Джуд Деверо - Никол

— Какво правиш тук? — Жерар й помогна да слезе от гребната лодка и се огледа неспокойно наоколо.

— Трябва да те видя.

— Би могла да ми изпратиш съобщение. Аз щях да дойда пори тебе.

— Моля те! — Очите на Бианка плувнаха в сълзи. — Не ми се сърди! Не бих могла да живея при подобно напрежение.

Той я изгледа изпитателно:

— Върви с мене. Не бива да ни видят от къщата.

Тя кимна и го последва. Пътят не беше лесен. На два пъти тя трябваше да спира, за да си поеме дъх.

Когато стигнаха на височината над къщата, Жерар спря.

— Разкажи сега какво се е случило!

Той внимателно слушаше несвързаните обяснения и оплаквания на младата жена.

— Един момент! Значи той е научил, че детето не е било от него?

— Това опасно ли е?

Жерар не може да скрие презрението в погледа си.

— Съдиите няма да изпаднат във възторг от една изневяра.

— Съдиите? Какви съдии?

— Ами съдиите, които ще му дадат развод и ще ти отнемат всичко.

Бианка залитна и се подпря опипом на едно дърво. Смъкна се полека по дънера, докато седна на земята.

— Те не могат да ми отнемат онова, което съм спечелила по право. Той не може да ми го вземе!

Жерар коленичи пред нея.

— За мене е важно да разбера дали си сериозна. Защото има начин да му попречим да открадне онова, което ти принадлежи.

Тя го погледна мрачно:

— Говориш за убийство.

— Та той не се ли опита да те убие? Или ти се иска да се върнеш в Англия като разведена жена. Всеки да ти се смее, че не си могла един мъж да задържиш. Какво би казал баща ти?

О, тя много добре помнеше колко често баща й се беше подигравал с нея. Знае какво ще й каже: ето на, Клей не я е изтраял, след като е вкусил преди това от онова малко французойче… Баща й… Той ще се постарае тя никога да не може да забрави срама си.

— Как? — прошепна Бианка. — Кога?

Жерар се надигна и клекна на пръсти. В очите му се появи някаква странна светлина.

— Скоро. Трябва да стане много скоро. Не бива да допуснем той да разкаже някому за своите намерения… — Трепването на Бианка привлече погледа му. — Никол! — прошепна тя ужасено и притисна ръка към устата си.

Жерар светкавично се извърна. Зад него стоеше Адел, полускрита в храстите.

Трябваше доста време, докато Никол убеди майка си, че в горичката зад къщата никой не я причаква, за да я отведе в затвора. Адел излизаше за трети път сама навън.

Жерар направи широка крачка и хвана Адел за рамото.

— Какво чу? — попита той властно. Пръстите му се забиха в месото.

— Убийство — каза Адел, въртейки ужасени очи.

Жерар я плесна силно през лицето.

— Да, смърт! Твоята смърт! Разбра ли ме? Само ако кажеш една-едничка дума на някого, ще завлека Никол и близнаците на гилотината! Искаш ли да гледаш как главите им ще се търкулнат в коша, а? Искаш ли?

Адел се затресе от ужас.

Жерар описа с пръста си полукръг около шията й.

— Мисли за това! — прошепна той и я отблъсна от себе си.

Адел падна на колене, скочи бързо на крака и залитайки тръгна обратно към къщата.

Жерар пооправи вратовръзката си, дишайки тежко, и се обърна към Бианка. Тя седеше, опряла гръб на дървото и го гледаше с изплашени очи:

— Какво ти е? — сопна се той. — Защо ме гледаш така?

— Такъв не съм те виждала — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? Че не си виждала мъж, който защитава жената, която обича? — Бианка уплашено сбърчи чело и Жерар продължи по-меко. — Трябваше да взема мерки, за да не разкаже на някой какво е чула.

— О, тя ще го разкаже. Разбира се, че ще го разкаже!

— Не и след онова, което й казах. Тя е луда, не си ли чула?

— Коя е тя? Помислих, че е Никол.

Той се поколеба.

— Майка й. — След това бързо продължи, преди Бианка да го заразпитва. — Нека се срещнем утре в един часа на същото място, където бяхме на пикник. Там ще съставим план за действие. Пак ще донеса кошница с хапване. А сега побързай, преди да те е видял някой. Не бих искал да ни виждат заедно… Още не — добави той бързо.

Жерар я хвана за ръка и я поведе към малкия пристан.

Никол се върна от мелницата и завари Джени с притеснено, измъчено лице.

— Майка ти! Страшен пристъп. Никой не може да я успокои.

Никол хукна нагоре.

— Maman! — Опита се да прегърне болната. Лицето на Адел беше неузнаваемо, разкривено и страшно.

— Децата! — виеше Адел, удряйки с ръце около себе си. — Децата! Главичките им! Ще ги убият… Кръв! Убийство…

— Майчице, моля те! — Никол и говореше на френски. — Успокой се! Ти си на сигурно място!

Джени бе застанала на най-горното стъпало и не смееше да влезе.

— Тревожи се нещо за близнаците. Това ли ти казва и на тебе? Никол безуспешно се мъчеше да хване ръцете на майка си.

— Мисля, че да. Говори за децата. Но може би има предвид моите братовчеди.

— Надали. Върна се преди малко запъхтяна и веднага се спусна да бута близнаците в малкия шкаф под стълбището.

— Дано само да не е изплашила децата!

Джени сви рамене.

— Те са й свикнали. Напъхаха се доброволно в шкафа, а после, докато аз я качвах нагоре, излязоха.

— Той ще ги убие! — пищеше Адел. — Не съм го познавала! Този човек! Аз никога не съм го виждала!.. И онази жена ще му помага…

— А сега какво говори? — попита отново Джени.

— Несвързани работи. Можеш ли да ми донесеш малко лауданум? Мисля, че ако заспи, ще се успокои.

Джени бързо изтърча надолу, а Никол се опитваше да успокои майка си. Адел бе страшно възбудена. Говореше за убийство, за гилотината, за някаква дебела жена… Ала когато изведнъж спомена и името на Клейтън, Никол настръхна.

— Какво Клейтън? — попита тя.

Очите на Адел гледаха диво, косата й беше разчорлена.

— Клейтън. Те искат да убият и Клейтън. И моите дечица, всичките ми дечица. Децата на всички хора… Те убиха кралицата. Ще убият и Клейтън.

— Кой? Кой, maman? Кой ще убие Клейтън?

— Тя. Убийцата на деца.

Джени бе застанала зад гърба на Никол.

— Струва ми се, че иска да ти каже нещо. Не спомена ли Клей, на мене така ми прозвуча.

Никол взе чашката с чай от ръцете на Джени.

— Ето, изпий това, maman! Ще се почувстваш по-добре. Ето така, мила…

— Не се наложи да чакат дълго действието на приспивателното.

Долу чуха да влиза Жерар.

— Жерар! — посрещна го Никол. — Случило ли се е днес нещо, което би могло да възбуди мама?

Той се извърна бавно с лице към нея.

— Не съм я виждал изобщо. Пак ли пристъп?

— Не вярвам това много да ви разтревожи! — клъвна го Джени злобно откъм огнището. — Да имахте поне капчица чувство към нея, все пак съпруга ви е!

— Положително не бих споделил чувствата си с такива като вас — отвърна бързо Жерар.

— Моля ви! Моля ви, престанете и двамата! — въздъхна Никол. — С тези взаимни упреци не можете да помогнете на майка ми.

Жерар кимна.

— Не е страшно. Просто един от нейните пристъпи. Би трябвало вече да сте свикнали с това.

Никол отиде до кухненската маса.

— Но има нещо различно този път. Имам чувството, че се опитва да ми каже нещо.

Жерар я изгледа с премрежен поглед.

— Какво ли би казала, което да не сте чували поне сто пъти досега. Тя говори все за едно, за смърт и за убийства.

— Така е — отвърна Никол замислена. — Но този път тя спомена името на Клей.

— На Клей, нали? — възкликна Джени. — И на мене така ми се чу. Но тя изобщо не познава Клей, нали така?

— Не, доколкото зная. Говореше нещо за някаква пълна жена.

— Хм, никак не е трудно да отгатне човек кого има предвид — изръмжа Джени.

— Разбира се, че не! — намеси се Жерар е неочаквана живост. — Тя сигурно е видяла Клей и Бианка, и тъй като са непознати за нея, се е изплашила. Нали знаете в каква паника изпада от непознати лица.

— Предполагам, че е така — каза Никол. — И все пак като че ли има още нещо. Повтаряше непрекъснато, че Клейтън ще бъде убит.

— Ох, тя непрекъснато все повтаря, че някой си ще се опита да убие друг някой си — каза с досада Жерар.

— Възможно е. Тя всичко смесва, миналото и настоящето…

Преди Жерар да каже нещо, Джени подвикна:

— Няма смисъл да си блъскаш главата! Опитай се утре да поговориш с майка си. Като се наспи хубаво, утре може да ти разкаже по-ясно какво е искала да каже. Хайде сега, седни да хапнеш нещо за вечеря!

Малката къща бе тъмна и тиха. Навън реката бе престанала да бучи, спокойна и доволна в новото си русло. Беше необикновено топло за септември, човек не можеше да търпи и най-леката завивка.

Адел бе неспокойна. Въпреки голямата доза сънотворно, тя се мяташе в леглото, измъчвана от кошмари. Знаеше, че трябва да съобщи нещо, но не знаеше как. Кралят и кралицата на Франция… Не, не са те! Това е друг човек, някой си, чието лице не е виждала. Но вижда добре смъртта. О, тя познава смъртта! Смъртта на този човек… Смъртта на всички хора.

Жерар угаси тънката пура, която пушеше, и стана безшумно от леглото. Застана прав, загледан в жена си. Бяха минали месеци, откакто не я бе държал в ръцете си. Във Франция се чувстваше поласкан да бъде женен за една Куртален, нищо че беше много по-възрастна от него. Ала след като видя Никол, в него не остана и искрица чувство към съпругата му. Никол — едно по-нежно и по-младо копие на майката…