Катрин Каултър - Невестата от Шербрук

— Знам — не се и потруди да си даде вид на несведущ. — По дяволите, но те имат право и аз се държах като упорито копе… глупак. Трябва да се оженя и да направя дете на жена си. Едно от нещата, които научих в армията, е, че животът е по-чуплив и от крилете на пеперуда.

— Да, и твоето дете трябва да бъде бъдещият граф Нортклиф. Аз много обичам Райдър, както и теб, но той не иска тази титла. Всичко, което той желае, е да премине през този живот със смях и любов, а не да го прекара с управителя на имението, забил очи в счетоводните книги или изслушвайки оплакването на фермерите за това, че им текат покривите. Той не дава и пет пари нито за фукането и престижността, нито за колениченето. Райдър не е сериозна натура. — Тя се засмя, поклати глава и блъсна с върха на ботуша си скалата. — Така е, той не става за граф. Иначе е чудесен, разбира се.

— Какво, по дяволите, означава това?

Синджън само вдигна рамене.

В този момент Дъглас осъзна, че е взел решение, нещо повече — той вече знаеше за коя ще се ожени. Самият Райдър я спомена по време на срещата им. Момичето, в което бе влюбен преди три години, красивата и блестяща лейди Мелисанда, дъщерята на дук Беърсфорд. Тя го бе желала, бе плакала, когато той замина, и го обсипа с ругатни, нарече постъпката му предателство, но преди три години той бе призван в армията, призван да разгроми Наполеон и да спаси Англия.

Сега бе призван единствено да спаси Нортклиф и рода Шербрук. На глас той каза:

— Името и е Мелисанда и тя е на двайсет и една, дъщеря е на Едуард Чеймбърс, дук Беърсфорд. Запознахме се, когато беше на осемнайсет, но я изоставих, защото тогава нямах желание да се женя. По дяволите, бях се прибрал вкъщи само заради онази куршумена рана в рамото ми. Много вероятно е тя да се е омъжила отдавна и да е станала вече майка. Синджън, тя беше толкова красива, толкова смайваща и безгрижна, толкова жива, а зад нея стоеше името Чеймбърс, старо и благородническо, загубило от блясъка си по времето на нейния дядо. Преди три години имаше малка зестра, но аз не се интересувах от това. Тя можеше да дойде при мен единствено по ризата на гърба си. Е, брат й е също негодник и сега той внася нов аромат в Лондон с прахосничеството си. Той е развратен и пройдоха, проиграва всяка гвинея, до която се докопа. Навярно с него ще свърши коляното на Чеймбърс.

— Мисля за благородно от твоя страна, Дъглас, че не те е грижа за зестрата. Мама непрекъснато повтаря, че точно тя определя дали женитбата е сполучлива. Може би пък твоята Мелисанда те чака. Аз бих го направила. Възможно е никой да не я е взел за жена, защото няма пари, независимо от факта, че е дъщеря на дук и е красавица. Ами ако се е омъжила за някого, но сега е вдовица? Възможно е съпругът й да е бил достатъчно услужлив, да е починал и така да е решил всичките ти проблеми.

Дъглас се засмя на тези думи и кимна. Добре му беше, че може да изговаря мислите си и плановете си пред Синджън. Да, той харесваше Мелисанда, намираше нейното безгрижно поведение за очарователно, а умните и ходове интригуващи. Той бе желал да я отведе в леглото си, бе искал да я види разрошена как му шепне нежности, а в очите й свети обожание към него.

— Ако Мелисанда е все още свободна — каза тихо Синджън, — тогава ти няма защо да се тревожиш, че ще прахосаш време в Лондон, за да търсиш друго подходящо момиче.

— Имаш право. — Той стана и изтупа брича си. — Ще пиша веднага на дук Беърсфорд. Ако Мелисанда с все още неангажирана — Господи, това звучи, сякаш говорим за състезателна кобила, — е, тогава, аз бих могъл да замина веднага за Харогейт и да се венчая за нея на място. Мисля, че ще я харесаш, Синджън.

— Ще я харесвам, ако харесва на тебе, Дъглас. Мама няма да я одобри, но това няма значение.

— Права си. Знаеш ли, че тя единствена не ми опява да се оженя и да осигуря наследник?

— Това е, защото не желае да преотстъпи никому властта си на господарка на Нортклиф. Наследствената къща на Шербрук е очарователна, но тя я презира.

— Понякога ме ужасяваш, моето момиче, наистина. — Той докосна разветите й от вятъра коси, след това обгърна брадичката й в широката си длан. — Ти си облагороден сорт.

Тя прие спокойно тази проява на обич и каза:

— Знаеш ли, Дъглас, чудех се защо Невестата девица ни навести точно сега, но ми се струва, че има смисъл. Мисля, че се появи, защото е знаела, че ти възнамеряваш да се жениш. Може би появяването й е поличба, навярно тя се опитва да предупреди теб или твоята Мелисанда за нещо, което ще те сполети, ако не внимаваш.

— Глупости — отбеляза граф Нортклиф. — Обаче ти си великолепна, въпреки че си с прекалено развинтено въображение.

— А, Синджън, ще ти отговоря: „Смири се, смири се вече, неспокоен дух!“

— Понякога си много труден. Дъглас.

— Цупиш се, защото по-добре от тебе познавам Шекспир, нали?

Като израз на доброто си настроение тя го наръга в ръката.

— Ти си твърде земен, Дъглас, но може би ще се промениш след женитбата.

Дъглас си помисли за огромната страст, на която планираше да се наслади, когато отведе в леглото си Мелисанда.

— Понякога, моето момиче — каза той глупаво усмихнат, — ти си приятно схватлива.

Графът не бе намръщен, когато се върна в Нортклиф Хол. Всичко щеше да се нареди. Той бе наследил необяснимия Шербруков късмет, както го бе имал и всеки първороден син от рода Шербрук през последните неизброими поколения. Този късмет никога не му бе изневерил и Дъглас нямаше да бъде спохождан повече от тревоги.

Той спря до сестра си в преддверието, когато майка им, лейди Лидия, връхлетя с настоятелното искане Джоун незабавно да смени тези крайно отблъскващи дрехи и да се опита, поне да се опита да заприлича на млада лейди, напук на всички пречки, които Дъглас и братята му — а те положително насърчават глупавото момиче — поставят по пътя й.

— Разбирам, че очакваме гости, мамо? — попита Дъглас, след като отпрати Синджън със съучастническо намигване.

— Да и ако Олджърнонови… Алмърия е такава педантка, знаеш я! Ако види това дете в брич и с коса като — Тя се запъна…

— Като Медуза, мамо — каза бързо Синджън.

— Една отвратителна вещица от една от прашните ти книги, осмелявам се да кажа. Ела, Джоун. О, Дъглас, моля те, въздържай се да наричаш сестра си с това абсурдно име пред Олджърноновн.

— Знаеш ли, че Алджърнон означава „бакендбардовите“? Това е било прякор на Уилям дьо Пърси, който носел брада, когато всички други джентълмени били гладко обръснати и той…

— Достатъчно! — тросна се очевидно раздразнена графиня Нортклиф, благородната вдовица. — Стига с остроумията, млада лейди. Непрекъснато ти повтарям, че джентълмените не харесват умните жени. Те ги нервират и потискат собствените им умствени способности. Това именно ги кара да посягат към бутилката с бренди. Или бягат в игралните домове. Освен това не желая повече да чувам това глупаво Синджън. Името ти е Джоун Илейн Уинтроп Шербрук.

— Но на мен ми харесва Синджън, мамо — каза момичето и почувства как ръката на майка й се стяга болезнено около ръкава на ризата. — Райдър ми го измисли, когато бях на десет години.

— Млък! — каза нищо неподозиращата бъдеща бивша господарка на Нортклиф. — Ти не си свети Джон, нито си света Джоун… Синджън е мъжки прякор. Боже мой, ти получи това нелепо прозвище само защото Тайсън реши, че си Жана д’Арк…

— И тогава — продължи Дъглас — той реши да я измъчва и така тя се превърна в Сейнт Джоун, или Синджън.

— Както и да е, няма да го търпя повече!

Дъглас не каза нищо. Той самият едва ли си спомняше, че истинското име на сестра му е Джоун, и предположи, че на майка му ще й се наложи още дълги години да чува само Синджън.

Дъглас отиде в библиотеката, за да напише и изпрати писмото си до дук Беърсфорд. Нямаше да споделя плановете си с никого, докато дукът не покажеше своето одобрение. Разбира се, и Мелисанда. Имаше доверие в Синджън, тя щеше да си мълчи. Осъзна, че бе склонен повече да се довери на малката си сестра, отколкото на братята си. В края на краищата тя никога не се напиваше. Той харесваше името Синджън, но се колебаеше дали да се противопостави на майка си. Някои от нейните привички го отвращаваха. Понякога бе лоша и злобна както със слугите, така и с децата и съседите си. Интелектът й беше разреден като супа от костенурка, самата тя бе пълна и с розови бузи, къдриците й бяха наредени стегнато като наденици около лицето й и имаше поне тройна брадичка. Говореше непрекъснато за дълга си, за бремето да отгледаш четири деца. Не беше сигурен дали я обича, тъй като понякога тя беше нетърпимо досадна. Знаеше, че баща му трудно я изтърпяваше, така му беше казал самият той, преди да умре.

Беше ли Синджън права? Наистина ли майка му оставаше настрани от женитбената буря, защото не искаше бъдещата му съпруга да й отнеме юздите, с които управляваше имението? Той се опита да си представи, че Мелисанда жадува да надзирава Нортклиф и ще поиска от майка му да й предаде ключовете, но подобно нещо не успя да се оформи в представите му. Вдигна рамене, това нямаше значение.

И какво лошо имаше в един простичък прякор като Синджън?