Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

— Ако твоята приятелка беше толкова ценна, нямаше да спиш с мен.

Фърат се хвана с две ръце за главата и закрачи из спалнята.

— Можеш да побъркаш човек. Проблемът не е, че спах с тебе, а че съм влюбен в теб. Не го ли разбра вече?

— Каза, че съм ти съсипала живота.

— Ти ми съсипа живота, но това е друго нещо.

— В такъв случай се научи да не се влюбваш в други, когато си имаш приятелка!

— Защо се държиш така странно? Ти търсиш начин да се обидиш за несъществени неща. Не съм те принудил да спиш с мен.

— Изчезвай!

— Отивам си, не се притеснявай!

Фърат си тръгна, а Нарин остана седнала на ръба на леглото. Беше й казал: „Ти съсипа живота ми. Ти съсипа моя живот, а аз съсипах твоя.“ И все пък Нарин не си беше помислила нито веднъж, че Фърат е съсипал живота й. Дори и в най-ужасните дни не й беше минало през ума. Фърат не беше съсипал живота й, въпреки че майката на Фърат, стискайки я за косата, бе изливала върху нея обиди, или при мисълта да се премести в Анкара. Точно обратното, за нея беше станал живот.

Истанбул беше пропит от дъжда, който не спря три дни. Валеше обилно не само от небето, а от покривите, от дърветата, от стрехите, електрическите стълбове и билбордовете. В края на тези три дни пътищата се бяха превърнали в реки, тротоарите в блата, а хората в плъхове. Заради пороя, обхванал бедните квартали, двама покойника все още не бяха погребани. На излизане от супермаркета Нарин се огледа: градът беше като замаян. Жива душа не се виждаше по улиците на Бешикташ, които винаги бяха многолюдни, хората се страхуваха да си подадат носовете навън заради дъжда. Знаеше, че е невъзможно да намери такси. В този град още с първата паднала капчица дъжд, таксиметровите шофьори побягваха като Пепеляшка от бала и потъваха вдън земя. Стегна качулката на анорака си, дръпна ципа и хукна да бяга въпреки двете тежки чанти в ръката й. На половината път й хрумна, че тича напразно. Каква е разликата дали върху човек ще се изсипе един тон вода или ще се изсипят два тона? По-мокра не можете да стане, така че нямаше нужда повече да се изморява като бяга. Забави крачка, успокоена от тази мисъл, и се опита да усети вкуса на капките, които се стичаха по лицето й. Представи си, че природата я гали. Защо толкова се страхуваме да не се намокрим?

Червеният килим в кооперацията джвакаше от водата, стичаща се от хората, които влизаха и излизаха, а портиерът, бог знае откога се опитваше да поддържа мястото чисто, като бършеше с изтривалка. Влезе в жилището, Дениз беше в дневната. Нарин подаде главата си от антрето и подвикна:

— Здрасти! Няма да влизам, защото съм мокра до кости.

— Тревожих се за тебе — каза Дениз.

— Вървях дотук от Бешикташ. Няма нито едно такси в целия град.

— Върви да си вземеш гореща вана, иначе ще се разболееш.

— Така и ще направя — каза Нарин и влезе в банята. Остави дрехите си на земята и тъкмо да пусне душа, чу тропане на вратата. Кой можеше да дойде в такова време? Естествено някой от лудите приятели на Дениз. Най-напред не повярва на ушите си, когато чу гласа на Ърмак. Ърмак не беше идвала в дома на сестра си от деня, в който се бяха скарали заради Нарин. От случката бяха минали осем месеца и оттогава не си говореха двете сестри. Нарин тихичко открехна вратата и подаде глава, за да се убеди, че пристигналият е Ърмак. Определено беше чула гласа на Ърмак. Не разбираше какво си говорят, но гласовете и на двете звучаха спокойно. Специално гласът на Дениз звучеше много спокойно. Влезе под душа, за да спечели време. Какво щеше да прави? Да излезе от банята и да си отиде в стаята, без да се появява изобщо… Такъв беше вътрешният й импулс, но пък Дениз можеше да се разстрои, като реши, че това е реакция срещу Ърмак. Приключи в банята, отиде в стаята си и се облече. Направи го колкото може по-бавно, за да им даде време да се видят. Влезе в дневната, а очите и на Ърмак и на Дениз бяха силно зачервени. Като ги видя в това състояние, Нарин също се просълзи.

— Виж кой дойде! — каза Дениз и посочи Ърмак.

— Добре дошла! — Нарин отиде до Ърмак и й позволи да я прегърне. Правеше го единствено заради Дениз.

— Здравей — каза хлипащата Ърмак. — Сестра ми толкова ми липсваше.

— Ще ви оставя сами — отговори Нарин. — Много се радвам, че те видях.

Нарин излезе от дневната и отиде в стаята си. Сдобряването между Ърмак и Дениз вдигна от плещите й голямо бреме. Половин час по-късно, когато на вратата се почука и влезе Ърмак, тя се изправи от леглото.

— Не ставай! — каза Ърмак. — Дължа ти извинение. Нещата, които казах онзи ден бяха наистина противни.

— Беше пила…

— Бях се напила, за да мога да ги кажа. Знам, че се грижиш за Дениз и й влияеш добре. Ако не беше ти, сестра ми отдавна щеше да пропадне. Нахвърлих се срещу тебе защото ревнувах, вместо да ти благодаря… Ревнувах близостта ти с Дениз. Аз съм в Швейцария, а вие и двете сте тук. Тя споделя всичко с тебе и много те обича. А ти знаеш, че нямам никой друг, освен нея.

— И аз нямам никой друг — каза Нарин.

— Знам… Прости ли ми? — Ърмак отново се беше разплакала.

— Разбира се! — отговори Нарин. Но не й беше простила.

Двете приятелки живяха заедно в дома в Мачка докато завършиха университета. Те не съзнаваха, че преживяват най-хубавите дни в живота си, но времето безмилостно изтече. Нарин си намери работа в правна кантора веднага след дипломирането си и с решението й да си наеме апартамента в Кабаташ, беше настъпил краят на щастливите дни. Най-напред решението на Нарин да се премести натъжи Дениз, но тя не вдигна много шум заради това, защото приятелят й, към когото беше много емоционално привързана, в този момент живееше при тях в Мачка. Дойде денят да се разделят и двете плакаха. Особено Дениз — тя не престана да поглежда към празната гостна стая и да плаче. Плака докато събираха заедно багажа и го занесоха в малкото жилище в Кабаташ, където нямаше други мебели, освен легло и диван, плачеше и когато напусна малкия апартамент. Беше изминала година, откакто Дениз смени червената си Мазда с черно Алфа Ромео.

Нарин също беше тъжна, когато напускаше Мачка. Беше живяла толкова щастливо там. Беше се смяла и забавлявала повече от когато и да било в живота си и се беше запознала с безброй хора.

След като Дениз и Ърмак се разбраха, напрежението помежду им беше намаляло, отношението на Ърмак към нея беше значително омекотено. Мнението на Нарин обаче не се беше променило. Още от деня, в който се запознаха, за нея Ърмак си остана сестрата на единствения човек, когото би взела със себе си на необитаем остров и единственият човек, когото не би взела със себе си.

Тя видя Червенокосия Реджеп много пъти след хиляда деветстотин деветдесет и трета година, в която се срещна с баща си и го проследи до магазина му в Тахтакале. Понякога минаваше покрай магазина веднъж годишно, а понякога веднъж на две години. Баща й винаги беше там — понякога с Юмюхан, понякога без нея. Когато отиде до Тахтакале през зимата на хиляда деветстотин деветдесет и седма, не завари на мястото им нито баща си, нито магазина. Реджеп си беше отишъл, а на негово място бяха отворили магазин за детски дрешки. Помисли си, че е изгубила дирите на Червенокосия Реджеп, но го видя на улицата малко по-нататък. Беше сменил бизнеса и беше станал продавач на порцелан и стъкло баща и. Минаваше покрай магазина много рядко през годините, които последваха. Тъй като хвърляше поглед напред без да спира, понякога виждаше само гърба на баща си, понякога само чуваше гласа му. Червенокосия Реджеп изобщо не видя Нарин, та чак до есента на две хиляди и шеста година.