Внезапно ръцете му обхванаха гърдите й и тя подскочи. Не можеше да стои така.

— Шшшшт! — Дъхът му бе топъл и сладък от рома в изпитите коктейли. — Нека те почувствам. Толкова ли е мека и топла кожата ти, колкото ми се струва? — Също толкова внезапно, както си говореше, ръцете му се спуснаха в деколтето на корсажа й и обхванаха голите й гърди. За момент той спря, вдигна глава и я погледна. — Сърцето ти бие, но не достатъчно бързо, струва ми се. Гърдите ти са хубави, мис Статън-Гревил. Затова ли влезе да ме търсиш тук? Заради милувките ми? Може би дори си искала да те оправя тук в градината. Може би точно тук под тази красива кайсия? Ароматът й е силен, сигурно е достатъчно силен, за да убие миризмата на секс.

Тя не каза нищо, просто си стоеше там, много спокойно и му позволяваше да гали гърдите й. Той отново я целуна, този път по-дълбоко, с разтворена на сърцето й длан. Пулсът й се учести, макар и съвсем мъничко, и той се засмя в устата й.

— Това ли е то? Да не смяташ да ме сравняваш с другите си мъже? Няма да стане, да знаеш.

Дъхът му бе много топъл. С езикът си чувстваше неговия, нежен и умел. Но тя не отвръщаше на целувката му. Оставаше пасивна. Той не можеше да я разбере. Искаше тя да отвърне на ласките му и щеше да получи този отговор. Бог му бе свидетел, щеше да го получи. Той измъкна ръцете си от корсажа й, хвана раменете на роклята й и я смъкна на кръста й. В бледата светлина на луната гърдите й изглеждаха меки и бели. Не бяха големи, но бяха много красиво оформени, пълни и високи, с бледорозови зърна. Той се наведе и зацелува топлото й тяло.

Тогава тя се разсмя — дразнещ, порочен смях. Той се изправи изненадан и я погледна. Тя се завъртя грациозно като танцьорка и се изплъзна от ръцете му, обаче не направи никакъв опит да се прикрие.

— За мъж не сте лош — с лек и гальовен глас каза тя.

Държеше раменете си изправени, от което гърдите й, бледи на лунната светлина, изпъкваха още повече. — Не, съвсем не сте лош. Вие сте смел, арогантен, мъж, който не чака дамите да го канят. Би трябвало да сте по-сдържан, сър. Или пък може би искате да ви поканя, все пак, но нямате търпение да почакате?

— Може би — отвърна той. — Може би. Но аз не деля, мис Статън-Гревил. Държа, когато имам една жена, единствената пика, която я пронизва, да е моята. Няма да има никакви сравнения, поне не непосредствени.

— Разбирам — каза тя игриво, а проклетият й глас бе по-съблазнителен от всичко, което Райдър бе чувал в живота си. — В такъв случай, сър, засега можете да ми се наслаждавате — продължи Софи и той зяпна гърдите й, докато тя бавно и с безкрайно обаяние вдигна роклята си и леко я нагласи по тялото си. Когато свърши с роклята, тя изглеждаше така, сякаш не се бе случило нищо необикновено. — Не, мистър Шербрук — каза тя, — действахте прекалено прибързано. Вашите крайности не ми допаднаха. Вие искате, не молите. От друга страна, арогантността ви не ми е неприятна. Намирам я освежаваща. Не му цепите басма. Говорите това, което мислите. Ще мисля за вас, мистър Шербрук. Решила съм да пояздя с вас утре сутринта. Ще се видим тук в осем часа. Не закъснявайте. Мразя да чакам мъжете.

Той искаше да й каже да вземе и ездата си, и коня си, и другите си проклети неща и да върви по дяволите с тях, но не го стори. Гледаше устните й. Шибаното червило вече го нямаше. Красива уста, наистина. А тя все още бе една загадка. Райдър не можеше да устои на една загадка.

Той протегна ръка и като й се усмихна, леко погали брадичката й с пръсти.

— Една заповед и за теб. Недей да цапотиш лицето си. Не ми харесва. Сега ще ме извините, мис Статън-Гревил.

Той я остави и се отдалечи, без да поглежда назад. Подсвиркваше си.

Софи остана втренчила очи след него, докато той не изчезна в мрака. Не помръдваше. Сърцето й биеше силно. Почувства, че главата й се върти. Той я ужасяваше. Не го бе излъгала, той не приличаше на никого, от мъжете, които познаваше. Тя се отпусна на пейката и захлупи лице в шепи. Какво ще прави сега, какво?

3.

Райдър погледна позлатения часовник в салона на Кимбърли Хол и се усмихна. Беше точно осем часът сутринта. Щеше да го очаква на секундата, да, трябваше всеки момент да е там. Щеше да очаква да го види как се приближава, яхнал коня си към Кемъл Хол, точно както Нейно Височество му бе заповядала.

Само дето той нямаше да е там.

Когато стана осем и половина, той се изправи, протегна се и влезе в малката трапезария, която гледаше към страничната градина. Емил и баща му бяха там. Робите, които работеха в къщата, между тях и „икономката“ на Самюъл, им сервираха. Мери весело се усмихна на Райдър и с жест го покани на мястото му, сякаш бе неин гост. Райдър помоли Джеймс за пресни плодове и хляб. Високият негър, както и всички останали негри, негърки и негърчета на Ямайка, ходеше бос. Това все още малко объркваше Райдър. Той гаврътна горещото черно кафе, което тук, на Ямайка, имаше такъв разкошен вкус, но все така не продумваше. Мислеше за София Статън-Гревил и се опитваше да си представи изражението на лицето й. Вече трябва да е разбрала, че няма да отиде. Задъвка хляба с усмивка.

— Снощи чух да се говори, че тази сутрин сте на езда с мис Статън-Гревил.

Райдър не вдигна очи към Самюъл Грейсън. Боеше се, че ако го стори, ще се ухили като някой грешник. Грейсън май ревнуваше. Колко ли мъже бяха оглупели по проклетото момиче? И как по дяволите можеше някой да е разбрал за плановете им с мис Статън-Гревил. По-точно, за изключително поверителната й заповед.

— Бих казал, че докладчиците по това събитие са направили грешка, не смяташ ли? Аз съм тук и в момента закусвам. Джеймс, моля те кажи на Кора, че пресният хляб е много хубав.

— Каза ми вуйчо й — уточни Самюъл. — Попита ме дали може да ти се гласува доверие. Той много обича племенницата си и е силно загрижен да не би някой мъж да злоупотреби с нея.

Емил се задави с кафето си.

Райдър се наведе и го потупа по гърба.

— Добре ли си?

— Няма да търпя това, Емил — сряза го баща му. — Няма да говориш лошо за нея, разбираш ли ме? Няма да ми се правиш на малък похотливец!

— Нищо не съм казал, просто се задавих.

— По дяволите, момче! Няма да търпя осъдителната ти безочливост!

— Самюъл — благо го прекъсна Райдър. — Няма пълно единодушие относно добродетелността на мис Статън-Гревил. Това със сигурност ти е известно.

— Няма значение — отвърна Грейсън. — Аз зная истината.

— Тогава нека говорим за нещо друго. Не е имало други пъклени представления тук. Разочарован съм и в същото време се чудя защо престанаха така внезапно при моето пристигане.

— Така е — бавно каза Емил. — Тъй като, преди баща ми да те доведе в Кимбърли, ти прекара няколко часа в залива. За двадесет и четири часа всички или почти всички щяха да разберат, че си пристигнал.

— Което означава — замислено продължи Райдър, — че ако те са искали да прекратят изпълненията си току преди моето пристигане, човекът, който е отговорен за тях, не е чул за него навреме.

— Точно така — каза Емил.

— Все още не съм съвсем сигурен, че зад всичко това стои определен човек — обади се Грейсън. — Това, което видя, не е естествено. Ти сам каза, Райдър, че на мястото, където си видял пламъците, не е имало никакви следи от огън. Може би това не беше само човек, облечен в бяло, може би беше просто още една проява на злите сили на вуду.

— Беше си човек от плът и кръв — твърдо каза Райдър. — Също така стрелата, която прониза ръката ми, беше изстреляна от съвсем истински човек. Така че през онази първа вечер в Кимбърли Хол имаше двама негодници, нищо повече. Един въпрос, Самюъл, знаеш ли за някой наоколо, който да е умел в стрелбата с лък?

— Мили Боже! — сепна се Емил. — Не се сетих да питам. Да, татко, хайде да помислим за това.

За известно време и двамата се умълчаха. Райдър продължи да си хапва от изстудените плодове и хрупкавия хляб. Мислеше си за София Статън-Гревил. Как ли го чака? И мислите и хляба имаха възхитителен вкус.

— Да — каза Самюъл. — Познавам едного, който е много изявен в спортната стрелба с лък.

— Кой? — в един глас попитаха Емил и Райдър.

Райдър махна с ръка, сякаш не си струваше да се говори за това.

— Не, не, няма никакъв смисъл. Мислех си за Ели Томас — надзирателя на Бърджис. Защо ще му е на него да идва тук и да стреля по Райдър? Дейвид Локридж също е голям поклонник на този спорт, както и мистър Дженкинс, прекупвач в Монтегю Бей. Без съмнение, те не са единствените в околността. Определено са прекалено много, за да се направи някакво смислено заключение.

Райдър се усмихна. Още едно парченце от мозайката беше на масата. Още една връзка, която водеше към оная окаяна малка курва в Кемъл Хол, която го задяваше и направо си го бе оставила да я изчука в градината, и то при условие, че имаше около стотина души само на няколко ярда от тях. Той започна да подбутва насам-натам едно портокалово резенче.

— След като мъжете, които ни посетиха през първата вечер след пристигането ми, не са знаели, че съм тук, можем да започнем да стесняваме списъка с предположенията си, тъй като през първия следобед срещнах сума ти господа в „Златния дублон“.

Емил взе лист хартия и писалка. Записаха всички имена, които Райдър успя да си спомни.

— За много от тях няма никакво обяснение — каза Емил. — За прекалено много от тях. От това броене човек се обърква.

— Например за двамата й любовници — нехайно рече Райдър. — Можем да зачеркнем Оливър Сасън.

— Да — отзова се Емил. Баща му захвърли салфетката си на масата и с едри крачки излезе от стаята.

Смръщил вежди, Райдър го изпрати с поглед.

— Защо предпочита да си затваря очите, когато става въпрос за това момиче?

Емил се загледа в масленото платно от другата страна на масата, изобразяващо поле със захарна тръстика.

— Той я бе избрал за моя жена. Няма да се откаже от идеята си. Освен това, смятам, че е запленен от нея. Проклетията й му допада. Забелязал си, че Мери, неговата икономка, е малка драка, а той много я обича. Едно ще ти кажа, Райдър, дори София да го направи един от своите любовници, той пак ще продължава да я защитава. Не бива да вземаш присърце гнева му. Той ми е баща и ми мисли доброто.