До петък вечерта Райдър започна да мисли, че би могъл да изтрае тежката, неподвижна жарава, макар че понякога бе толкова горещо, че болеше при всяко поемане на дъх. Този следобед дори беше поплувал, но не много, тъй като не искаше да изгори. За негово разочарование след инцидента през първата нощ нямаше никакви други странни явления. Никаква горяща сяра, никакви чаршафосани типове, никакви стенания или пъшкания, никакви пищови, лъкове и стрели.

Не се бе случило нищо необикновено. Беше се запознал с „икономката“ на Самюъл Грейсън: млада жена с кафява кожа, весели очи, стегнато тяло и устни, винаги готови за смях. Живееше в стаята на Грейсън и денем работеше в къщата. Казваше се Мери. Колкото до Емил, той също си имаше „икономка“ — слабичко, съвсем младо момиче, което отговаряше на името Коко. Нейните очи бяха неизменно сведени надолу в присъствието на Райдър и тя така и не обели и думичка пред него. Едва ли беше на повече от петнадесет. Емил не й обръщаше и капчица внимание, освен, както Райдър предполагаше, през нощта, когато я водеше в леглото си. Тя се грижеше за облеклото му, поддържаше стаята му чиста и подредена и бе извънредно хрисима. На Райдър този обичай, смятан за напълно почтен на Ямайка, и то от всички заинтересовани страни, му се струваше едновременно забавен и отблъскващ.

Грейсън, естествено, му бе предложил жена и за първи път през своята сексуална зрелост бе отказал. Просто това му се струваше прекалено студено в своята предумишленост, прекалено нагласено. Точно така, той не желаеше да върши това, което се очакваше от него. Райдър се засмя на собствената си суетност и превзето държание.

В петък, в девет часа вечерта, тримата мъже възседнаха конете си и се отправиха към Кемъл Хол. Стъмняваше се, имаше пълнолуние, а звездите бяха едри и ярки. Райдър никога не бе виждал подобна гледка — все още не можеше да свикне и й се любуваше със зяпнала уста.

Светлините на Кемъл Хол се откроиха на около миля пред тях. Независимо от състоянието на главния път имаше карети и поне три дузини коне, всичките вързани близо до господарската къща и пазени от дузина малчугани. Къщата блестеше обсипана в светлина. Всички врати към верандата бяха широко отворени.

Райдър я видя веднага. Стоеше на самия вход, до един по-възрастен мъж. Беше облечена в бяло — чисто и девствено, с голи рамене; кестенявата й коса бе вдигната и само два гъсти кичура падаха надолу и лежаха върху голата бяла кожа. Райдър погледна и се усмихна точно когато и тя вдигна очи и го забеляза. Той видя как тя притихна. Разбира се! Осъзна, че в тази негова усмивка има нещо близко да презрение. Той я свали от лицето си. Отпусна се. Нямаше никакво значение дали момичето спи с всички мъже на острова. Просто нямаше значение.

Но мотивите за това определено го интересуваха.

Той тръгна към нея, рамо до рамо с почтения Самюъл Грейсън. Когато се вгледа по-отблизо, разбра, че тя не е божествената красавица, каквато се струваше на Грейсън. Изглеждаше доста по-възрастна от своите осемнадесет години. Очите й бяха ясно сиви, кожата й, бяла като голите й рамене, твърде бяла. Но тя носеше повече грим, отколкото бе редно за момиче на нейната възраст. Приличаше по-скоро на лондонска актриса или оперетка, а не на млада дама на бал в собствения си дом. Тъмното червило бе нанесено в изобилие на устните й, очите и веждите й бяха почернени. На бузите си имаше руж и дебел слой бяла пудра. Как й позволяваше вуйчо й да се гизди като проститутка в собствената му къща? И тази проклета девическа рокля, дето я беше облякла, това вече беше прекалено. Сякаш се подиграваше с вуйчо си, с всички присъстващи, може би дори и със себе си.

Райдър чу представянето и като пое ръката й, я обърна и лекичко целуна китката й. Тя се дръпна и той бавно, много бавно пусна ръката й.

Теодор Бърджис бе нещо съвсем различно. Висок, кльощав като пръчка, с благородно лице, макар и с упорита брадичка и прекомерно стеснителен на вид. Освен това изглеждаше напълно забравил деветнадесет годишното момиче, което се развяваше току до него.

— Приятно ми е, сър. Много ми е приятно — ръкостискането му не бе много силно. — Мистър Грейсън често ми е говорил за семейство Шербрук и уважението, което храни към рода ви. Тук сте добре дошъл, сър. За нас е удоволствие. Разбира се, няма да откажете един танц със моята сладка племенница?

Тоя да не е идиот? Или сляп?

Сладката племенница приличаше на изпомацана пачавра.

— Може ли да ви поканя за този менует, мис Статън-Гревил? — учтиво се обърна към нея Райдър.

Без да каже нищо, без да се усмихне, тя кимна и го хвана под ръка.

Той осъзна, че тя въобще не бе продумала на Емил. Не му бе обърнала никакво внимание. Поведение, повече от объркано и неочаквано. Ставаше му все по-интересно. И любопитно.

— Разбрах, че двамата с Емил се познавате от деца — каза той и я пусна, за да изпълни стъпките на менуета.

Когато отново се събраха, тя каза:

— Да. — Нищо друго, само това безизразно, равно „да“.

— Човек се чуди — продължи Райдър, когато отново се оказа близо до нея — защо хората започват да пренебрегват приятелите от детството си, когато пораснат. Да, чудна работа.

Изминаха няколко минути, преди отново да се хванат за ръце. Тя каза:

— Предполагам, че има много такива неща. — Нищо повече. Проклетницата му!

Менуетът свърши. Райдър още не бе започнал да се поти. Какво облекчение! Грейсън не го бе излъгал. Балната зала бе осветена до блясък от хиляди свещници. Бризът подухваше откъм морето през отворените врати. Малки момченца, облечени в бели панталони и бели ризи, с боси крака, неспирно помахваха с палмови листа.

Райдър я върна на вуйчо й. После се обърна, за да бъде представен на другите плантатори. Грейсън вървеше до него. Райдър хвърли един поглед назад, тя стоеше съвсем изправена с изопнати рамене. Вуйчо й й говореше нещо. Райдър се намръщи. Дали вуйчото не й се караше, задето се е наплескала толкова? Надяваше се да е така, но се съмняваше. Ако зависеше от него, щеше да й завре лицето в кофа с вода, а след това щеше да го натрие със сапун за пране. Но както и да е.

Танцува с дъщерите на всеки търговец и плантатор в радиус петдесет мили от Монтегю Бей. Ласкателствата не спираха, сипеха се комплименти за какво ли не, като се започнеше от блясъка на ботушите му и се стигнеше до прекрасното синьо на очите му — последното от едно седемнадесет годишно девойче, което не спираше да се киска. Райдър превзето се усмихваше, докато не го обзе досадата. Краката го боляха. Искаше му се да седне и да не помръдва поне час. Най-накрая, почти в полунощ, той успя да обходи Грейсън, трима целеустремени и плантатори, както и три не по-малко целеустремени плантаторски съпруги с дъщерите и да се измъкне на верандата. Каменни стъпала се спускаха към прекрасна тиха градина, благоуханна с аромата на рози, хибискус, рододендрон и още много ярки цветове, които той не познаваше. Райдър дълбоко пое дъх и влезе в градината. Покрай алеите имаше каменни пейки и той седна на една от тях и облегна гръб на розовата кайсия зад себе си. Затвори очи.

— Видях ви, като излизахте.

Той едва не скочи от пейката, така се стресна. Беше София Статън-Гревил, застанала много близо до него.

Той вдигна очи към нея, без да промени изражението си, без да помръдне дори.

— Исках да си отдъхна. Още не съм свикнал с жегата, а всяко момиче в тази проклета бална зала иска да танцува.

— Да. Доколкото знам, на баловете си прави точно това.

Гласът й бе студен, Много отчужден. Звучеше сякаш Райдър й е неприятен. Тогава защо го бе последвала тук? Не се връзваше.

Той още повече се отпусна. Протегна крака, прехвърли един върху друг глезените си и кръстоса ръце на гърдите си. Позата му бе нагла. Никога в своята зрялост не се бе държал толкова грубо в присъствието на жена.

— Какво искате от мен, мис Статън-Гревил? — Гласът му не отстъпваше по студенина на нейния. — Може би още един танц, след като сме на бал, както любезно изтъкнахте?

Тя се стегна и той отново се запита какво по дяволите изобщо търсеше тя тук. Софи вдигна очи и се загледа в мрака.

— Не се държите като повечето мъже, мистър Шербрук — най-сетне продума тя.

— О, имате предвид, че не удрям чело в пантофките ви ли? Че не съм зяпнал вашите твърде червени устни или, без съмнение, възхитителни гърди?

— Не!

— В такъв случай какво му е на държанието ми?

Тя се извърна. Той забеляза как пръстите й мачкат меките муселинени гънки на роклята й. Тя бе много стройна и макар роклята й да бе скроена високо, по новата мода, наложена от Жозефин, той бе сигурен, че талията й е съвсем тъничка. Чудеше се какви ли са краката и бедрата й.

— Вие сте безсрамник, сър — каза тя, като се обърна. Сега на начервените й устни се долавяше следа от усмивка. — Сигурно дори и в Англия джентълмените не говорят така.

— Дори и на изпоклепани курвета?

Той чу как тя рязко си пое дъх. Би могъл да се закълне, че в действителност тя направо се олюля назад. Софи несъзнателно вдигна ръка към бузата си и започна да търка грима.

Спря внезапно. Отпусна ръка покрай тялото си. Сега тя се усмихна. Очите на Райдър заблестяха при тази демонстрация на съвършен самоконтрол.

— Не — спокойно рече тя. — Не, дори и на изпоклепаните курви. Казаха ми, че сте духовит човек. Бях решила да се убедя в това сама, но очевидно слуховете не отговарят на истината. Вие сте един недодялан грубиян.

Той се изправи. Надвеси се много близо над нея, но тя не отстъпи назад.

— Сега ти ми пускаш кръв — каза той, — и не го правиш съвсем зле. Но не и толкова добре. — Той измъкна носна кърпичка от джоба си и бързо я прокара по начервените й устни. Тя се опита да се дръпне, но той я сграбчи за гърлото и продължи да трие устата й. Хвърли носната кърпа на земята. — Така — каза той, наведе се и силно я целуна. Беше много дълга целувка. Само след миг той стана по-нежен и тя усети страхотната му вещина, по-голяма тя не бе познала досега. Устните му милваха нейните, езикът му търсеше пролука, но не бе настоятелен. Без да помръдне, без въобще да реагира, тя му позволи да продължи.