Райдър се зачуди дали Грейсън няма да получи удар. Той отвори уста, след това съобрази, че до него стои работодателят му и я затвори. Успя доста спокойно да произнесе:

— Повтарям ви, Райдър, всичко това са глупости. Нейният вуйчо, Теодор Бърджис, е солиден човек, както казваме тук в Ямайка. Има добър авторитет. Любезен е, а бизнесът му е почтен. Много обича племенниците си. Предполагам, че злонамерените приказки за мис Статън-Гревил му причиняват голяма болка. Разбира се, той никога не говори за това. Той е джентълмен. Неговият надзирател обаче е друго нещо. Името му е Ели Томас. Долен човек, извънредно груб с робите.

— Щом вуйчо Бърджис е толкова изтънчен, защо търпи такъв негодник за надзирател?

— Не зная. Говори се, че ако не е Томас, няма да изкара и грош от плантацията. Разбирате ли, Бърджис дава на робите твърде голяма свобода.

— И тоя Чарлз Грамънд продава на вуйчото на жената? На тоя Теодор Бърджис?

— Да. Сигурно Бърджис съжалява Грамънд и купува плантацията само за да му помогне, както и на семейството му. Бърджис е по-малкият брат на майката на мис София и на господаря Джеръми.

— По какъв начин момчето и момичето са се озовали на Ямайка?

— Преди пет години родителите им се удавиха. Децата били поставени под настойничеството на вуйчо им.

— Не съм чувал името Статън-Гревил. Англичани ли са?

— Да. Живели са във Фоуи, Корнуол. Къщата и земите им са оставени на грижите на управител, докато момчето не порасне достатъчно, за да се оправя с тях само.

Райдър се умълча, докато обмисляше всички факти. Значи момичето е било отгледано в Корнуол. А сега беше тук в ролята на сладкишче. Мислите му се върнаха на проблема, който го бе довел тук. Райдър силно се съмняваше, че свръхестественото има нещо общо с проблемите в Кимбърли Хол. О, не! Алчността бе една и съща навсякъде по света. Някой явно бе съобразил постигането на собствените си цели с местните обичаи.

— Грамънд имаше ли някакви проблеми, преди да се съгласи да продаде плантацията си на този Бърджис? — попита той.

— Не съм чувал. О, разбирам накъде биеш, Райдър, но не мога да се съглася с теб. Както ти казах, Бърджис има добра репутация: той е честен, подпомага местните с благотворителност. Не, ако Грамънд е имал финансови затруднения или пък е бил обсаден, както сме ние в Кимбърли Хол, то Бърджис със сигурност не е имал нищо общо с това.

Райдър се зачуди дали Грейсън говори с такава категорична симпатия и за семейство Шербрук. Никога до сега в живота си не бе срещал човек, който да заслужава такава висока оценка. Е, скоро щеше да разбере. Островът бе малък, обществото беше сплотено и той щеше да се запознае с този мистър Бърджис и неговата племенница съвсем скоро.

Грейсън се насочи към вътрешността на острова, далече от благословения бриз, който подухваше откъм водата. Въздухът бе натежал от прахоляка и сладникавата миризма на захарна тръстика, от която на Райдър му прилошаваше. Скоро се изкачиха на едно възвишение и той погледна назад към Карибско море, което се простираше докъдето стигаше погледът му. То бе искрящо синьо, с цвета на топаз но плитките места и с вълни, сякаш обточени със сребро, които се разсипваха по белите плажове. Не искаше нищо друго, освен да свали дрехите си и да потъне като камък в разкошната вода.

— Всичко това са земи на Шербрук, сър. О, погледнете нагоре към върха, между розовите касии2. — Той чу задавеното възклицание на Райдър и се усмихна. — Наричат ги още розови душове. Точно сега са най-красиви. Има и златисти душове, и мангови дървета, и вездесъщите палми. Погледнете, сър, точно отзад е голямата къща. Не можете да я видите оттук, но точно ей там бреговата линия остро свива и преминава съвсем близо до гърба на къщата.

Райдър отново сподавено възкликна.

— Тук, на Ямайка, повечето от господарските къщи в плантациите са построени в традиционния стил, на три етажа и с огромни дорийски колони. Само тук почти всички стаи имат веранди и балкони, заради свежия въздух, нали разбирате. Ще видите, че всички спални са в задната част на къщата и всичките имат балкони, които гледат към водата. Моравата в задния двор се спуска до плажа и е винаги добре поддържана. Ще можете да спите дори и в най-жежкото лято, макар че, както ми се струва, в момента не сте съвсем убеден в това.

— Тук си прав — каза Райдър и избърса потта от лицето си с опакото на ръката си.



Бе почти полунощ. През последния половин час Райдър до забрава се бе наслаждавал на топлата вода на Карибско море. Полумесецът осветяваше пътя му, който ярко блестеше върху вълните. За пръв път се почувства така, сякаш наистина се е озовал в рая. Предпочете да забрави за ужасната жар на следобеда. Бе толкова красиво! Черният свод на небето над него бе осеян със звезди. Толкова спокойно! Толкова тихо! Почувства как го залива чувство на мир и покой.

Той не беше миролюбив човек, така че чувството бе особено, но му хареса. Опъна се по гръб на пясъка, както си беше гол. Знаеше чудесно, че песъчинките вероятно ще си пробият път до места от тялото му, на които не би му се понравило да ги усеща, но за момента това нямаше значение. Протегна се. Чувстваше се напълно отморен. Затвори очи и се вслуша в звуци, каквито досега не бе чувал. Беше чел за дървесната жаба или кокуи3, както я наричаха, и помисли, че чува някакво цвъртене в меката тъмнина.

Позна и гургулицата и въздъхна. Под хора от звуци потъна отмалял и чувството му на задоволство стана безкрайно.

Тук е така дяволски екзотично, помисли си той, като се протегна още повече само за да си докара лудия сърбеж, идващ от пясъка под него. Той скочи на крака, изтича през вълните, които се разбиваха на брега, и се гмурна в една по-голяма вълна. Не спря да плува, докато не се почувства изтощен, след това бавно се върна на брега. Осъзна, че умира от глад. На вечеря му бе прекалено горещо, за да си хапне добре, а чудатостта на храната не предизвика апетита му.

Очертанията на брега бяха обрамчени от кокосови дървета. Райдър се ухили. Беше видял как един негър се катери по кокосова палма. Устата му вече се бе напълнила със слюнка. Но не бе толкова лесно, колкото изглеждаше, и Райдър завърши опита си на брега, като разтриваше одрасканото си бедро и злобно, и с омраза се взираше в недостъпните кокосовите орехи.

За сина на един английски граф имаше и други начини да докопа проклетия орех. Той откри един камък и внимателно се прицели в кокосовия орех, който си бе избрал. Тъкмо щеше да хвърли камъка, когато чу нещо.

Не беше кокуи, нито гургулица. Не приличаше на нищо, което бе чувал през живота си. Той остана напълно неподвижен. Бавно и безшумно отпусна ръката с камъка. Вслуша се съсредоточено. Ето го пак. Странен, нисък звук, приличащ на стенание, който не напомняше нищо човешко.

Краката му бяха нежни и деликатни, в края на краищата беше англичанин, но той успя доста безшумно да се придвижи между дърветата, които следваха линията на брега. Колкото повече наближаваше господарската къща, толкова по-силен ставаше звукът. Райдър леко изтича нагоре по затревения склон към гърба на къщата. Заобиколи къщата, така че да може да вижда моравата отпред. Спря зад едно хлебно дърво и впери очи в красивите облагородени градини. Звукът се чу отново и в същия момент той видя странна светлина, която извираше направо от земята. Беше тясна, нишкообразна, синя на цвят и миришеше на сяра, сякаш идваше направо от ада, а стенанията бяха на затворените там души. Усети как настръхва. Косъмчетата на тила му се изправиха. Той разтърси глава. Това беше абсурд. С абсолютна увереност бе заявил на Грейсън, че това не е нищо повече от някаква химическа смес. Това беше, трябваше да е това.

Видя в една от стаите на втория етаж на къщата да премигва свещ. Сигурно е Грейсън и най-вероятно е примрял от страх. Тогава чу едно просъскване зад гърба си. Обърна се много бавно. Държеше камъка готов за хвърляне.

Беше Емил Грейсън.

Райдър се усмихна. Емил му харесваше. На години бе горе-долу колкото него, интелигентен и амбициозен. И той, като Райдър, не бе ни най-малко суеверен, макар че нито веднъж не бе изказал несъгласие с баща си по време на вечерята.

— Какво е това? — прошепна Райдър, притулил устата си с ръка.

— Не зная, но ми се ще да разбера. Добре, че си тук, да ми помогнеш. Опитах се да накарам някои от робите да стоят на пост с мен, но те само подбелват очи и се вайкат. — Емил замълча за секунда, след това добави: — Един от тях ми помогна. Казваше се Джош. Няколко нощи стояхме заедно на пост. След това, една сутрин го намериха мъртъв, с прерязано гърло. Оттогава не съм имал повече доброволци.

— Много добре — каза Райдър. — Заобиколи проклетата светлина от другата страна, а аз ще се промъкна по-близо отсам.

Емил заобиколи нишковидната светлина. Плъзгаше се от дърво на дърво като бледа сянка. Изкусен капан, доволно си помисли Райдър. Кръвта закипя във вените му. По време на пътуването не бе осъзнал истинските размери на отегчението си, тъй като спеше с две дами и двете очарователни, а от дългия си опит той знаеше, че времето минава по-леко, ако човек се люби през деня и спи със сгушена на гърдите му жена през нощта.

Когато Емил зае своята позиция, Райдър просто се изправи, все още с камъка в ръка, и тръгна направо към светлината. Чу нечовешки писък.

Светлината се превърна в бледа следа дим, вече посиня, а смрадта бе гнила като въздуха на самия пъкъл. Малко химикали, помисли си той, това е всичко. Но кой стенеше?

Чу вик. Беше Емил. Затича се. Тогава видя фигурата: покриваха я широки бели одежди, но изпод тях се подаваше една напълно човешка ръка и тази ръка стискаше пистолет. Аха, това на главата май е калъфка за възглавница. Ръката се повдигна и пистолетът изгърмя срещу Емил.

— Копеле! — изкрещя Райдър. — Кой си ти бе, твоята мамка!

Фигурата се обърна и стреля по него. Райдър усети как куршумът профуча на не повече от три инча4 от главата му. Мили Боже, помисли си той и хукна направо към фигурата. Мъжът беше висок и як, но Райдър бе по-силен и по-добре сложен. Настигаше го. Всеки момент щеше да го хване. Разряза си крака на един камък и изпсува, но това не го забави.