— Каква среща? — попита Тайсън Шербрук. — Какви цифри? Какви полета?

Райдър хвърли поглед към Дъглас, който само вдигна рамене и се облегна назад, като скръсти ръце пред гърдите си. Изглеждаше ироничен и ако Райдър не го познаваше, щеше да помисли, че е по-скоро отегчен, отколкото прикрито развеселен.

— Виж, братко — каза му Райдър. — Тайсън иска да стане викарий. Затова трябва да разбере, че на мъжа ангелите са му слаби и ако говорим без заобикалки, между най-честите му прегрешения се нарежда похотливостта. Слушай, Тайсън, това е една от срещите ни, които правим на всеки три месеца, за да определим текущия брой на Шербруковите незаконни деца.

Тайсън се вторачи, после хвърли питащ поглед към Дъглас.

— Вашите какви?

— Чуй ме — каза Райдър. — Вече си почти на двайсет и една, Тайсън. Време е да идваш на срещите ни. Не мислиш ли, че му е време да го включим, Дъглас? В края на краищата ние нямаме желание той да пръкне някое незаконородено, което да ни бъде абсолютно непознато, нали? Мисли за репутацията ни. Добре, момчето ми, направил ли си дете на някое от местните момичета?

Тайсън сякаш щеше да получи апоплектичен припадък.

— Разбира се, че не! Никога не бих извършил нещо толкова недостойно! Аз ще бъда божи служител, викарий, пастир, който ще води праведното и набожно стадо и…

— Спри, моля те! — извъртя очи Райдър. — Много е стряскащо, когато едни Шербрук говори по подобен начин и си вярва. На човек му иде да повърне. Лошо е, че ти си всъщност такъв, какъвто изглеждаш, Тайсън, но винаги има надежда, особено, ако закваската ти е друга, оптимистична.

— Нима оптимизмът ходи ръка за ръка с похотливостта? — обади се неопределено Дъглас.

Райдър избухна в смях, а Тайсън изглеждаше поразен. Той знаеше, че братята му са светски хора и са им ясни много от нещата, за който той дори не би и помислял, но този хумор? Среща, на която да си броят незаконородените деца, копелетата си? Челото му плувна в пот. Той започна да отстъпва към вратата.

— Поне се усмихни, Тайсън — каза Дъглас. — Дори един викарий може да има чувство за хумор, както знаеш.

— О, не — отговори Тайсън. — Там е работата, че… Разбира се, че мога да се усмихна, само че…

— Не си довършваш изреченията, Тайсън — притисна го Райдър, а тонът му беше крайно неблагочестив. — Само се повтаряш.

— Е, добре, Бог също може да сподели своята безгранична обич като особен вид любов. Вие знаете, че аз също мога да обичам някоя дама и, е, добре, аз обичам.

— О, Господи — провикна се Райдър с подигравателно отвращение. — Сега вече няма ли да пийнеш малко бренди, Дъглас?

— Повдига ми се — обади се Дъглас — и може би няма да задържа брендито в себе си, Райдър. — После, изглежда, той посъжали Тайсън, чиито хлътнали бузи бяха почервенели заплашително. — Кое е момичето, Тайсън? Сигурно, след като ти си един бъдещ викарий, тя едва ще е актриса или продавачка.

— Не е — отговори Тайсън, в гласа му прозвуча сила, когато заговори със съвсем неприлягащо на един викарий обожание:

— Името й е Мелинда-Беатрис и тя е дъщеря на сър Томас Хардести.

Райдър изпсува.

— Знам я тая мацка. Тя е глупава, Дъглас, и се усмихва предвзето, за Бога, освен това се държи, сякаш е нещо повече от останалите, а всъщност няма никакви цици. Очите й са воднисти, лактите й остри, освен това има две имена и като капак родителите й ги използват и двете. Това е вече твърде много. Две имена!

— Тя ще бъде идеална съпруга за един божи служител! — би продължил да защитава богинята си Тайсън, ако не се спря стреснато, тъй като Дъглас бавно се надигна от стола, вперил погледа си в него. Пред този поглед обидите на Райдър бяха забравени. Изразът на Дъглас беше панически еднакъв с този на наскоро починалия им баща. Тайсън започна да отстъпва бавно-бавно, докато се блъсна в затворената врата.

Гласът на Дъглас обаче беше мек:

— Може би искаш да ми кажеш, че на двайсет години ти си решил, че си влюбен в момиче, което ти е равно по рождение и богатство? Говорим за Хардести от Бластън Мейнър?

— Да — потвърди Тайсън. — Освен това съм почти на двайсет и една.

— Млад глупак — обади се безстрастно Райдър, докато почистваше прашинка от ръкава си. — Ще му мине за месец, Дъглас. Помниш ли как си вярваше, че искаш онази дукска дъщеря? Кога беше това — да, има-няма три години оттогава и ти си въобразяваше, че си влюбен до уши. Беше се завърнал у дома с раната на рамото. Е, как беше името й? Мелисанда, да, точно така беше.

Дъглас разсече въздуха с ръка, което накара Райдър да млъкне.

— Не си говорил още със сър Томас, нали?

— Разбира се, че не — отговори Тайсън. — Ти си глава на семейството, Дъглас.

— Не го забравяй, защото на мен никой не ми позволява да го забравя. Сега само ми обещай, че няма да отидеш на сериозен разговор, ако момичето почне прекалено да ти се усмихва или ти позволи да зърнеш глезена й. Убеден съм, че тия девойки по рождение знаят всички номера, за да съблазнят един непредпазлив мъж, така че трябва да си нащрек, съгласен?

Тайсън кимна и бързо каза:

— Но Мелинда-Беатрис не е като тях, Дъглас. Тя е мила и честна. Очарователна е и добра, което ще направи от нея чудесна пастирка на стадото ми и ценна съпруга. Тя никога не би… — Той забеляза, че и двамата му братя са готови да избухнат в чудовищен смях. Челюстта му се стегна, веждите му се събраха надолу, гърбът му се опъна и той продължи: — Това е причината, поради която съм дошъл Дъглас. Леля Милдрид и чичо Албърт са тук и искат да говорят с тебе…

— Ха! По-скоро да ме зарадват с някоя проповед. Предполагам, че си казал на слугите да си гледат работата, и доброволно си тръгнал да ме търсиш, само и само да избягаш от орловия им поглед?

— Е, нещо такова. — Тайсън млъкна, когато Дъглас изръмжа, после продължи, в гласа му се четеше извинение: — Да, прав си за естеството на тяхното посещение. Чух ги да говорят за най-голямата дъщеря на маркиз Дакър, Джулиет, която била чист диамант според леля Милдрид и съвсем прилягала за тебе.

Дъглас изглеждаше сардоничен, но остана мълчалив като скала.

— Господ да те дари с дълъг живот — обади се разпалено Райдър. — Почитам те и съм ти благодарен до върха на пръстите си, че именно ти си най-големият син и следователно четвъртият граф Нортклиф, шестият виконт Хамърсмит, девети барон Сандърлей, както и мишената на техните оръдия.

— Аз също те почитам Дъглас — каза Тайсън. — Изглеждаш чудесен граф, виконт и барон и аз съм сигурен, че чичо Албърт и леля Милдрид мислят така. Цялата фамилия ще се съгласи, ако ти склониш да се ожениш и…

— О, Господи, за това, изглежда, няма никаква надежда. — Дъглас стана от стола. — Ех, Тайсън, твоята благодарност ще ми помогне да изтърпя, без съмнение. Моли се за мен, малък братко. Срещата ни приключва, Райдър. Вярвам, че ще мога да поговоря със слугата ти Тинкър, за да видим дали не би могъл да зашие похотливия ти секс в бричовете.

— Бедният Тинкър ще бъде ужасен, ако му възложиш подобна задача.

— Е, не бих могъл да поръчам подобно задължение на някоя от слугините. Това сигурно би провалило целта на заниманието. Заричам се, че ти ще нарушиш нашия договор, ако някоя от по-младите се заеме с това.

— Горкият Дъглас — беше коментарът на Райдър, след като брат му напусна кабинета.

— Какво имаше предвид Дъглас, когато говореше за вашия договор? — попита Тайсън.

— О, ние и двамата се договорихме, че няма да докоснем нито една от жените, с които прекарваме времето си. Когато ти щастливо се отървеш от влюбването си и умът ти се върне на мястото си, ние ще поискаме и твоите уверения.

Тайсън реши да не спори с брат си. Беше над тези неща. Щеше да стане викарий, мислите и делата му щяха да бъдат духовни. Освен това, доколкото си спомняше, той никога не беше печелил в спор с някого от тях, затова каза:

— Момичето, за което ще му пилят на главата, вероятно е прекрасно.

— Всички са прекрасни, когато им сложиш калъфката на възглавницата върху лицето — отбеляза Райдър и също напусна кабинета.



Синджън стоеше опряна на тъмна махагонова масичка в испански стил, беше скръстила ръце и изглеждаше небрежна и безразлична като картоф. Освен това си подсвиркваше. Спря, когато видя, че Райдър и видя, и попита с превъзходно ироничен глас:

— Е, как мина срещата?

— Дръж си езика зад зъбите, пикло.

— О, Райдър, вярно, че съм млада, но не съм глупава.

— Забрави го, Синджън.

— Как са твоите възлюбени?

— Всички се справят много добре, благодаря ти.

— Ще мълча като гроб — каза тя, ухили се и му изпрати въздушна целувка. После тръгна към кухнята и отново си заподсвирка като момче.

ВТОРА ГЛАВА

Графът не се мръщеше. Беше напрегнат и в себе си усещаше, че ще се случи нещо, което никак нямаше да му хареса. Той ненавиждаше такива усещания, защото го караха да се чувства безпомощен и уязвим, от друга страна, бе глупаво да се прави, че не ги забелязва. В правителството цареше бъркотия, а проклетият глупак Адингтън се мотаеше като муха без глава, ето защо графът мислеше, че неговата превъзбуда произтича от страха му от Наполеон.

Като всички англичани, които живееха по южния бряг на Англия, той се тревожеше от нападение. Не изглеждаше вероятно, тъй като англичаните господстваха в Ламанша, но само един глупак би подценявал човек с военния гений на Наполеон и действията му, насочени с ненавист към всичко английско.

Дъглас слезе от жребеца си Гарт и закрачи към края на скалата. Сърфът биеше в основата й и изхвърляше на трийсет стъпки височина във въздуха пера от разбита в бяла пяна вода. Той пое соления въздух с дробовете си, почувства го грапав и мокър срещу лицето си. Вятърът беше силен и остър, разрошваше косите и навлажняваше очите му. Денят бе облачен и сив. Днес Франция не се виждаше, но когато небето беше ясно, можеше да види Булон оттук и пустия бряг на североизток към Кале. Той заслони очи с ръка и се взря в мрачната сивота. Облаците се плъзгаха и застъпваха, но не се разсейваха. По-скоро се удебеляваха и се притискаха един към друг. Не се обърна, когато чу да приближава кон и да спира близо до него.