— Знаех си, че ще бъдеш тук, Дъглас. Това е любимото ти място за размисъл.

Той се усмихна, когато се извърна да поздрави малката си сестра, седнала странично върху кобилата Фани.

— Разбирам, че не би трябвало да бъда толкова предвидим. Не те видях на закуска, Синджън, нито на обяд. Да не би мама да те е наказала за някаква пакост?

— О, не. Забравих, че времето минава. Учех си моите…

Тя се прекъсна, измъкна се леко от седлото и дойде при него. Беше високо, слабо момиче, с дълги крака и дива руса коса, която се увиваше гъста и къдрава около лицето й. Някога я носеше вързана с панделка отзад, но без съмнение панделката вече отдавна бе загубена. Очите й бяха живо небесносиньо, ясни като ден, изпълнени с хумор и интелигентност. Всички негови сродници имаха сините очи на Шербрукови и гъстите светли коси, въпреки че косата на Синджън беше още по-светла и сякаш пълна със слънчева светлина. Всички с изключение на него.

Дъглас беше предизвикателството. Очите му според неговата стара бавачка отпреди много години бяха тъмни като грях, о, и той приличаше на див келт, целият смугъл и черен, черната му коса го правеше да прилича на самия дявол.

Когато беше много малък, той дочуваше баща си да обвинява майка му, че му е сложила рога, защото синът им не приличал на нито един Шербрук, нито на портретите, нито от записките на рода. Дъглас си спомняше, че майка му се извиняваше разточително за това, което тя приемаше като нейна грешка във възпроизводството на този невъзможен Шербрукски наследник. Райдър обичаше да казва на Дъглас, че именно този негов не-Шербруксов вид караше всеки да му се подчинява на момента, защото изглеждаше строг и смразяващ.

Докато Дъглас гледаше сестра си, изражението му се смекчи. И тя като него носеше панталони от еленова кожа, свободна бяла риза и светлокафява кожена жилетка. Той знаеше, че майка им би започнала да вие на умряло, ако можеше да види малката си дъщеря пременена по този начин. Разбира се, майка им винаги викаше за нещо.

— Какво учеше?

— Не е важно. Ти отново се тревожиш, нали?

— Някой трябва да го прави, след като правителството ни не изглежда загрижено за нашата защита. Наполеон разполага с най-добре обучените и опитни войници в цяла Европа и те са способни да ни пометат.

— Вярно ли, че Фокс ще се върне и ще разгроми Адингтън?

— Чувам, че е болен, а и времето още не е достатъчно узряло за него да прогони Адингтън. Подвеждат го, а той е толкова либерален, колкото и Адингтън, но поне е водач, не е някой, който се колебае. Предполагам, че знаеш колкото мене за положението.

Беше свикнал много добре с преждевременното развитие на сестра си, не ставаше въпрос в другия смисъл, а като ерудиция, интерес към теми и предмети, който би трябвало да се намират на разстояние от години извън нея, неща, които щяха да причинят появата на празна усмивка като доказателство за пълно отсъствие на интерес у много дами и джентълмени, Освен това по всичко личеше, че тя го разбира по-добре от братята му, от майка му или от останалите многобройни роднини Шербрук. Той я обичаше много.

— Не, грешиш — каза му тя. — Сигурно си видял много, когато беше в Лондон миналата седмица, и си говорил с всичките тези мъже. Още не си ми казал какви са последните настроения във военното министерство. Още нещо, Дъглас, ти въоръжи всички мъже от нашите ферми и някои от селата също. Ти непрекъснато ги обучаваш. — Изведнъж тя се разсмя като малко момиче, каквото всъщност беше. — Беше толкова смешно да наблюдавам господни Далтън, който си въобразяваше, че сразява жабарите с чворестата си тояга!

— Той беше най-добрият при отстъпление и криене. По-добре да бях обучавал жена му. От нея щеше да излезе зъл и в мозъка на костите войник, от когото французите щяха да се страхуват.

Изведнъж светлосивите очи на Синджън приеха сив оттенък и тя каза неочаквано:

— Тази нощ видях Невестата девица.

— Дочух да го казваш на приятелките си. Аудиторията ти беше такава, че го оцени въпреки своята наивност, която смущава. Но, мое скъпо момиче, всичко това са глупости и ти го знаеш. Сигурно на вечеря си яла ряпа, която е превърнала сънищата ти във фантоми.

— Всъщност четях в библиотеката.

— Охо? Моля се да не се издадеш пред майка си, ако си имала шанса да изядеш с кориците гръцките ми драми. Реакцията й би зашеметила всеки.

Тя се усмихна разсеяно.

— Тях ги прочетох преди две години, Дъглас.

Той плесна с длан челото си.

— Би трябвало да се досетя.

— Мисля, че най интересната се казва „Лизистрата“, но не разбрах как жените могат да спрат съпрузите си да се бият само защото те са ги заплашили, че…

— Да, знам какво са направили тези жени — каза бързо той, беше му едновременно ужасно и забавно. Изгледа я, чудеше се дали да опита някакво конско евангелие, или поне да изрази протест срещу читателските й навици. Преди да измисли нещо подходящо, Синджън продължи замислено:

— Когато към полунощ се качих по стълбите, видях да се процежда светлина под вратата на стаята, която е до твоята. Отворих колкото се може по-тихо и тя беше там, стоеше до леглото, цялата облечена в бяло. И тихичко плачеше. Изглеждаше точно така, както я описваха във всички разкази. Беше много красива, с дълга и права до кръста коса и толкова руса, едва ли не бяла. Обърна се, погледна ме и после просто изчезна. Преди да изчезне, заклевам се, тя искаше да каже нещо.

— От ряпата е — настоя Дъглас. — Забрави, че си яла. Не вярвам в духове. Нито един интелигентен човек не вярва в явления с духове.

— Това е, защото не си я виждал, а освен това не се доверяваш, че именно жена може да каже откровената истина. Затова предпочиташ зеленчуците за обяснение.

— Ряпа, Синджън, ряпата.

— Много добре, но аз я видях, Дъглас.

— Защо става така, че само жени я виждат?

Синджън вдигна рамене.

— Не знам дали се появява само на жени. Всички предишни графове са писали за нея, че се явява само на жени, но кой знае? Според моя опит джентълмените не са склонни да признаят нещо извън обикновените неща. Те не биха поели риска да изглеждат смешни, може би това е причината.

Дъглас заговори толкова саркастично, колкото бе способен.

— Твоя опит, а? Значи ти мислиш, че нашата Невеста девица е стояла над леглото и е оплаквала непокътнатостта на своето моминство, защото е знаела, че младоженецът никога няма да дойде? Така тя е била обречена да не стане никога съпруга и майка?

— Може би.

— По-вероятно момичето да се е омъжило повторно след година, да е родило шестнайсет деца, както е правила всяка добра жена, живяла през шестнайсети век, и да е умряла от старост с провиснала и посивяла коса и с изпадали зъби.

— Съвсем не си романтичен, Дъглас.

Синджън се обърна да проследи един ястреб, който прелетя ниско над главите им с широко разтворени гладки крила — красива гледка. След това се усмихна на Дъглас и в усмивката и трепкаше удоволствие. Това го порази. Тя беше малко момиче, само на петнайсет години, а тази прекрасна естествена усмивка даваше обещание за жената, в която щеше да се превърне. Той осъзна, че практически това го изплаши до смърт.

— Но аз я видях, Дъглас, както са я видели и други. Знаеш, че я е имало тази млада дама, а нейният съпруг, с когото са се оженили само три часа преди това, е бил убит. Когато е чула вестта, тя се е самоубила. Била е само на осемнайсет голини. Толкова го е обичала, че не е могла да живее без него. Трагедия. Записана е в пълни подробности от Олдън Шербрук, първия граф Нортклиф. Дори татко писа веднъж за нея.

— Знам, но можеш да бъдеш сигурна, че аз няма да напиша и дума за този несъществуващ призрак. Това са дрънканици, и то съобщавани от истерични жени. Бъди сигурна, че твоята Невеста девица ще приключи своя път с мен. Несъмнено всички наши предци са измисляли тези разкази през дългите зими, когато са били отегчени и са търсели начин да забавляват себе си и семействата си.

Синджън леко поклати глава и докосва с пръсти ръкава на палтото му.

— Не може да ти се излезе наглава. Не ти ли казах? Моите приятелки Елинор и Люси Уигинс, — те и двете са влюбени в теб. Те шепнат, кискат се по най-отвратителния начин и твърдят, че ще им се подгънат коленете дори само ако им се усмихнеш. — И след това момичешко признание тя добави: — Ти си роден водач, Дъглас, и се отличаваш в армията, така както се отличаваш и тук. А аз наистина видях Невестата девица.

— Надявам се да е истина. Колкото до тебе, прекаляваш с репите и с развратните гръцки драми. Дай на Елинор на Люси още някоя и друга година, и Райдър ще бъде този, който ще привлече техните въздишки.

— О, Господи — сбръчка вежда Синджън. — Трябва Райдър да обещае, че няма да ги прелъсти. Ще му бъде много лесно. Та те са толкова глупави. — Синджън млъкна, защото Дъглас очевидно отново се бе разсеял.

Той си мислеше, че е длъжен да защитава това, за което бе отговорен, както преди много години неговият предтеча барон Сандърли бе спасил Нортклиф от войските на Кръглоглавите и бе успял благодарение на превъзходното си лукавство да убеди Кромуел в лоялността на своето семейство, както по-късно и Чарлз Втори. През следващите поколения родът Шербрук бе продължавал да се рафинира в изящното изкуство на хитростта и лукавството, за да запази себе си и земите си непокътнати. Те бяха доставяли любовници с големи умствени и физически дарби на крале и министри, бяха се отличавали в дипломацията и бяха служили в армията. Носеше се слух, че кралица Ана била влюбена в едни генерал Шербрук, който бил по-малък син. В крайна сметка бяха се обогатили и запазили сигурността на Нортклиф.

Той тръсна глава и отстъпи назад от ръба на скалата. Наскоро бе имало буря и почвата под краката му не беше никак устойчива. Предупреди Синджън, след това отново бе погълнат от мислите си, докато седеше на голия камък.

— Те трябва да те оставят на спокойствие, Дъглас.