— Какви глупости! Не мога да повярвам, че Ебру ще си помисли такова нещо. Той е приятел на Ърмак, за бога.

— Добре, но преди малко приятелят на Ърмак беше на косъм да те целуне.

Нарин го изгледа враждебно.

— Моето момиче, ние също не сме слепи.

— Няма такова нещо, престани на тази тема.

— Добре, добре. На мен ми е все едно. Благодарение на това мога да те прегърна, това ме устройва. Искам да кажа, ако ти е нужен параван, не се колебай да ме използваш. Ако искаш можем да се престорим на влюбени или мога с радост да те целувам… — Атъф се смееше докато говореше. Очевидно ситуацията много го забавляваше. — Искаш ли да те целуна? Честна дума, за мен не е проблем.

— Атъф, млъкни, за бога.

— Добре, млъквам.

Когато Дениз дойде до тях, Нарин с облекчение забеляза, че в държанието й към нея няма нищо странно. Или въобще не бе взела думите на Ебру на сериозно или се беше успокоила, когато видя интимността между Нарин и Атъф. Ръката на Атъф още беше на рамото на Нарин, а нейната — около кръста му.

— Ще направя всичко, за да не се преместиш в Анкара — каза Дениз, навеждайки се към ухото на Нарин.

— И какво можеш да направиш?

— Ще направя всичко, ще видиш!

Нарин се засмя и каза:

— Добре, постарай се!

— Ще го направя, а ти най-добре се приготви — прегърна я Дениз. — Няма да можеш да ме изоставиш. Между другото, каза, че не се интересуваш от Атъф, а… В момента не ми изглежда съвсем така.

Нарин повдигна рамене.

— Ти ми каза да се забавлявам и аз се забавлявам.

Когато Атъф целуна Нарин по врата, Дениз избухна в смях.

— Охооо, вие наистина напредвате!

Тримата не забелязаха, че в този момент има раздвижване от другата страна на бара. Не Видяха, че Фърат идва към тях, разбутвайки хората пред себе си и по тази причина питието, което едното от момичетата държеше, се разля върху приятелката й до нея. Не чуха как момичето, което се намокри, изпищя, нито как тази, чиято напитка беше разлята, се развика ядосано. Затова внезапното нахвърляне на Фърат върху Атъф беше изненада за всички. Най-напред си помислиха, че в бара е станало меле и Фърат се е строполил върху му, докато Фърат не сграбчи Атъф за яката и не започна да го бута към вратата… От една страна се опитваше да извлече Атъф навън, от друга непрекъснато сипеше нечувани псувни. Нарин не беше забелязала, че е толкова пиян докато бяха разговаряли. Всичко се бе случило в рамките на изтеклия половин час. Атъф се държеше кротко и направи всичко възможно инцидентът да не се превърне в юмручен бой, но ругатните на Фърат бяха прекалени. Излязоха навън по настояване на сервитьорите, ситуацията още беше напрегната. Ърмак, която през цялото време не беше разбрала какво става, се беше вкопчила в ръката на Фърат и го молеше да се успокои, а Атъф, който стоеше на десетина метра пред тях между Дениз и Нарин, викаше:

— Човече, ти полудя ли?

— Защо досаждаш на момичето, бе, негоднико?

— Не досаждам на никого. Попитай я, ето я. Досаждах ли ти, Нарин?

Нарин поклати глава:

— Не.

— И какво като й досажда, тебе какво те интересува? — намеси се Дениз. — Не ти е приятелка, никаква не ти е.

— Хей, ти, тя е моята приятелка! Тя е моята приятелка. Нарин ми е приятелка, разбра ли?

Дениз и Ърмак едновременно погледнаха Нарин.

— Какви ги говори той. Нар? — попита Дениз.

— От къде да знам! — паникьоса се Нарин. — Много е пиян, вижте го в какво състояние е! Не е на себе си…

— Не лъжи! — изкрещя Фърат. — Тогава къде беше в края на седмицата, когато каза на Дениз, че си в Анкара? Хайде, кажи им, за да чуят всички. С кого беше в края на онази седмица? И още, искаш ли да опиша твоя апартамент? Твоята спалня? Да разкажа ли за твоята кафява нощна лампа?

Нарин затвори очи за няколко секунди. Не можеше да повярва какво става. Ърмак стоеше закована на място и се опитваше да осъзнае положението. Мемо и Ебру се бяха свили, сгушени един в друг. Тълпа от хора се беше събрала в кръг и гледаше разпрата, а друга група вътре в бара се беше прилепила за прозореца и гледаше навън.

— Това кошмар ли е?

Гласът на Дениз бе изгубил естественото си звучене и се беше превърнал в нещо като фалцет на евнух.

— Гади ми се от вас! — каза тя и се нахвърли на Нарин. — От тебе най-много ми се гади! Нищожество!

Реакцията на сестра й разбуди Ърмак.

— Какво искаш да кажеш? Вярно ли е? Има ли нещо между вас? — попита тя с пребледняло лице. — Приличаше на някой, който всеки момент ще предаде богу дух.

— Не! — каза Нарин.

— Да! — каза Фърат.

— Курва! — изпищя Ърмак и в момента, в който щеше да скочи и да сграбчи Нарин за косата, вместо да предаде богу дух, Ебру се хвърли и я хвана, като й говореше:

— Недей, Ърмак, моля те, запази спокойствие, скъпа. Не прави скандал насред улицата.

Ърмак се разпищя:

— Те направиха скандал! — като същевременно риташе и тропаше с крака, за да се освободи от Ебру. Щом разбра, че Ебру няма намерение да я пусне, тя се отказа от борбата и заплака невъздържано, а хлипанията й накараха Дениз окончателно да превърти. Беше достатъчно гневна, за да се хвърли да бие Нарин така, както преди години беше пребила Лудия Ахмет на улицата, ако Мемо не я беше хванал здраво за кръста. Тя не преставаше да повтаря:

— Как можа да ми сториш това?

Непрекъснато въртеше едно и също изречение, променяше го в различни форми и отново, и отново питаше:

— Как можа да ми причиниш такова нещо? Как ти можа да ми го причиниш на мен?

— Хайде Дениз, миличка, да вървим, нека да си вървим, каквото и да е. Не си струва, повярвай ми, тя не го заслужава! — Мемо с всички сили се опитваше да отведе Дениз, но тя не чуваше.

Атъф хвана Нарин за ръката, наведе се и й прошепна:

— Бягай. Да се махаме от тук, иначе ще стане страшно.

Двамата хукнаха заедно и скочиха в едно такси на ъгъла. Ругатните на Ърмак продължиха да огласят улицата, докато флегматичният шофьор, който стоеше подпрян на колата си, не запали цигара и не подкара колата. Никога преди това Нарин не бе ставала свидетел на такова поведение на Дениз, пред нея се бе появила една нова Дениз.

— Вероятно не искаш да говориш — каза Атъф след няколко минути.

— Не искам. — Нарин отвори чантата си, извади телефона си и каза: — Ще си изключа телефона, и ти изключи твоя!

— Остани при мен. Тези две луди сестри ще те нападнат в дома ти посред нощ.

— Това е сигурно — каза Нарин.

Атъф живееше на шестдесет и петия етаж на една наскоро построена шестдесет и пет етажна сграда в квартал Левент. На входа махнаха на човека от охраната и се качиха в асансьора. Нарин знаеше къде живее, защото нощта, в която го измъкна от полицейското управление, го беше закарала до дома му.

— Странно е да живееш в небостъргач!

— Не е небостъргач, просто е висока сграда.

— Така ли?

— Изисквало се височина по-голяма от триста метра, за да е небостъргач.

— Наистина ли?

— Сигурна ли си, че искаш да говорим за небостъргачи? — попита Атъф, докато отваряше вратата.

— Опитвам се да си ангажирам ума, иначе може да се побъркам — каза Нарин и огледа огромната дневна, която се разкри пред нея и великолепната панорама на Истанбул, която се разстилаше докъдето очите можеха да видят през широките прозорци.

— Колко е красиво тук, вижда се целия град — добави тя.

— Да, не е лошо. Веднага ли искаш да спиш или да ти дам да пийнеш нещо?

— Пихме достатъчно — измърмори Нарин и седна в един от фотьойлите точно срещу огромните прозорци.

— Какво ще правя сега? — попита тя и прикова поглед в очакване на отговор от Атъф.

— Не знам… Като нямам представа за нищо, как мога да ти помогна?

— Всичко провалих. Беше там, видя!

— Искаш да кажеш, че всичко което Фърат каза, е истина, така ли?

Нарин кимна да потвърди.

— Уха! Никога не би ми дошло наум, че ще направиш нещо такова — засмя се Атъф. — А си мислех, че си ангел.

— Страхувай се от онези, които приличат на ангели! — Нарин се изправи, скръсти ръце и започна да се разхожда из дневната.

— Когато белята е станала, няма какво да се направи — Атъф вървеше след нея и се опитваше да я утеши.

— Ще убия този идиот. Кълна се, че ще го убия.

— Фърат ли?

— Да. Кажи, знаеш ли защо някой би направил това?

— Беше пиян… — сви рамене Атъф.

— Не беше пиян — извика Нарин. — Бях с него десет минути преди случката и нищо му нямаше. През целия път си мислех за това. Когато разговаряше с мен не фъфлеше и беше напълно трезвен.

— Мислиш, че го е изиграл?

— Не мисля, сигурна съм.

След известно време Атъф отиде да си легне, а Нарин прекара цялата нощ във фотьойла. Гледа изгрева, угасването на светлините една след друга, промяната на града от бижу в блед силует. Коли поемаха по пътищата, параходите започнаха да се мяркат по-често, Истанбул се размърда и отвори очи. Дениз и Ърмак скоро щяха да се събудят и с тях щеше да се събуди и омразата им. Техният гняв, тяхното разочарование, тревогите им, пукнатините в сърцата им и празнотата в тях също щяха да се събудят. Колкото повече се вдигаше слънцето, толкова повече се засилваше тревогата на Нарин. Можеше да почувства как хората, станали свидетели на снощния инцидент, си звънят един на друг и започват да говорят за случилото се. Всичките онези думи, изречения се натрупваха и ставаха лавина, която се стоварва с цялата си тежест върху Нарин.