Тогава, внезапно, без всякакво предупреждение, той почувства болка, която като лъч прониза ръката му близо до рамото. Той се закова на място и зяпна украсената с пера стрела, която неприлично стърчеше от собствената му плът.

Проклятие! Онзи се измъкваше! След секунда Емил се появи до него, като не преставаше дрезгаво да крещи.

— Откъде се взе тази шибана стрела — без заобикалки каза той. — Оня си е имал съучастник, мамицата му!

— Няма ми нищо! Хвани го, Емил!

— Не — много спокойно каза Емил. — Той ще се върне.

Без повече приказки Емил отпра ръкава на бялата си риза, след това се обърна към Райдър и без да спира, без да продума, сграбчи стрелата и я измъкна.

— Готово — рече той и се зае да увива ръкава около малката дупчица, от която се процеждаше кръв.

За момент Райдър се почувства замаян, но бе доволен от бързите действия на Емил.

— Да, да — отзова се Райдър. — Готово. — Той вдигна очи. — Копелдакът му! Измъкна се. Проклет да е, мамка му! И на двамата! — Той отново сведе очи към ръката си. — Хайде, като ме превържеш, да отидем да разгледаме светлината и пушека или каквото там е.

Но вече нямаше пушек, нямаше я и тънката, нишковидна синкава светлина. Все пак, все още се долавяше миризмата на сяра и тревата бе обгорена.

— Сега сме двама — мрачно каза Райдър. Ще хванем копелетата, дето правят това. — Той усети парене в раната си и замълча. — Защо? Това е въпросът! Защо?

— Не знам — каза Емил. — Как ли не съм го премислял, но просто не знам. Никой не се е обръщал към баща ми с въпроси за закупуване на плантацията, нито пък се говори за нещо такова. Приказва се само, че някакви жреци и жрици на вуду ни се били разсърдили, неизвестно по какви причини. Моля ви, мистър Шербрук, елате в къщата, искам да почистя раната.

— Казвам се Райдър.

— Добре, Райдър — Емил се ухили. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Райдър внезапно се разсмя.

— Ама и аз съм един часови — каза той и продължи да се смее. — Сигурно повече съм учудил нашия подлец, отколкото съм го уплашил. Исусе! Чисто гол съм!

— Да, така е, но се поколебах да го изтъкна, особено когато копелето беше толкова близо.

— Пък и трудно е да наричаш някого мистър Шербрук, когато той не носи нищо друго, освен собствената си кожа.

2.

Кемъл Хол


Юмрукът му я удари в ребрата, точно под дясната гърда. Ударът бе толкова силен, че я запрати към стената. Главата й се отметна назад и се удари в горния край на дебелата дъбова ламперия.

Зашеметена, тя бавно се свлече на пода.

— Защо не ми каза, да те вземат дяволите? А, малка глупачке?

Софи разтърси глава. Тя вдигна ръка и леко докосна задната част на черепа си с върха на пръстите си. От острата болка й се зави свят и тя усети жлъчката си в гърлото.

— Да не си посмяла да ми кажеш, че те боли. Сама си си виновна, ако е така.

Естествено, че сама ще си е виновна. Той неизменно внимаваше никога да не я удря някъде, където после ще си личи. Никога. Тя премести ръката си на ребрата си. Болката я накара рязко да си поеме дъх, но от това още повече я заболя. Тя задиша с къси, съвсем повърхностни вдишвания и зачака, като се молеше ребрата й да не са счупени и гаденето й да премине. Чудеше се какво ли щеше да е обяснението му, ако й е счупил някое ребро. Но той все щеше да измисли някакво правдоподобно обяснение. Досега винаги беше успявал.

Сега стоеше изправен над нея, с ръце на бедрата. Беше пребледнял с присвити от бяс очи.

— Попитах те нещо. Защо не ми каза, че Райдър Шербрук е пристигнал в Монтегю Бей?

Тя отвори уста, за да излъже, но той я изпревари:

— И не ми казвай, че не си знаела. Днес беше в града, видях те, като тръгна. Аз ти разреших да отидеш, дяволите да те вземат!

— Казах ти, че не… — тя спря. Мразеше страхливостта си, мразеше собствения си глас, който звучеше тънък като батистата на нощницата й. Тя се умълча за момент. Подхранваше яростта, която клокочеше в нея. Тя открито погледна омразното лице. — Исках да е тук, та да те спипа. Молех се да дойде. Той нямаше да повярва на тези вуду глупости. Знаех, че може да те спре.

Той вдигна юмрук. След това бавно свали ръка.

Всъщност той й се ухили и за миг тя видя това, което виждаха другите хора — един остроумен, надарен с чувство за хумор човек; човек благ, малко свит, с добро възпитание и благородно потекло, което бе вън от всякакво съмнение. В следващия момент всичко това се разнесе и тя го видя такъв, какъвто го познаваше.

— Ако Томас не го беше прострелял със стрелата можеше и да успее. Хвана ме съвсем неподготвен. Естествено, Емил, синът на Грейсън ми беше като трън в петата, но този младеж, дето тичаше след мен, гол като сатир и крещеше, колкото му глас държи, ми дойде твърде много. Направо ме шокира. След това Томас го пипна.

Софи пребледня.

— Ти си го убил? Ти си убил собственика?

— О, не. Томас го улучи в ръката. Томас винаги внимава. Странна работа, наистина, Шербрук беше гол, носеше камък и виеше по мен точно като някакъв шибан карибианец. Томас казва, че сигурно е обработвал някоя от робините, когато излезе на поляната да огледа сярата, пушека и онези отвратителни стенания, дето така ги усъвършенствахме. Олекна ми, когато Емил Грейсън спря, за да се погрижи за Шербрук.

Тя не каза нищо. Като бе запазила информацията за себе си, тя бе застрашила един човешки живот. Не й беше минало чрез ума, че той би могъл да се изложи на истинска опасност. Тя беше глупачката, а той трябваше да плати за нейната глупост. Тя също си бе платила, но това не бе нещо ново. Поне той щеше да се оправи, както евентуално и тя. Болката в ребрата й намаля мъничко и тя постепенно задиша по-дълбоко.

Вуйчо Тео се отдалечи от нея. Дръпна стола от малкото си писалище, седна, прехвърли един върху друг глезените си и я загледа положил ръце на мършавия си корем.

— Глупостта не ти отива, Софи — каза той най-накрая, като поклати глава. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че покорството е единствената ти алтернатива. Верността към мен е единственият ти избор. Можеше да си зададеш простичкия въпрос: какво щеше да стане с теб и скъпия ти Джеръми ако ме бяха заловили. Ти си непълнолетна, ти си курвата на острова; ти нямаше да имаш никакви пари, нито къде да живееш; ти щеше да свършиш, като продаваш тялото си по улиците, а Джеръми — в някой изправителен дом. Може би той би могъл да започне да води сметките на някой чирак и да прекара целия си живот сред измета. Не, мис, повече няма да се опитваш да ме убиеш или кълна се… — той замълча, изправи се бързо и с големи крачки се върна при нея. Тя се сви и се притисна към стената, когато той приседна до нея. Движението й бе им импулсивно, нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Той сграбчи брадичката й в шепата си и дръпна главата й към себе си. — Заклевам се, София, ако още веднъж се опиташ да направиш нещо подобно, ще те убия. Разбираш ли ме?

Тя замълча. Той забеляза омразата в очите й и каза, вече по-меко:

— Не, няма да те убия. Ще убия трогателното ти братче. О, да. Точно това ще направя. Сега разбираш ли ме?

— Да — каза тя най-накрая. — Да, добре те разбирам.

— Чудесно. — Той се изправи и й подаде ръка. Тя се втренчи в неговите тънки и дълги пръсти с добре поддържани нокти, след това го погледна в лицето. Надигна се много бавно. Той отпусна протегнатата си ръка.

— Инат си, но аз харесвам такива жени. Освен това ме мразиш, а това е забавно. Ако ми беше любовница, би ми доставило удоволствие да избия високомерието от погледа ти. Марш обратно в леглото. Трябва да обмисля много неща. Най-после Райдър Шербрук е тук. Господи, дълго време чаках Грейсън да предприеме нещо, та графът на Нортклиф да изпрати някого. И той изпраща брат си. Точно както се бях надявал. Сега е време да приведа плана си в изпълнение. А, още нещо, скъпа, тъй като си виждала наистина внушителен брой голи мъже, нека ти кажа, че този младеж е много добре сложен. Той е атлет, тялото му е слабо и силно. Да, ще видиш, този Шербрук е чудесен екземпляр. — Вуйчо Тео отново замълча, зареял поглед в нищото. — Мисля, че ще стане доста добре, но трябва още малко да обмисля детайлите. Човекът не е глупав. Предполагам, очаквах някакъв по-различен лорд Дейвид, Шербрук въобще не прилича на млад пройдоха. Сутринта ще ти кажа какво ще правиш.

В осем часа на следващата сутрин Софи се опитваше да закопчае предните копчета на роклята си. При всяко движение я болеше. През нощта плътта над ребрата й бе станала жълтовиолетова на цвят. Успя да вкара още едно копче в илика му и почувства толкова силна болка, че се усъмни дали някога ще й олекне. Спря и се преви като старица. Беше отпратила прислужницата си: не можеше да допусне Мили да я види — щяха да тръгнат клюки, а това тя не можеше да си позволи.

Не можеше да си го позволи заради Джеръми.

Когато откъм вратата се чу леко почукване, последвано от надничащата глава на по-малкия й брат, тя се усмихна въпреки непоносимата болка. Джеръми влезе в спалнята.

— Искаш ли закуска? Вече изстива, а знаеш го вуйчо Тео. Няма да получиш и залък преди обяда.

— Да, зная. Само да свърша с тези копчета.

Вечно любопитен, Джеръми се зае да обикаля из стаята й, изпълнен с енергията на деветте си годинки. Винаги в движение, винаги неуморим, винаги готов да работи толкова, колкото и всеки роб, само дето не можеше.

Софи най-накрая се оправи с копчетата. Зърна се в огледалото и видя, че не е сресала косата си. Беше пребледняла и разчорлена и изглеждаше съблазнителна, колкото и някоя потрошена мидена черупка. Ама и тя е една уличница. Под очите й имаше тъмни кръгове. Ох, от дърпането на четката през заплетените й коси болеше. Всяко прокарване на зъбите през косата й разпращаше вълни от болка през гръдния й кош.

— Джеръми, би ли ме сресал?

Той сведе главата си на една страна в безмълвен въпрос. Изглеждаше изумен. Когато тя само поклати глава, той се приближи до нея, като се мръщеше.