Райдър се намръщи. Гласът й бе съвсем различен — нисък и твърде очарователен.

Той не й помогна да се качи на седлото. Тя очакваше това. Райдър забеляза, но просто възседна собствения си жребец и зачака, без дори да я погледне.

Момчето направи „стъпало“ с ръце. Тя изгледа Райдър. Изражението й бе също толкова иронично, колкото на сестра му Синджан, когато бе успяла да му вземе партия шах.

— Къде бихте искали да отидем, мистър Шербрук?

— След като аз ще те наричам София, защо не ми викаш Райдър?

— Чудесно. Къде би искал да отидем, Райдър?

— На плажа. В онази уютна малка къщурка, за която съм слушал толкова много.

Тя дори не трепна, но той можеше да се закълне, че видя очите й да се разширяват.

— Не мисля — хладно отвърна тя. После му се усмихна съблазнително и по същия начин отметна глава. Костюмът й за езда бе в светлосиньо, шапката — в по-тъмен нюанс на същия цвят, с едно очарователно перо, което се извиваше покрай лицето й. Беше много ефектно — онова женствено отмятане на главата. — А освен това, смятам, че къщичката все още е заета. Вуйчо я дава под наем, нали разбирате? Да, човек не знае, кого точно може да завари там.

— О? Вуйчо ви, казвате?

Софи срита кобилата си, името й бе Опал, и пое в лек галоп по дългата широка алея на Кемъл Хол.

Безсрамница. Нямаше и капка срам в нея. Райдър я последва. Бе доволен да я остави тя да води. Излязоха на пътя, но след около половин миля тя свърна към морето. Райдър рязко си пое дъх, когато преминаха през рехавата ивица мангови дървета. Никога досега не бе виждал нещо толкова красиво.

Плажът се простираше все по-нататък и по-нататък на изток и изчезваше в далечината зад една издатина на брега. Пясъкът бе съвършено бял, чист и сякаш девствен. Водата — светъл тюркоаз. Манговите дървета отстъпваха мястото си на кокосови палми, които очертаваха извивките на белия пясък. Беше времето на отлива и различните нюанси на пясъка и водата поразяваха със своята красота.

— Невероятно е — отрони Райдър, преди да помисли, че трябва да внимава какво говори пред Софи. — Никога не съм виждал такава красота.

— Зная. Това е любимият ми плаж. Често плувам тук.

Той се овладя и я погледна с въпросително вдигната вежда:

— Сега искаш ли да плуваш?

— Обикновено плувам облечена със саронг5. Сега не си нося.

— Няма нищо. Наистина бих искал да те видя. Вече зная, че гърдите ти са напълно задоволителни. Не са чак толкова големи, но са хубави. Наистина. Не познавам мъж, който би могъл да се оплаче от размерите им, от големината, тежестта или пък от мекотата им. Но останалото — бедрата ти, корема, краката ти и женските ти дарования — смятам, че на мъжа трябва да му се дава възможност да се увери с очите си в качеството на онова, в което ще се гмурка, така да се каже, преди да се е престрашил с плонжа.

Тя извърна глава, но само за секунда.

— О? А смятате ли, че същите съображения важат и за жената, сър?

— Можеш да ме наричаш Райдър, тъй като има вероятност да станем твърде близки. Защо, естествено, че това важи и за тях. Искаш ли да ме видиш гол, София? Още сега?

Помисли си, че я е спипал на тясно, но веднага след това разбра, че е сгрешил. Софи го възнагради с най-пламенната усмивка, която бе виждал през времето на своята зрялост. Тя прокара език по долната си устна и наведе горната част на тялото си към него.

— Мисля, че би било чудесно, Райдър. Сигурно би могъл да ми позираш. Аз ще седна ей там, под кокосовата палма и ще ти казвам накъде да се обръщаш, така че да мога да те огледам в най-добрата перспектива. Знаеш ли, понякога мъжкият задник е доста очароващ.

Мили Боже, помисли си той, като си представи картината, която думите й извикаха във въображението му.

Изчерви се. Всъщност почервеня като домат до корените на косата си.

Софи видя изчервяването му и задоволството й съвсем не остана недоловимо. Тя му се закани с вдигнат пръст:

— Наистина, мистър Шербрук, не е никак благоразумно да слагате стръв на кукичката, без да знаете какво ще уловите. — Беше трудно, но тя бе успяла. За момента бе спечелила. Бе се държала толкова оскърбително, че го накара да се изчерви. Знаеше, че сигурно е първата жена, реализирала такова постижение. Той бе ошлайфан, този англичанин с неговите ясносини очи, ошлайфан и циничен и твърде уверен в себе си. Но тя знаеше съвършено точно какво говори, защото помнеше първия път, когато бе завела лорд Дейвид Локридж в къщичката. Той бе вече пиян почти до козирката. Бе свалил дрехите си веднага, нетърпелив да й демонстрира своето твърдо и мускулесто тяло, много по-хубаво от тялото на онзи старик Оливър Сасън и убеден, че види ли го веднъж, тя ще отпише всички останали мъже. Той бе позирал пред нея, дори се бе обръщал с гръб към нея и бе стягал задника си, така че й бе пред очите, когато наговори онези неща на Райдър Шербрук.

Райдър бе вбесен от себе си. Толкова бе ядосан на собствената си глупост, че му идваше да вие. Идваше му да слезе от коня си и да се ритне. Но не го стори. Нямаше да й позволи да поеме инициативата. Ха, та тя я бе поела. Трябваше да си я върне. Бе непоносимо една жена, една проклета курва да го прекара така.

— Аз обичам да рискувам, София — каза той най-сетне. Начинът по който контролираше гласа и поведението си, бе похвален. — Все още не съм уловил акула или пираня6. Може би съм уловил на въдицата си ангелска риба7, а добрият Бог знае, че те са доста приятно блюдо. — Той й отправи интимна усмивка, но мис Статън-Гревил само го изгледа, повдигнала едната си вежда. Райдър можеше да се закълне, че тя няма никаква представа за какво всъщност говори той. Не, това не беше възможно, просто тя отново си играеше с него, само че този път се правеше на невинна.

— Може би ще трябва да ти покажа една раковина — на шега му каза тя. — Наричат я петльова опашка. Много са красиви, но са и малко опасни. Могат да те порежат, когато най-малко очакваш. Има и други, казват им тромпети, много са шумни и другите риби ги отбягват. Грубияни, нищо повече.

— Определено съм поставен в неизгодно положение — отвърна Райдър. — В тази област ти можеш да продължаваш безкрайно, докато аз трябва да събирам парченца от откъслечните си знания, придобити от живота ми във флота.

— Пак ти казвам, не бива да слагаш стръвта на кукичката…

— Да, зная. Не бих искал да нараня нечии нежни устица. Някои риби, обаче, имат упорити и твърди уста, да не говорим за акъла им. Колкото до телата им, кой знае? Чудя се, какъв ли е вкусът им? Киселеят, не мислиш ли? Може би дори отровно кисел? Със сигурност не са сладки и сочни.

— Сравненията ти отиват твърде надалече. Хайде да попрепускаме нагоре по плажа. В подножието на ниските канари ей там, точно зад онази извивка на брега, има няколко доста интересни пещери.

Той я последва, благодарен на морския бриз, който го разхлаждаше. Яд го бе на себе си, не на нея. Тя си беше такава, каквато си е. Единственият проблем се състоеше в това, че той не бе съвсем сигурен какво точно означава това.

Тя скочи от коня, като тръсна поли и го поведе нагоре по една тясна пътечка, която се виеше покрай стърчащи зъбери и зейнали пукнатини. Отстрани растяха чворести храсталаци. И двамата се задъхаха от жегата. Най-сетне тя спря и посочи нещо. Пред тях, край възвишението, имаше тесен отвор. Райдър пристъпи навътре в неподвижния мрак и отново изскочи навън.

— Значи наистина имало пещери. Изследвала ли си ги?

— Да. Тази е дълбока и няма друг изход. Поне аз не съм намирала.

— Имаш ли някакво осигуряване и припаси вътре?

— Какво имаш предвид?

— О, неща като одеяла, може би някой чаршаф, бутилка две ром. Шампанско, когато трябва да вдигнеш наздравица за някое успешно завоевание.

— Разбирам. Чудиш се дали от време на време не идвам тук с други хора. — Умисленото й изражение не се задържа повече от секунда. — Не, не съм го правила досега, но идеята не е лоша. Както ти казах, много е вероятно в къщичката да гостува някой. Може би и сега, докато си говорим. Би било чудесно човек да разполага с още едно местенце, не мислиш ли?

— Мисля, че човек трябва да е много загубен, та да стои гол като гущер в някаква студена, влажна дупка, независимо от уменията на своята компаньонка.

— Напротив. Стигнала съм до извода, че господата много си приличат. Склонни са напълно да се самозабравят. Ако си имат някакво друго занимание не обръщат никакво внимание на това, къде се намират. Дори да са на луната.

Внезапно Райдър си припомни какво бе казал на брат си: че проникне ли веднъж в жена, ще забрави всичко, и собственото си име дори, толкова силно е удоволствието. Той отново се изчерви. Този път успя да се овладее. Молеше се Софи да не е забелязала. Дори изчервяването му да не й бе убягнало, тя не каза нищо. Майната й.

— Фактът, че успяваш да задоволяваш толкова много мъже, и то при условие, че всеки един от тях знае за останалите, май е в подкрепа на собствената ти теория.

— Конско ли ще ми четете, мистър Шербрук?

— Не, такива са фактите. Човек трябва да е глупак, за да пренебрегва фактите. Името ми е Райдър. Няма да ми хареса, ако изкрещиш „мистър Шербрук“, когато получиш първия си оргазъм с мен. Ще ме накара да се чувствам много особено.

Тя не изглеждаше ни най-малко смутена. Изглеждаше ужасена и преливаща от презрение. Той само се усмихна.

— Искаш ли да се връщаме при конете? Между другото, конете получават ли слънчеви изгаряния?

Тя игриво се засмя.



Беше късен следобед. Софи седеше в спалнята си. Носеше само лека риза, защото въздухът бе тежък и неподвижен. Седеше съвсем притихнала пред отворената врата на балкона в един плетен стол, обърнат към морето. Изпитваше чувство на пълен разгром.

Нямаше да успее да се справи с Райдър Шербрук. Не приличаше на никого от мъжете, които познаваше, които бе манипулирала и съблазнявала. Вярно, бе успяла да го подведе, но само защото той просто не бе срещал друга жена с толкова дръзко държание и език. Но той вече свикваше.