— И не ме наричай господарю. Райдър ще е напълно достатъчно.

Грейсън кимна. Той все така не откъсваше очи от своето видение.

— Не мога да разбера — по-скоро на себе си продума той, докато вървяха към двата коня. Животните стояха хрисимо, свели глави. Две черни момченца държаха поводите им. — Виждате я, виждате колко е красива, колко изящна в красотата си е тя и въпреки това не проявявате интерес.

— Тя е една жена, Грейсън. Нито повече, нито по-малко. Хайде да тръгваме.

Райдър помисли, че ще се разхълца от радост, когато Грейсън извади от някъде шапка за него. Не можеше да си представи да язди на голямо разстояние в тази жега.

— Жегата винаги ли е толкова безмилостна?

— Сега е лято — каза Грейсън. През лятото тук винаги е непоносимо. — Само ще яздим, Райдър. Както виждате, пътищата тук са почти непроходими за карета. Да… Всички джентълмени яздят. Също и много дами.

Райдър забеляза, че Грейсън се настани върху сивото си набито конче доста удобно, докато той самият възсядаше собствения си черен кон — огромен хайванин с подли очи.

— До плантацията е почти час езда. Но на запад пътят свива и продължава край водата. Ще има бриз. Освен това голямата къща е разположена на възвишение и улавя всеки полъх на вятъра, а и на сянка винаги се търпи, дори и през лятото.

— Добре — Райдър нахлупи кожената шапка с широка периферия на главата си. — Можеш да ми разкажеш какво толкова те безпокои.

И Грейсън започна. Говореше, говореше… Бръщолевеше за странни сини и жълти пушеци, които се извивали като змии към небето; за огньове, които греели с особени бели и зелени цветове; за стенания и вопли; за миризми, които идвали от самия ад, сернисти и вонливи, обявяващи пристигането на самия дявол; за дявола, който изчаквал с нападението си — било само въпрос на време. А точно предишната седмица имало пожар, запален до една барака близо до голямата къща. Синът му, Емил, и всички роби от къщата успели да угасят пламъците, преди пожарът да е причинил по-големи щети. После, точно преди три дни, едно дърво паднало и съвсем за малко не се приземило на покрива на верандата. Било много яко дърво.

— Предполагам, че на дървото не е имало следи от трион?

— Не — твърдо отвърна Грейсън. — Синът ми го огледа отблизо. Беше работа на свръхестествени сили. Дори и той престана да се противопоставя на това, дето му го разправях. — Грейсън пое дълбоко дъх. — Един от робите се закле, че видял Голямата зелена змия.

— Моля?

— Голямата зелена змия. Символизира върховното им божество.

— Чие върховно божество?

Грейсън изглеждаше истински шокиран.

— Човек забравя, че англичаните не знаят нищо за тези работи. Естествено, говоря за вуду.

— Аха. Значи вярваш, че всичко това е работа на свръхестествени сили?

— Аз съм бял. Обаче много години съм живял в Ямайка. Виждал съм неща, които в света на белите биха били безсмислени, неща, които може би не биха могли да съществуват в света на белите. Но нещата, дето стават тук, сър, са толкова странни, че навеждат на някои съмнения.

Райдър вярваше в свръхестественото не повече, отколкото в почтеността на съдържател на комарджийски вертеп. Той се смръщи, когато Грейсън се умълча.

— Прости ми, но аз не изпитвам никакви съмнения. Пушекът и странно оцветените пламъци биха могли да бъдат получени и от простото смесване на определени химикали. Зад всичко това се крие човек от плът и кръв, а не някаква си там змия. Въпросът, на който трябва да намерим отговор, е кой е той и защо го прави. И така, кой би направил това?

Но беше повече от явно, че Грейсън не бе убеден.

— Има още нещо, Райдър. След Френската революция на Хаити е имало бунт, предвождан от човек на име Дезалини. Той изклал всички бели и принудил много жреци и жрици на вуду да напуснат Хаити. Тези хора са могъщи: разпрострели са се през цяла Западна Индия, открай докрай, дори в самата Америка и заедно викат злите си духове.

На Райдър му идваше да се разсмее, но не го стори. Очевидно Грейсън бе пропит от възмущение към тези вуду щуротии. А и беше прав в едно: бял човек не можеше да възприеме такива неща за действителни, особено ако е живял през целия си живот в Англия.

— Предполагам, че скоро ще разберем всичко — каза той. — А, не знаех, че имаш син.

Грейсън изпухтя и се наду като петел, след това се заигра със светлосивите си ръкавици.

— Добро момче е, сър, и много ми помага. Прави много за мен… за семейство Шербрук. Вече съм на години. Чака ни в Кимбърли Хол. Не искаше да оставя къщата в плантацията без защита.

Подминаха дузина хлапетии — всичките парцаливи, черни — деца на робите, които работеха из полята. Но тези малчугани стояха притихнали при вида на двамата бели мъже, навлезли сред тях на конете си.

Грейсън сочеше ту наляво, ту надясно.

— Сега сме насред мангровите тресавища. Когато яздите по този път, внимавайте за крокодили. Излизат от блатата и често изглеждат като дебели дънери, които препречват пътя. Обикновено избягват компанията на хората, но се разправят истории и за противното. Много неприятни истории.

Крокодили! Райдър поклати глава, но след това на често взе да хвърля поглед встрани от пътя. Миризмата на зловонната блатна вода бе почти непреодолима. Той смушка коня си. Излязоха на равна отсечка. От лявата им страна се простираше Карибско море, а от дясната — една след друга се редяха плантации със захарна тръстика, които покриваха дори и отдалечените хълмове: И навсякъде кози — скупчени до ниските каменни дувари, пощипващи от цветята, оставени на гробовете в църковните гробища. По гърбовете на добитъка имаше чапли. Чистеха ги от кърлежи, това Райдър го знаеше. Имаше и чернокожи мъже, които работеха на захарната тръстика. Носеха само груби панталони, изработени от здрав груб плат. Голите им тела, от кръста нагоре, лъщяха от пот. Не им личеше да се притесняват от жегата. Работеха с постоянен ритъм. Оряха, скубеха плевели, копаеха по-дълбоки канали между редовете захарна тръстика. Имаше и жени. Главите им бяха покрити с ярки кърпи. И те също като мъжете се навеждаха и изправяха в постоянен ритъм. Недалече, под самотна пончиана, чиито приличащи на пера папратовидни листа блещукаха на слънцето, един надзирател седеше на коня си и следеше робите да не бездействат. Камшикът в лявата му ръка бе гаранция за безспирната им работа.

Всичко това бе напълно чуждо на Райдър. А и екзотично — тази наситена миризма на бадемовите дървета, които растяха на гъсто покрай мръсния път и това изумително синьо на водата, което току се разкриваше пред погледа ти, когато най-малко очакваш. Беше доволен от това, че отдели време за четене по време на пътуването си дотук. Не бе пълен невежа по отношение на местната флора и фауна. Но не беше чел за никакви проклети крокодили.

— Наближаваме Кемъл Хол — внезапно се обади Грейсън, а гласът му се сниши почти до шепот.

Райдър повдигна вежда.

— Това е нейният дом, сър. Домът на София Статън-Гревил. Живее тук с вуйчо си и по-малкия си брат. Между Кемъл Хол и Кимбърли Хол има една плантация, но доколкото разбирам, вуйчо й скоро ще я купи. Това ще бъде солидна добавка към владенията му.

— Кой е собственикът?

— Чарлз Грамънд. Някои казват, че искал да се мести във Вирджиния — един от колониалните щати на север, но това е доста неубедителна причина. Хич не е за вярване, той не знае нищо за колониите, нито пък за техните обичаи и нрави. Има четири деца, всичките момчета, но никое от тях не е повод за бащинска гордост. Нямат никакви амбиции, нито мерак за работа. Жена му е трудна, чух да се приказва. Жалко, да, много жалко.

Райдър беше убеден, че е чул това име в кръчмата.

— Разбрах — бавно каза той, — че тази жена, тази София Статън-Гревил, държи трима мъже в обръщение в леглото си. Доколкото си спомням, единият май беше този Чарлз Грамънд.

Грейсън се изчерви до корените на сивата си коса.

— Вие едва-що пристигате, сър!

— Това беше първата тема на разговор, която чух в кафенето „Златният дублон“. Мисля, че името е същото. Чух историята в големи подробности.

— Не, не, сър, тя е богиня! Тя е добра и чиста. Всичко е лъжа. Тук има много мъже, за които не може да се твърди, че са джентълмени.

— Но клюките са такива, нали?

— Да, но не трябва да им вярвате, Райдър. Не, това е злонравна лъжа. Няма съмнение. Обичаите, местните нрави, ако щете, тук са по-различни. Всички бели мъже имат черни любовници. Тук ги наричат икономки и това е доста прилична работа. Виждал съм мъже, които пристигат от Англия, някои, за да работят като счетоводители в плантациите, други, за да натрупат богатство и повечето от тях се променят. Взимат си съпруги, взимат си и любовници. Начинът им на мислене се променя. Но една дама си остава дама.

— Твоят живот промени ли се, Грейсън?

— Да, за известно време се промени. Спор няма. В края на краищата аз съм син на баща си, но жена ми беше французойка и аз нежно я обичах. Чак след смъртта й се подхлъзнах по местните обичаи и си взех любовница, или „икономка“. Животът тук е по-друг, Райдър, много по-различен.

Райдър се отпусна и остави тялото си да си почине в удобното испанско седло, което леко се поклащаше. Той затвори очи за момент и вдиша свежата солена миризма на морето. Брегът вече не се криеше зад гъсти туфи мангрови дървета.

— Тогава защо според теб Грамънд продава?

— Не съм съвсем сигурен, но, разбира се, носят се разни слухове. Знам само, че решението дойде изневиделица. Чух да разправят, че той и семейството му си тръгват следващата седмица. От плантацията падат доста добри пари. Говори се, че е загубил много пари от лорд Дейвид Локридж — един млад нехранимайко, с когото трябва да избягвате да играете на комар, сър. На всяка цена. Говори се, че е продал душата си на дявола и оттам идва невероятният му късмет.

Райдър се обърна към Самюъл Грейсън.

— Клюките тук по нищо не отстъпват на клюките в Англия — замислено каза той. — Смятах, че ще бъда отегчен. Може би още тази нощ ще станем свидетели на някои мистериозни проявления, за добре дошъл. Да, бих се зарадвал дори и на едно призрачно зрелище, стига това да е възможно. Този младеж — лорд Дейвид, не смятат ли, че и той е един от нейните любовници?