— Не се притеснявай за това сега, сервитьорите ще дойдат скоро, те ще се погрижат, ти седни и ми разкажи веднага.

Нарин послуша съвета на Дениз и се отпусна на стола, а Дениз се подпря на края на масата и запали цигара.

— Да не би този път да те е видял?

— Не, не ме видя — каза Нарин и, без да пропусне и най-малката подробност, сякаш всяка дума, която би забравила да каже, щеше да остане в нея и да я отрови, разказа внимателно и детайлно за случилото се. Изля всичко, едно по едно, на онази маса — от децата, които изглеждаха като близнаци на Мехмет и Шадийе, до топлото време, от хаоса в Тахтакале до това как Реджеп се усмихваше на момиченцето, от пищенето на клаксоните до последния поглед на баща й. Историята й получи завършек с клетвата, която беше изрекла, когато бе платила за паркинга.

— За бога, какво толкова се е случило? Да не би днес да научаваш, че баща ти е копеле? — каза Дениз. — Няма да преувеличаваш случките, няма да седнеш сега и да мислиш до края на живота си. Забрави го. Това е твоят живот, скъпа, другите не съществуват. Важното нещо е ти да си щастлива. Баща ти имал деца? О, боже, много важно. Баща ти ги обичал? Голяма работа. Кой е баща ти, Нар? Какво място заема в живота ти? Ти трябва да се грижиш за себе си. А когато не можеш да се грижиш за себе си, аз ще се грижа за тебе. Това е всичко!

Дениз стана и прегърна здраво Нарин и каза:

— Мисля, че е точният момент за една водка.

— Преживях го сякаш са умрели — каза Нарин, като че ли се събуждаше по средата на сън.

— Кой ти се стори като умрял?

— Шадийе и Мехмет… искам да кажа, че се чувствах сякаш те са умрели и на тяхно място са се родили нови… При това ми се стори сякаш и майка ми беше умряла.

— Не говори глупости, никой не е умрял — каза Дениз и отвори бутилка с водка.

Нарин се изправи от мястото си и взе чашата, която Дениз й подаде.

— Какво ми говореше, когато дойдох? Съжалявам, не бях в състояние да те слушам.

— Нищо важно. Казах, ти, че Ърмак ще дойде с нейния приятел. Нали знаеш, бях ти казала, че си е намерила някакъв банкер…

— Добре, разбрах — отговори Нарин разсеяно и отпи от водката си. — Нека да дойдат тогава.

Дениз отиде в дневната, докосна уредбата и гласът на Лорина Маккенит изпълни къщата, но в ушите на Нарин една друга жена пееше различна песен:

„Две яребици пеят на скалата…“

Двадесет и осма глава

Нарин свали палтото си, каза на всички вкупом около масата „здравейте“, и седна на празния стол до Дениз, най-далече от Ърмак и Фърат. Известната кръчма в Бейоглу беше пълна догоре както във всяка петъчна вечер, а сервитьорите, въпреки всичкия си майсторлък, едва се придвижваха между масите с отрупани с мезета табли в ръцете си. Шумната тълпа се състоеше от журналисти, спортни критици, литератори, рекламни агенти и туристи, гласовете и чашите често се надигаха… Ако не се броят няколкото жени, които пиеха вино и няколко туристи, които не изпускаха от ръце бутилките си с бира, почти всички отпиваха от чашите си твърд алкохол.

— Ракия, моля — каза Нарин на сервитьора, който закръжи над нея. Полагаше усилие да не поглежда към другия край на масата и погледът й да не се среща с този на Фърат.

— Късно ли си тръгна от работа? — попита Дениз.

— Не, не си тръгнах късно, но се отбих вкъщи, преди да дойда.

Нарин не каза на Дениз, че за да дойде, в продължение на половин час вкъщи бе събирала кураж и беше прибягнала до помощта на чаша водка, за да го докара до успешен край. Всъщност нямаше да може да дойде, ако не беше силата, която й даде мисълта, че ще замине за Анкара. Освен Ърмак, Фърат, Дениз и Нарин, на масата имаше още осем души. Всички бяха приятели на Дениз. Познаваше Ебру и Мемо още от първите дни след запознанството си с Дениз, а останалите бяха дошли и заели място в живота им с годините. Нарин разговаряше с хората близо до нея и същевременно се поздравяваше за решението си да се пресели в Анкара. Точно преди да тръгне от къщи беше хвърлила поглед на обявите за апартаменти в Анкара, за да укрепи силата, която получи благодарение на него. Всеки път, когато забелязваше Ърмак да докосва Фърат, да оправя косата му или да го целува по бузата, се поздравяваше отново и отново и за първи път от седмици насам настроението й се върна щом долови, че Фърат се чувства неловко. Петте й сетива бяха спрели да работят и бяха обърнали всичките си сензори към Фърат — те казваха на Нарин, че той също е потиснат до крайна степен.

— Каза, че и Атъф ще идва. Няма ли да дойде? — попита тя Дениз.

— Ще се присъедини към нас след вечерята. Скъсал е с онази манекенка.

— Така ли?

— Прочетох го във вестниците. Мисля, че харесва тебе.

— Той харесва всички.

Дениз се засмя, защото й беше ясно, че Нарин има право.

— Да, но тебе те харесва повече.

— Съжалявам, въобще не ме интересува! Той е мило момче и е забавен… Ето, всички се шляем заедно, няма нужда от нещо повече.

Когато се нахраниха, всички заедно излязоха от кръчмата и отидоха пеша до малък бар наблизо. Вътре игла да пуснеш, нямаше къде да падне, но всеки свикнал да излизат нощем в Истанбул, знае как да си направи място в претъпкано заведение. С помощта на познати сервитьори успяха да се настанят в най-задънената част на бара. Вратата на бара, в който имаше хора от всякакви прослойки, от момичета с рошави коси и обеци на носовете до хубавици с чанти Прада, от професионалисти в костюми до татуирани рокери — непрестанно се отваряше и затваряше и хора влизаха или излизаха. Въпреки студеното време, отвън имаше толкова хора, колкото и вътре и никой не си стоеше на мястото. Навътре, навън… Ърмак, която стоеше точно срещу Нарин, танцуваше в ритъма на музиката. Напоследък беше започнала да се облича провокативно, изоставяйки консервативния си стил, и се издокарваше в крещящи дрехи с големи цепки. Докато тя се полюляваше и прегръщаше Фърат, Дениз разсъждаваше колко щастлива изглежда и изпита болка. Дали пък Фърат не иска този път да прегърне Нарин вместо Ърмак? Обърна глава и видя Атъф, който влезе през вратата на бара, и му махна. Атъф весело се приближи до тях, поръчаха се нови питиета, светлините светваха и угасваха, чашите се пълнеха, чашите се изпразваха, излизаше се пред вратата за глътка чист въздух, влизаше се, танцуваше се и се поръчваше ново пиене.

Ърмак видя една приятелка и се отдалечи от тях, Фърат сграбчи Нарин за ръката, дръпна я до себе си и прошепна в ухото й:

— Чух, че заминаваш за Анкара.

Нарин се усмихна. Опита се отстрани да изглежда сякаш не е нищо повече от приятелски разговор.

— Да, получих добро предложение. Доколкото виждам, между вас с Ърмак всичко върви добре. Много се зарадвах.

— Не говори глупости — каза Фърат.

— Каза, че ще се разделите и…

— Ако я напусна, как ще те виждам?

Фърат я гледаше така мило, че Нарин имаше желание да го прегърне и да го целува много дълго. Беше наклонил главата си на една страна и я гледаше съвсем като дете.

— Дали ще се разделите или не, за нас резултатът е едни и същ… — каза унило Нарин.

— В такъв случай няма да я оставя и ти ще се побъркаш.

Нарин не можа да разбере дали се шегува, или говори истината.

— Няма ли да се върнеш?

— Няма, защото се пренасям в Анкара.

Видя, че Фърат стана бял като платно и блясъкът в очите му угасна.

— Добре, защо?

— За да се отърва от тебе и Ърмак, разбра ли? Защото вече те ненавиждам.

— Аз много те обичам.

— Ако остана тук или ще се побъркам или ще изгубя Дениз. Тя никога няма да ми прости.

— Не можеш ли да пренебрегнеш това заради мен?

Нарин погледна Дениз, която беше пияна и танцуваше близо пред нея. Червената й коса падаше върху дългите и бели ръце, а тънкото тяло се огъваше и усукваше като клонка, готова да се прекърши.

— Не мога — тъжно отговори тя.

— В такъв случай ще се оженя за Ърмак и ще обикалям около теб до края на живота ти. Нито ден няма да те оставя на спокойствие. Всъщност, може да се преместим в Анкара.

Нарин беше втрещена.

— Ти шегуваш ли се?

— Не.

Нарин не успя да намери подходящ момент да каже на Фърат, че ще го убие, защото в този момент Атъф дойде при тях, преметна ръка през раменете й и я отведе настрани. Бяха направили няколко крачки и Атъф силно прегърна Нарин.

— Какво правиш, за бога? — рязко каза Нарин.

— Спасявам ти живота. Няма да е лошо и ти да ме прегърнеш, защото току-що чух Ебру да казва на Дениз нещо за тебе и Фърат.

Нарин като робот обви ръцете си около врата на Атъф и попита:

— Какво каза?

— Каза, че подозира, че между вас може да има нещо.

— А Дениз какво каза?

— Каза нещо от сорта „Невъзможно“, но в този момент вие изглеждахте сякаш…

— Сякаш какво?

— Сякаш между вас има нещо.

Нарин се почувства все едно някой я е ударил с юмрук в стомаха, коленете й бяха омекнали изведнъж и тялото й беше натежало.