— Ти какво им каза? — попита Атъф.

— Какво мога да кажа? Така или иначе знаят всичко.

— Какво? — настоя Атъф.

— Че Нарин е най-важният човек в живота ми и за нея бих направила всичко, добро или лошо.

Дениз млъкна и последва дълго мълчание. Няколко минути по-късно пак Дениз наруши мълчанието:

— Нарин, не искам да прекъсвам твоето циврене, но ще те помоля за нещо. Може да ти прозвучи откачено, но за мен е важно.

— Какво?

— Моля те, повече не си боядисвай косата черна, остави я руса, каквато си беше.

Нарин я погледна с удивление и каза:

— Добре, но откъде ти хрумна точно сега?

— Не знам, дойде ми отвътре — каза Дениз и се оплака, че за тридесети път се опитва, но все не успява да си запали цигарата: — Ама че духа!

Наистина, вятърът духаше с всичка сила, вдигайки прах и мръсотия от земята и пълнеше очите и лицата на хората. Беше се наложило на няколко пъти да оправят покрова върху ковчега на Реджеп. Когато Юмюхан влезе с децата си в микробуса, който чакаше пред джамията, тя се запита дали този вятър не е някакъв знак. Ако валеше дъжд, щеше да се успокои, че е божие благоволение и милост, но като не можа да открие във вятъра нищо, което можеше да изтълкува благоприятно, тя въздъхна.

Докато Червенокосия Реджеп пътуваше със скорост от четиридесет километра в час към трапа, приготвен в гробището за него, Нарин погледна Фърат в очите, които бяха кафяви като мокра пръст и си помисли за онзи ден на яслъханския стадион.

Понякога трябва да пропътуваш целия свят, за да можеш да се върнеш на мястото, откъдето си започнал.