— Да.

— Искаш да кажеш, че нарочно ме унижи пред всички, така ли?

— Да.

— И нарочно направи така, че да гарантираш омразата на Дениз към мен. Умишлено отне най-важния човек в моя живот, този, който ми заместваше семейството. Нарочно, умишлено, целенасочено. Така ли е?

Гласът на Нарин беше започнал да се повишава.

— Не е точно така! — възкликна Фърат.

— Кое не е точно така? Ти си направил всичко нарочно и не ти е минало през ума, че Дениз ще ме намрази?

— Не знам как точно да го обясня.

— А аз искам да ми обясниш. Не помисли ли за това? Въпреки че съм ти го казвала милион пъти?

— Нарин, моля те, успокой се малко. Идеята беше нейна, разбираш ли?

— Кое беше идея на кого?

— Всичко, което се случи онази нощ, беше идея на Дениз. По-точно една част… За останалото импровизирах.

— За бога, какви ги говориш?

— Преди няколко седмици отидох при нея и й разказах всичко от самото начало. Всичко, като се започне с деня, в който се срещнахме на стадиона… Цялата история… Казах й, че ще напусна Ърмак и причината за това си ти. Казах й, че дори и след като прекратя връзката, аз не мога да съм с теб, защото ти обичаш нея повече от мен.

Нарин подскочи изумена:

— Защо си го направил? Ти нормален ли си? О, как можа да го направиш! Боже мили, запази ми разсъдъка. Всъщност, направи това да е сън. Кълна се, че никога повече няма да върша такива работи, ще стана най-добрият човек на света.

— Чуй ме, де! Опитах се да намеря изход, разбери ме.

— И какво, тя ли ти каза да направиш сцена онази нощ? Не, измисляш си го, категорично. Не видя ли как тя крещеше срещу мене? Беше готова да ме пребие.

— Онази нощ трябваше да се държи по този начин. Имам предвид пред Ърмак…

— Е, кажи ми тя какво ти каза?

— Опозори се, така ми каза. Опозори се, за да не остане причина Нарин да избяга. Иначе наистина няма да бъде с тебе. Ще се усмихва и ще търпи, но няма да разкрие нищо, така каза.

— Не мога да повярвам…

— И каза, че те обича. Също каза и: „Фактът, че не сме сестри, не означава, че не сме сестри.“

— Така ли каза? — попита Нарин и прехапа устна. Опита се да спре сълзите, които нахлуха в очите й. Знаеше, че ако заплаче, това ще продължи до сутринта. Прехапа уста, намръщи се, преглътна, затвори очи, но не успя. Една капка, две капки — и преди да усети, сълзите потекоха на струйки от очите й.

— Лъжеш!

— Не лъже — каза Атъф.

— И ти ли си замесен? — подсмръкна Нарин.

— Не. Научих всичко, когато Дениз ми се обади преди малко и ми разказа.

— Наложи се да му кажем, за да стигнем до тебе — обясни Фърат.

Нарин погледна единствената снимка в дневната. Беше направена преди три години на рождения ден на Нарин. И двете с Дениз бяха усмихнати и се прегръщаха една друга през рамо. „Спомен от военната служба“ — така наричаха тази снимка. Животът й беше изпратил Дениз в замяна на всичко, което й беше отнел. Това беше наградата за цялата бедност, липса на обич, самота, безизходица, които беше преживяла. И ако даже с просто математическо действие извадеше всичките онези лоши неща от значимостта на Дениз, пак й оставаше цял океан. За първи път през живота си тя си помисли, че е голяма късметлийка. Може би най-голямата късметлийка в света.

— Добре, защо Дениз не дойде? При Ърмак ли е? — попита тя.

Фърат и Атъф се спогледаха. После Фърат измърмори тихо:

— Има някаква работа, която трябва да оправи, ще дойде по-късно.

Тридесет и първа глава

Седяха отвън благодарение на нагревателите, които бяха поставени пред ресторанта и дебелите шалове, които бяха метнали върху гърбовете си. Беше известно заведение, в което приготвяха османски ястия, особено популярно сред туристите, но причината Нарин, Фърат и Атъф да са там, определено не беше желанието им да опитат вкуса на храната. Искаха да се срещнат на място, което не е много посещавано, а старата част на града определено не беше сред често посещаваните места от хората в техния кръг.

— Менюто на ресторанта, където работех докато учех в университета, беше почти същото като това — каза Нарин.

— Какво си работила там? — попита Атъф.

— Започнах с миене на мръсни съдове, вършех всякаква работа.

— Искаш да кажеш, че можеш да готвиш такива ястия?

— Не, не работех в кухнята. Собственикът на ресторанта, Мурат бей, лека му пръст, беше много добър човек. Стават две години откакто почина. Погребението му беше в тази джамия. Спомних си за него, когато дойдохме тук.

Фърат и Атъф едновременно погледнаха джамията, която се намираше малко по-нататък.

— Какво стана с Дениз? — попита Нарин.

— На път е — отговори Фърат. — Скоро ще дойде.

— Тя изобщо не познава тези части на града, не знам как ще ни намери. — Нарин хапеше устни и в същото време гледаше в посоката, откъдето се очакваше да дойде Дениз. — Каква работа имаше тя за оправяне, кажете ми.

— Всъщност не е работа… — започна Фърат. — Ърмак видяла съобщенията, които ти изпраща още от онази нощ.

— Какво? Какви съобщения?

— Съобщенията, които Дениз ти изпращала, но ти не си видяла, защото не си си включила телефона. Разбираш ли, тя се опитала да ти обясни ситуацията, за да се почувстваш по-добре.

Нарин се хвана за главата.

— По дяволите, искате да кажете, че Ърмак също знае. Че всичко, което сте направили, е номер… Знае, че сте нагласили преживяното от онази нощ.

— Дениз не е нагласила нищо от случилото се — каза Фърат. — Тя само каза: „Разкрий по някакъв начин връзката си с Нарин и ако е необходимо, опозори себе си“. Тя нямаше представа, че ще направя нещо такова онази вечер, но, разбира се, разбра, когато го направих.

— Каква е разликата? В края на краищата Ърмак знае, че тя има пръст в цялата работа.

— Била много сърдита на Дениз. Направо откачила и се обадила на чичо си, цялата фамилия се събрала и наговорили някои много болезнени неща на твоята приятелка — каза Фърат.

— Господ да ги накаже…

— Там изглежда има погребение — каза Атъф, опитвайки се да смени темата.

Тримата едновременно обърнаха глави и погледнаха тълпата от мъже и жени, които влизаха в двора на джамията.

В този момент изнесоха тялото на Червенокосия Реджеп от помещението, където измиват мъртвите и го поставиха върху един от двата дълги камъка в двора на джамията. Върху другия камък, в по-малък от неговия ковчег, лежеше възрастен мъж и голяма част от тълпата в двора на храма всъщност се беше събрала да изпрати възрастния човек. Хората, дошли да изпратят Реджеп, бяха малка група измежду търговците в Тахтакале и около двайсетина души обитатели на кооперацията, в която беше живял. Юмюхан стоеше до ковчега с двете й деца до нея, галеше зеления покров и тихо мърмореше нещо. Когато дойде ходжата, тя хвана децата за ръцете и отиде до мястото малко по-назад, определено за жените. Съседките я потупаха по гърба и погалиха двамата сираци по главите.

Когато силният глас на ходжата отекна от мегафона на джамията и изпълни улицата, Атъф каза:

— Ей богу, не е ли страхотно. Казахме, че ще си починем, натъкнахме се на погребение.

— Ти беше този, който каза, че всички ще умрем — засмя се Нарин, после се обърна към Фърат и попита: — Онази нощ наистина ли изревнува от Атъф?

— Не, не ревнувах, защото Дениз ми беше казала, че между вас няма нищо. Но разбира се, нищо днес не означава, че между вас утре няма да има нещо. Предполагам, че може и да съм бил малко нервен — каза Фърат през смях.

Замълчаха, защото силният глас на ходжата не им позволяваше да разговарят. Нямаха представа, че Юмюхан всеки момент щеше да припадне в двора. Не знаеха, че малкото момиче не преставаше да гледа ковчега на баща си и да въздиша, а момчето три пъти се опитва неуспешно да преброи до сто наум, за да не се разплаче. Докато четяха погребалните молитви, жените забелязаха, че Юмюхан се олюлява и й помогнаха да седне на края на стената, после напръскаха лицето на овдовялата с вода, която наляха в шепи. Юмюхан отвори очи, видя молещите се хора и пак ги затвори.

— Ах, Реджеп, ах, любими! — изстена тя. Когато вятърът духна в лицето й, тя като че ли се посъвзе, но след това отново й се зави свят.

— Идва! — възкликна Атъф.

Наистина идваше Дениз. Вървеше изморено към тях с огромни слънчеви очила на очите, дългата й коса се развяваше с вятъра. Когато Нарин я видя, не можа да задържи сълзите си.

— Не плачи… — прегърна я Дениз. — Сътворихме всичките тези гадости, та ти да се усмихваш.

Нарин зарови лицето си в красивата й коса. Остана известно време така. Накрая Дениз успя да се освободи от ръцете на Нарин и седна.

— Как беше? — попита Атъф Дениз.

— Как да е? Ърмак, чичо и леля застанаха срещу мен и не спираха да ми повтарят какъв омразен човек съм. Ърмак хвърли пепелник по главата ми, каза, че повече няма да ми говори и си замина. Чичо ми през цялото време говореше за морал. Леля нито за секунда не отдели укорителния си поглед от мене. Господи, как можело човек да стори това на сестра си, що за човек съм била….