова, което господин Мърсър би могъл да й причини.

— Остави ме на мира! — изписка тъничко тя.

— Влизай в колата! — излая господин Мърсър.

Ема се плъзна покрай перваза на прозореца, опипвайки стената с мокрите си пръсти. Може би щеше да успее да се шмугне в сенките и след това да побегне. Да отиде в „Подкова“, да разговаря с Рейвън, да се обади в полицията…

— Казах да влезеш в колата!

Ема се завъртя на пети и побягна. Зад нея се чу трясък от затваряне на врата и стъпки. Токчетата й тракаха силно по тротоара; левият й глезен се изкриви и тя потрепна, но продължи да тича. Въпреки това стъпките я доближаваха. Когато се осмели да погледне през рамо, тя видя, че господин Мърсър почти я е настигнал.

Тичай! — изкрещях аз. — По-бързо!

Ема се опита да си поеме дъх; гърлото й пареше. Покрай стените на мотела танцуваха черни сенки. Намираше се толкова близо до колата на Сътън — само още няколко метра, преди да успее да се заключи в нея. Тя зави зад ъгъла и се затича по задния паркинг. За щастие успя да отвори вратата и да пъхне ключа в стартера преди бащата на Сътън да я настигне. Бръмченето на двигателя я изпълни с облекчение.

Тя излезе на заден ход от паркомястото и зави към изхода на паркинга. В огледалото за обратно виждане тя забеляза господин Мърсър, който се спря и облегна длани на коленете си. Изглеждаше задъхан, като че ли не успяваше да си поеме дъх. Добре, помисли си Ема и бързо се отдалечи от хотела.

Когато излезе на главния път, тя натисна докрай педала за газта. Караше с пълна скорост, стиснала здраво волана. В далечината се появи закусвалнята. Ема взе последния завой и влетя със свистене на гумите в паркинга. Тук щеше да намери всички нужни отговори. Рейвън трябваше да е вътре. Защото ако я нямаше, какъв трябваше да е следващият й ход? Не можеше да се върне в дома на Мърсърови. В това беше абсолютно сигурна.

По-късно се оправяй с това, помислих си аз. Сега просто влез вътре.

Сградата на закусвалнята беше дълга и тясна, със сивкави стени, плет, който имаше нужда от подкастряне и прозорци, през които се виждаха клиенти, които ядяха пържени картофи, пиеха кафе или преглеждаха менюто. Над входа примигваше мижава лампа, а тротоарът беше обграден от повехнали кактуси. Ема спря на паркинга зад закусвалнята — не искаше господин Мърсър да види колата на Сътън от пътя, докато се прибираше у дома.

Дъждът продължаваше да вали, затова тя се затича към входа. Когато отвори вратата, звънна мъничко звънче и в носа я удари миризмата на пържени яйца и мазен бекон. Наредените зад щанда готвачи гласяха бургери, а сервитьорите разнасяха по сепаретата кани с кафе и салфетки с прибори.

— Мога ли да ви помогна? — попита я управителката със сънливи очи и накъдрена коса. Тя огледа Ема с любопитен поглед, като очевидно се чудеше какво търси момиче, облечено в скъпа розова парти рокля и размазан грим, в една закъсала закусвалня в петък вечерта.

— Ъъъ, имам среща с един човек — промърмори Ема. — Ще си намеря място.

Управителката сви рамене.

— Както желаете.

Сепаретата бяха почти празни, а по останалите маси седяха най-различни хора: три тийнейджърки, една възрастна двойка, която се държеше за ръце и двама мъже с яркочервени тираджийски шапки, които пиеха кафе. Никой не приличаше на жена, с която господин Мърсър би могъл да има любовна връзка — освен това никой не я гледаше изпитателно, готов на конфронтация.

Ема тръгна между масите с разтуптяно сърце. В дъното имаше врата с надпис „ЖЕНИ“. Ема я бутна и сбърчи нос при острата миризма на лимоновия освежител за въздух.