Райдър кимна и продължи да се храни.

— Трябваше да излизаш на езда с нея, нали? — попита Емил след известно време.

Райдър му се ухили.

— Да, но никога няма да позволя на една жена да ми диктува какво да правя. Ще й кажа какво искам от нея и ще й го кажа, когато аз реша. Аз ще задавам въпросите, а не тя — заповедите.

— Май ще стане интересно.

— Надявам се — каза Райдър и допи остатъка от разкошното кафе. — Знаеш ли колко е часът, Емил?

— Да, почти девет и половина е.

— Струва ми се, че ще отида да пояздя.

— Наслука! — Емил го удостои с крива усмивка.

— Как не — отвърна Райдър.



— Къде е той?

Софи се обърна с лице към вуйчо си.

— Не зная. Предполагах, че ще бъде тук в осем. Не е казвал, че няма да дойде.

— Ти си го ядосала, дяволите да те вземат! — Той вдигна ръката си, свита в юмрук, но един от робите от домашната прислуга се приближаваше към верандата. Вуйчо й свали ръката си.

Той понижи и гласа си, но злобата и силният гняв все така се долавяха в него.

— Отблъснала си го! Ти се провали, София. Не съм доволен от теб. Все аз ли трябва да се оправям с всичко? Не, не ми казвай нищо. Аз ще реша какво трябва да се направи. Свършила си работата през куп за грош и се питам дали си го сторила случайно.

Той започна да крачи по верандата. Софи безучастно го наблюдаваше и си мълчеше. Молеше се на Бога Райдър Шербрук да има достатъчно здрав разум и да не припарва и на мили до Кемъл Хол и до нея.

Бърджис спря да крачи насам-натам, приближи се до нея и седна на един съседен стол с тръстикова облегалка.

— Снощи води лорд Дейвид в къщичката, нали?

Тя кимна.

— И всичко мина добре?

— Да. Но той ревнуваше заради вниманието, което съм обръщала на Райдър Шербрук. Той е неуравновесен, несериозен и самовлюбен. Веднъж като се напие здравата и не ми е трудно да се справям с него, но ревността му снощи… е, това вече няма значение. Всичко мина добре.

— Разбра ли се с него?

— Да.

— Грамънд си заминава другата седмица.

— Да.

— Вече можеш да оставиш лорд Дейвид. Няма вече полза от него.

— Няма да стане толкова лесно — отговори Софи. — Той е млад, нагъл и се мисли за жребец. Няма да приеме леко факта, че повече не го желая.

— Ще измислиш нещо. — Тео Бърджис се изправи и влезе в къщата, като я остави насаме с безкрайния кръг на собствените й безполезни мисли.

Когато десетина минути по-късно Райдър Шербрук се появи, яхнал коня си, на Софи й се прииска да му изкрещи да се маха, прииска й се да прокълне мъжкото му упорство. Тя познаваше мъжете и беше наясно какво прави Райдър. Той й даваше урок, даваше й да разбере, че няма да търпи една жена да му нарежда. Наказваше я, унижаваше я. Е, нека опита. Само ако знаеше, че нейното желание бе никога повече да не го види, че би дала всичко, за да го накара да си запази билет за следващия кораб за Англия. Тя не се помръдна, просто го гледаше как преминава на галоп по дългата алея към къщата, как слиза от седлото и връзва жребеца си на някакви си десет фута от нея.

Той бавно се приближи, небрежно се облегна на парапета на верандата и нехайно я поздрави:

— Добро утро.

Ужасният й грим го накара да се намръщи. На светлината на утринното слънце той изглеждаше ярък и претенциозен.

— Казах ти да измиеш лицето си. Изглеждаш нелепо. Може и да си курва, но няма защо да си правиш излишна реклама.

Софи бавно се изправи. Дълго време тя остана така, вперила очи в него, без да отрони и дума. После, с онзи лек закачлив глас, тя каза:

— Защо си дошъл? Ще ме водиш на езда, или ще ми диктуваш условия за капитулация?

— Капитулация? — повтори той. — Това ми звучи доста примамливо, особено когато се отнася до вас, мадам. Първо, иди да си измиеш лицето. След това ще те изведа на езда.

— Закъсняхте почти с два часа, сър!

— Нима? Господи, какво нехайство от моя страна! От друга страна, преди два часа не ми се яздеше. Сега, да. Иди си измий лицето. Давам ти десет минути, не повече.

— Никъде няма да ходя с теб, да те вземат мътните! Махай се оттук! Върви си в Англия, щом там дебелащината ти минава.

— Мистър Шербрук! Възхитен съм да ви видя тук, сър! Племенницата ми спомена, че може би ще наминете, за да я изведете да поязди. София, къде отиваш, скъпа? Мистър Шербрук сигурно ще се радва на очарователната ти компания. На Райдър му стана забавно от това, как вуйчо й я хвана на тясно.

— Отивам да се освежа, вуйчо.

— Отлично. Двамата с мистър Шербрук ще си побъбрим, докато се върнеш. Такава сладурана е моята племенница. Седнете, мистър Шербрук, моля ви, седнете. Какво ще кажете за един пунш?

— По това време? Не, благодаря ви, мистър Бърджис.

— О, наричайте ме Тео. Не съм чак толкова стар.

— В такъв случай и вие трябва да ме наричате Райдър.

— Разбрах, че брат ви е граф Нортклифски?

— Да. Щеше да дойде тук лично, но наскоро се ожени.

— О! Смятате ли да останете на Ямайка?

— Само докато разреша проблема с появата на призраци, които, изглежда, са наводнили Кимбърли Хол през последните четири месеца.

— Мистър Грейсън ми е разказвал за тези неща. На всички е известно, че на Ямайка има обреди на злото и не по-малко ужасяващи жреци и жрици, които са способни на всичко.

— Те престанаха.

— Наистина ли? За мен това е невероятно облекчение, Райдър, но питам се защо?

— Аз също — Райдър искаше да го попита за неговия надзирател и уменията му в стрелбата с лък, но бе прекалено рано за това. Не желаеше да изпуска инициативата от ръцете си. Той се облегна удобно в стола си и простодушно се усмихна на мистър Бърджис.

По молба на мистър Бърджис един от къщните роби донесе лимонада. Беше превъзходна. Райдър забеляза, че мис Статън-Гревил отдавна просрочи десетте си минути. Той допи лимонадата си и внимателно остави чашата на махагоновия плот на масата до него. Изправи се и протегна ръка на мистър Бърджис.

— Боя се, че става късно, Тео. Очевидно вашата племенница си е намерила някакво по-важно занимание от това, да язди с мен. Довиждане.

Той се отдалечи, като си подсвиркваше, безгрижен като мида.

Тео Бърджис го зяпна, а след това извика:

— София!

Райдър не се спря. Той бавно се отправи към коня си по алеята. Чу някакъв шум, който идваше отгоре, и любопитен, вдигна очи. Тя стоеше на балкона, на около дванадесет фута над него. Държеше леген в ръцете си. Той се отмести, но не достатъчно бързо. Значителна водна маса изсвистя в плътна дъга надолу и се приземи точно на върха на главата му.

Райдър бе сигурен, че е чул смях, но в следващия миг я чу да вика:

— О, Божичко! Какво направих? О, мистър Шербрук, как може да съм толкова невнимателна! Мили Боже, трябваше първо да погледна! Наистина! Простете ми, сър! Влезте, ще ви дам хавлия. О, Боже, о, Боже!

Щеше да й го върне тъпкано. Добре го бе подредила.

— Благодаря ви, мис Статън-Гревил. В действителност, това е прекрасно усещане в тази жега.

— Ей сегичка слизам с хавлията, сър — добави тя със сладникаво нежен глас, който звучеше толкова фалшиво, че той се принуди да се ухили. — И ме наричайте, София.

Райдър се обърна към верандата и видя нещо съвсем неочаквано. Лицето на Тео Бърджис: грозно, подло с нещо много заплашително в погледа на светлокафявите очи. След това, внезапно, това, което Райдър бе видял, изчезна. Бърджис бе смутен, загрижен, ръкомахаше, докато бързо го приближаваше и дори кършеше ръце.

— Елате, мистър Шербрук — вълнуваше се той. — Елате да поседнете. О, племенницата ми бе невнимателна, но сигурен съм, че ще направи всичко възможно, за да се сдобрите.

— Не се и съмнявам, че ще се опита — отвърна Райдър.

Кучката му нагла!

Софи бе изтрила грима от лицето си само в най-вулгарната му част. Но за сметка на това лицето на Райдър Шербрук блестеше и от него капеше чудесна чиста вода. Тя му се усмихна и очите й тържествуващо блеснаха, макар че думите, които се сипеха от устата й, правеха чест и на разкайваща се гузна монахиня. Глупостите прииждаха на лавини, сякаш от някакво безмозъчно дрънкало. Не преставаше да се върти около него: предлагаше му да му налее още лимонада, предлагаше му още хавлии, четири, може би дори пет, защото косата му била толкова мокра, предлагаше му гребен, да си срешел косата, даже му предлагаше тя да му среше косата.

— Не, благодаря ти, София — не издържа Райдър. — Чувствам се съвсем сух. Не се нуждая от никакви услуги повече. Надявам се, че в легена, които случайно разля върху ми, е имало само чиста вода и нищо друго?

Тя премигна бързо, лицето й пребледня с похвална естественост, после се изчерви и най-накрая застина в открито престорена маска на огорчение.

— О, Божичко! Да, мисля, че да, но знаете ли… о, естествено Дорси трябва да е сменила водата и да е измила легена, но пък понякога нея я домързява, така че може би не е. Почакайте, сър, ще я попитам. — Поза на озадаченост. — Но, знаете ли… от друга страна, Дорси никога няма да си признае, ако не го е измила. Така че никога няма да разберем. О, Божичко! — Тя скочи на крака и докато минаваше покрай него, сбърчи нос и прекалено силно подсмръкна.

Доста си я биваше.

Той се изправи и застана до нея.

— Подсмръкни още веднъж, София. Да, някакво нещастие ли се е случило? Не? Отлично, виждам, че лицето ти е олекнало поне малко. По него все още има разни мазила, но не толкова, че да ме накарат да те отпратя обратно в стаята ти. Освен това, нямаш и повече вода, с която да се измиеш, нали? Сега част от пудрата ти сигурно е по главата ми. Хайде, да вървим да яздим, преди да е станало прекалено горещо.

Появи се едно момче, което водеше красива дореста кобила с два бели чорапа на краката. Тя щипна с устни рамото на Софи. Софи си засмя и я потупа по носа.

— Ах, ти, лошо момиче! О, готова си за галоп, нали?