— Господи, Сътън. Опитвах се да те ядосам! Бях бясна, че си казала на Лоръл да не се движи с мен. Исках да научиш, че така или иначе те е пренебрегнала и е дошла на гости.

Ема едва чуваше думите й. Тя отстъпи назад и се обърна да погледне към Лоръл, която играеше срещу Шарлът на корт номер едно. Сестра й изпрати една висока топка, която прелетя покрай протегнатата ракета на Шарлът. После се разтанцува победоносно, като някой съвсем нормален тийнейджър. Но Ниша току-що й беше дала потвърждение. В онази нощ Лоръл не се беше върнала у тях. Внезапно Ема се почувства така, сякаш някой бе изсмукал всичкия въздух от дробовете й. Тя се наведе напред, взирайки се в спечената кал на земята.

— Хей, добре ли си? — Сянката на Ниша падна върху Ема. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Аз просто… имам нужда от вода — заекна Ема. — Веднага се връщам.

Тя се отправи към училището, стараейки се да запази спокоен вид. Бутна двойната врата и влезе в съблекалнята на момичетата. Повдигна й се от миризмата на пластмаса и застояла храна. До дървената пейка се въргаляше половин шоколадова бисквита. Тя огледа кабинките, успокои се, че няма никой и потърси шкафчето на Лоръл, което беше украсено със стикери на метеори, златисти тенис ракети и името й, написано с лилави заоблени букви. Ема докосна ключалката и занули комбинацията й. Трябва да намеря нещо, помисли си трескаво тя. Каквото и да е.

Затаих дъх. Това ми изглеждаше много опасно. Оставаше ми само да се надявам, че тя знае какво прави.

Ема се извъртя и ритна силно основата на шкафчето — в предишното й училище в Хендерсън Алекс я беше научила, че ако занули ключалката и ритне вратичката, ще я отключи. Шкафчето изскърца и се отвори. Бинго.

На дъното му лежаха няколко тетрадки, заедно с дебел учебник по химия. На най-горния рафт имаше дезодорант с аромат на пъпеш. Ема свали кафявата кожена чанта на Лоръл от закачалката и я отвори нетърпеливо, също като някое хлапе, което бърза да си види подаръците на Коледа. Айфонът на Лоръл, пъхнат в розов неопренов калъф, се намираше в страничния джоб, заедно с няколко обвивки от дъвки и разни химикалки. Ема прибра отново мантата в шкафчето и затвори вратата за всеки случай, ако някой се появи. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някой да каже на Лоръл, че е видял сестра й да рови из нещата й.

След това с треперещи пръсти Ема прегледа есемесите — от най-новите, до онези отпреди месец. В понеделник беше писала на Теър:

Радвам се, че поговорихме.

Друг есемес до Теър, по-рано същия ден:

Важно е, не казвай на никого.

Докато Теър беше в клиниката имаше само няколко Къде си? Но дори есемесите на Лоръл до Шарлът и Мадлин бяха странно лаконични — неща като изв. че не дойдох, нещо изникна и трябва да поговорим, без всякакви подробности. Сякаш бе очаквала, че някой ще рови в телефона й.

Ема взе айфона на Сътън и бързо направи няколко снимки на съобщенията — щеше да се занимава с разшифроването им по-късно. Най-накрая стигна до трийсет и първи август, денят, в който Сътън беше умряла. Лоръл бе изпратила сума ти есемеси през този ден, но само един до Сътън, в 22:43 часа. Когато Ема го прочете, гърлото й пресъхна и зрението й се замъгли.

Следващия път като те видя си мъртва.

Ема се облегна на шкафчето, притиснала длан към устата си.

Аз продължавах да надничам през рамото й и да чета есемеса; черните букви изпъкваха на фона на зеленото прозорче. Внезапно екранът ми се стори твърде ярък, неоновия му блясък ме заслепи изцяло. И тогава сякаш нещо се размести в съзнанието и се потопих в спомена.

7.

Сега вече чуваш ли ме?

Фаровете на джетата на Лоръл проблясват, когато тя прави обратен завой на калния път. Пробожда ме ревност, когато колата й ускорява, откарвайки Теър все по-далеч от мен. Приятелят ми е сериозно ранен и сестра ми, която ще откачи, щом узнае истината за мен и Теър, ще държи ръката му в болницата. Аз би трябвало да го откарам там, а не тя.

Изправям се иззад храста и си изтупвам дрехите. За да прикрия тайната си връзка с Теър от сестра ми, трябваше да се скрия в шубраците. Но съдейки по погледа, който тя хвърли в моята посока, очевидно се досещаше къде се намирам. Можех само да се надявам, че не е разбрала защо.

Оглеждам терена наоколо. Над главата ми се издига тъмната планина. До мен се намира табела с надпис „Моля, не хранете змиите“, а вляво се вижда туристическото влакче, върху което е изрисувано „Курсове из каньона Сабино от 10:00 часа до 17:00 часа! Пуф-паф, тутууу!“ Намирам се на стотина метра от прашния празен паркинг на каньона и само на метър от мястото, където колата ми блъсна Теър.

Все още не мога да повярвам как се развиха събитията тази нощ. Умът ми не спира да ги превърта като някакъв хорър филм, пуснат на повторение. Спомням си замайването, което ме обзе, когато взех Теър от автогарата и го откарах до каньона Сабино, където като малка, баща ми обичаше да ме води да гледам птиците. Изпитвам отново ужаса, който ме изпълва, докато двамата с Теър бягаме из каньона от непознатия ни преследвач. Единственото нещо, което не мога да видя, е лицето на шофьора зад волана, лицето на човека, който ми открадна колата и се опита да ни прегази. Това в никакъв случай не може да е инцидент. Но дали мишената беше Теър… или аз?

Поглеждам към нощното небе, с надеждата да получа някакъв знак, някакво послание, което да ме увери, че всичко ще бъде наред. Но усещам, как по гърба ме полазват тръпки и знам, че нищо не е наред. Теър е ранен сериозно, а аз все още не знам как нощта, която започна толкова романтично, завърши по този начин.

В далечината се закашля двигателят на мотоциклет, който ме откъсва от мислите ми и ми напомня, че трябва да се махна от каньона.

Докато излизам от гъсталака, под краката ми шумолят сухи листа. Подплашени малки кафяви птички излитат с пърхащи крилца към небето, подвикват си тихи, писукащи звуци, сякаш обсъждат къде да се установят. Изваждам телефона си. Не мога да разкажа на ченгетата какво се случи с Теър — никой не трябва да знае, че той се е върнал в Тусон, за да ме види — но мога да съобщя, че колата ми е открадната. Само се надявам да не изпратят детектив Куинлън. След последния ни номер той беше толкова вбесен, че според мен ще ме арестува дори само, за да си направи кефа.

Каня се да набера 911, но осъзнавам, че телефонът ми няма покритие. Мамка му. Проклинам доставчика — телефонът на Теър работеше, когато се обади на Лоръл да дойде да го вземе, но каньонът, разбира се, пречеше на моя сигнал.

Луната се скрива зад облак. В далечината вие койот. С пълна сила осъзнавам сериозността на положението си. Някой ми краде колата и сега аз се намирам насред нищото, без никаква възможност да потърся помощ.

Къщата на Ниша не е далеч оттук, а аз знам, че момичетата от отбора по тенис са там. Но не мога да се върна до паркинга, защото не съм сигурна дали онзи ненормалник, който блъсна Теър, не е все още там и ме чака. Трябва да избера друг маршрут, който заобикаля входа на каньона. Потеглям, а вятърът надава вой. Пътеката се стеснява, а короните на дърветата се сгъстяват над главата ми. Храстите, които растат покрай пътеката, протягат към глезените ми бодливите си клони и от време на време ми пускат кръв или раздират кожата ми. Не спирам да вървя, защото знам, че няма да съм в безопасност, докато не стигна до някой населен район.

В далечината свистят гуми, последвани от трясък. Обръщам се рязко и се спъвам в някакъв стърчащ от земята корен. Успявам да опра длани в земята и омекотявам падането. Ситните камъчета от чакъла се набиват в ръцете ми и кожата започва да ме смъди сякаш току-що съм се избърсала с шкурка. Телефонът ми се изсипва от джоба и пада върху пръстта, а екранът му светва, показвайки входящо обаждане.

Вместо да се разплача от болка, аз викам от облекчение. Отново имам обхват. Този кошмар е на едно телефонно обаждане от края си. Но тогава забелязвам номера на екрана.

Въздъхвам дълбоко и отхвърлям обаждането на Лоръл. Точно сега не мога да се оправям с нейния гняв — или с въпросите й. Секунда по-късно телефонът ми изжужава — есемес.

Следващия път като те видя си мъртва.

Много преиграваш, сестричке, мисля си аз и натискам ИЗТРИЙ.

8.

На косъм от опасността

— Какво правиш?

Ема вдигна рязко глава. Кръвта й се смрази, щом зърна фигурата, застанала на прага, огрявана от слънчевите лъчи, които проникваха през матираното стъкло на прозореца. Това беше Лоръл.

Размахах безполезните си ръце; толкова ми се искаше да можех да изблъскам Ема някъде далеч, в безопасност. Единственото, за което можех да мисля, беше споменът, който току-що бе проблеснал в съзнанието ми. Навремето не му бях обърнала внимание — двете с Лоръл сигурно се бяхме заплашвали стотици пъти с убийство. Но предвид сегашното ми състояние не биваше да забравям, че когато Лоръл бе написала този есемес, тя не е била обзета от някакъв временен гняв и раздразнение. Може би си го е мислила на сериозно. Ами ако беше оставила Теър в болницата, а след това се беше върнала, за да ме убие? В планината беше много тъмно. Много уединено. Всичко можеше да се случи и никой нямаше да чуе нищо.