— Не се натъжавай повече, всички накрая ще умрем и нищо от това няма да има значение — каза Атъф и седна до нея. Беше по къси гащета и тениска, тъкмо се беше събудил.

— Добро утро — каза Нарин. — Много ти благодаря за всичко. Наистина съм ти благодарна за това, което направи снощи.

— Не го споменавай. Ти пък ме измъкна от полицията.

— Най-добре да си вървя.

— Можеш да останеш тук, докато нещата отзвучат малко.

Нарин поклати глава.

— Искам да си отида вкъщи.

— В такъв случай ще те закарам.

— Нямаш ли си друга работа?

— Днес е неделя, каква работа да имам?

— Обличай се тогава и да вървим.

— Нарин, виж, ако останеш тук, ще бъда наистина щастлив.

— Бягането не е решение… Знаеш, че трябва да работя, пък и даже да остана при теб, ще дойдат тук и ще ме намерят. Бягането не е решение. Трябва да се изправя лице в лице с тях и да понеса обидите им. Нещо повече, заслужавам си ги.

— Не можеш ли да си вземеш два дни отпуск? Можеш да се изправиш лице в лице, когато малко се поуспокоят.

— Не мога. Занимавам се с един договор от две хиляди страници и трябва да приключа с това задължение до четвъртък. Всъщност, мога да го довърша и от къщи.

— В такъв случай направи точно това.

Нарин се обади на Ерол бей и като обясни, че мисли да свърши работата вкъщи, понеже няма да губи време в ходене и прибиране от офиса, успя да си издейства два дни отпуск. Желанието й да не губи време дори в трафика беше зарадвало Ерол бей.

— Разреши ми. Но трябва да се отбия в офиса и да взема документите по договора.

Веднага щом каза това, лицето й се изкриви от тревога. Вдигна две ръце към гърдите си и ги притисна нагоре, сякаш искаше да повдигне сърцето си. Цветът се бе отдръпнал от лицето й, а бузите станаха почти бели.

— Добре ли си? Нарин, какво ти е? — попита Атъф.

— Нищо, малко ми призля.

Двадесет и девета глава

Юмюхан клечеше до Червенокосия Реджеп, който лежеше прострян на пода в спалнята в апартамент номер седем на сивата кооперация „Гюл“ в квартал Чаршамба на градския район Фатих. Обитателите на блока се бяха стекли, чувайки виковете на Юмюхан и бяха напълнили жилището.

Сълзите, които падаха от очите на Юмюхан, капеха върху гърдите на мъжа като наниз от перли, а тя му говореше:

— Дръж се, Реджеп. Линейката идва. Дръж се, моля те, дръж се.

Плешивият дебел мъж, който живееше в апартамента на долния етаж, поднесе към устата на Реджеп огледалцето, което държеше и като почака малко, прошепна:

— Съжалявам, сестро, Реджеп бей си отиде.

Юмюхан изблъска човека:

— Как така си е отишъл, бе! Линейката сега ще дойде — тя така извика, че плешивият мъж замълча, изправи се от мястото си до Реджеп и се смеси с тълпата, която чакаше на входа.

Очите на всички се обърнаха към човека и той прошепна на погледите, насочени към него:

— Отиде си, отиде си.

Съседите въздъхнаха, поклатиха глави, прибраха ръце до коремите си, наведоха очи към пода и замърмориха:

— Бог да прости греховете му!

Новината бързо се разчу и виковете на двете малки деца, държани насила в дневната, огласиха цялото жилище. Децата пищяха „Татко! Татко!“, Юмюхан шепнеше мили думи на Реджеп, целуваше ръцете му и викаше на децата:

— Баща ви не е умрял, не викайте така — но никой не я чуваше.

Тази сутрин Реджеп се беше събудил, беше хапнал добре на закуска и си беше изпил кафето, известно време беше погледал новини по телевизията и после беше отишъл в спалнята, казвайки:

— Ще полегна малко.

Юмюхан, която отреждаше в кухнята накиснатия от вечерта зрял боб, беше приписала шума, който чу, на непохватността на децата, но когато ги завари седнали кротко пред телевизора, беше хукнала към спалнята. Беше намерила Реджеп на пода, ризата му отпред беше разтворена както се е опитвал да си разкъса потника. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му се беше променило така, сякаш е видял дявола. Опитваше се да каже нещо, но поради болката не успяваше. С едно движение Юмюхан разкъса предницата на потника му, но конвулсиите на Реджеп не престанаха. Бедната жена беше изтичала до вратата с разтреперани крака и беше изкрещяла с всичката си сила към коридорите и етажите на блока:

— Помогнете, съседи, помогнете! За бога, помогнете, мъжът ми умира.

Оттогава бяха минали точно двадесет минути и Реджеп вече не се движеше. Юмюхан го приписваше на това, че мъжът й е по-добре, но всички в стаята знаеха, че е мъртъв Реджеп. Една дебела възрастна жена сложи ръка на рамото на Юмюхан и каза:

— Съжалявам, момичето ми. Съпругът ти е мъртъв. Такава е волята божия, нищо не може да се направи.

Юмюхан вдигна глава, погледна жената и изсъска сърдито през зъбите си:

— Линейката идва.

Точно в този момент някой отвътре извика:

— Направете път, линейката дойде.

Четири медицински лица от Бърза помощ влязоха и няколко минути по-късно изнесоха от жилището едрото безжизнено тяло на Червенокосия Реджеп, който преди беше вдъхвал страх у всички наоколо.

Когато вратата на линейката се затвори, писъците на Юмюхан се изляха от кооперацията и прокънтяха в целия район Чаршамба.

— Реджеееееееп! Мой Реджееееееееп!

Тридесета глава

Колата й беше многократно издраскана отвсякъде, чистачките и страничните огледала бяха счупени, но тя не беше в състояние да се тревожи за това. Знаеше, че Ърмак и Дениз го бяха направили, но дори да бяха изгорили цялата й кола, нямаше да си отвори устата и да каже и една дума. Затова когато Атъф каза:

— Опустошили са колата ти — тя се задоволи само да повдигне рамене.

Не беше излизала от къщи два дни и използваше нов телефонен номер, изпратен й от компанията. Беше измъкнала от контакта жицата на домашния телефон и не отваряше вратата на нито едно почукване. Щеше да се появи, след като предаде договора, върху който работеше. След това щеше да се изправи лице в лице срещу Дениз и Ърмак, а после щеше да се обади на Фърат да му поиска сметка за това, което беше направил. От секретарката Хюля беше научила, че по време на отсъствието й Дениз е идвала веднъж в офиса, а Фърат — два пъти. Както беше поръчала, горкото момиче бе обяснило, че тя е извън страната, но Нарин беше сигурна, че и двамата нямаше да повярват. На вратата й някой многократно беше чукал и тропал. Нарин можеше да се досети, че Дениз е чакала в засада часове наред пред вратата й. Затова нито отваряше прозорците, които бяха от страната към улицата, нито запалваше лампите вечер. Беше изпразнила някои от нещата си в малкия бокс, който използваше за склад, и там работеше. Нямаше нужда да излиза навън, понеже имаше запас от храна.

Тъкмо се беше събудила и едва сядаше пред компютъра си, когато по телефона се обади Атъф и каза:

— Аз съм, отвори вратата.

— Не ти ли казах да не идваш тук?

— Отвън няма никой, не се притеснявай. Ще остана само две минути.

Нарин завърза домашния си халат и с бързи стъпки отиде до вратата. Докато превърташе ключа, измърмори:

— Сега съжалявам, че ти дадох този номер.

Атъф се усмихна и рече:

— Но го даде — само че Нарин не видя това, защото гледаше стоящия до него Фърат.

— Ти какво правиш тук? Атъф, как можа да го доведеш, да не си откачил? — извика тя.

— Може ли да влезем? — попита спокойно Фърат.

— Не, не може да влезете. Смяташ ли, че е достатъчно да дойдеш тук и да се извиниш, след всичко което направи? Не знам как си убедил този идиот, но мен не можеш да измамиш. Мразя те и Господ ще те накаже!

Нарин се опита да затвори вратата, но двамата мъже се облегнаха на нея и я спряха. Вече бяха влезли.

— Съжалявам — каза Фърат.

Нарин поклати глава, влезе в дневната и седна. Не искаше да казва нито една дума. Лицето на Дениз от онази вечер я преследваше вече дни наред. Онези очи, които я гледаха с изумление и разочарование, не излизаха от ума й, сякаш бяха врязани там.

— Съжалявал…

— Нарин… Повярвай ми, ти не ми остави друга възможност. Наистина се опитах да стоя далече от теб, но не можах. Направих всичко възможно да не ти се обаждам и да не те виждам, но не можах да си забраня да мисля постоянно за теб. Искам да бъда с теб, Нарин. Ако имаш желание, можеш да съсипеш целия ми живот, но аз все пак искам да бъда с теб. Разбра ли ме!

— Не.

— Знам, че в момента си ми сърдита, но…

— Винаги ще съм ти сърдита. До края на живота си все толкова много ще съм ти сърдита — каза Нарин.

— Недей!

— Не беше пиян онази вечер, нали?

Фърат помълча няколко секунди, после призна:

— Не бях.

Нарин повдигна глава и погледна Атъф, който се беше опрял на перваза на прозореца. Атъф отклони очи.

— Искаш да кажеш, че го направи нарочно? — попита Нарин, обръщайки отново към Фърат празен поглед.