Катрин Каултър - Непознатата от Ямайка

Монтегю Бей, Ямайка

Юни 1803

Говореше се, че тя има трима любовници.

Според клюките те бяха: бледният, слаботелесен Оливър Сасън, адвокат и един от най-богатите мъже в Монтегю Бей, неженен, наближаващ средна възраст; Чарлз Грамънд — плантатор, притежаващ голяма захарна плантация до Кемъл Хол, в която и живееше, мъж с продълговато лице, волева жена и четири деца, до едно разочарования; лорд Дейвид Локридж, най-малкият син на Дюка на Гилфорд, изпратен на Ямайка, защото в продължение на три години провел три дуела, убил двама души и се опитал безуспешно, единствено заради феноменалния си кутсузлук на карти, да похарчи цялото състояние на баба си, завещано му на крехките осемнайсет. Сега Локридж бе на годините на Райдър — двадесет и пет — висок, строен, с мръсна уста и ангелско лице.

Райдър научи изненадващи подробности за тримата още през първия следобед след пристигането си в Монтегю Бей, но не разбра почти нищо за знаменитата жена, на чиято благосклонност и тримата се радваха, както изглежда, в еднаква степен. Това стана в „Златния дублон“ — известно кафене, чиято ниска сграда се простираше на голяма площ в съседство, за голяма изненада на Райдър, с църквата „Сейнт Джеймс“. Лукавият ханджия си бе спечелил покровителството на богатите жители на острова благодарение на простото и удачно решение красивите му дъщери: племенници и братовчедки да сервират на клиентите, нещо, което те вършеха със забележителна любезност. Дали във вените на някое от прекрасните млади момичета течеше кръвта на ханджията бе друг въпрос, а и никой не го беше грижа. Райдър бе приветстван с „добре дошъл“, след което получи чаша местен грог. Питието бе тъмно и гъсто и приятно затопли стомаха му. Той се отпусна, благодарен, че отново е на твърда земя и огледа събралите се мъже. Той още веднъж безмълвно се запита наистина ли бе необходимо да напуска дома си в Англия и да предприема дългото пътуване до това забутано място само защото управителят на захарната им плантация, Самюъл Крейсън, бе изпратил на Дъглас — по-големия брат на Райдър и граф на Нортклиф, писмо, в което, с тон, граничещ с истерия, бе описал с твърде големи подробности всички свръхестествени и, без съмнение, напълно пагубни събития в Кимбърли Хол. Разбира се, всичко това бяха глупости, но Райдър бе побързал да прояви желание за пътуването, защото човекът явно бе полудял от страх, а Дъглас току-що се бе оженил, и то за млада дама извън кръга на неговите предпочитания. Очевидно Дъглас се нуждаеше от време, за да свикне със своя нов и неочакван жребий. Така че Райдър трябваше да прекара седем седмици в бурните морета, преди да пристигне в Монтегю Бей, и то посред лято, когато жегата беше толкова отвратителна, че бе трудно човек да си поеме дъх. Добре поне, че това, което ставаше тук, бе загадка. Райдър обичаше загадките. Чу един от мъжете да говори нещо за онова момиче с тримата любовници. Нямаха ли за какво друго да приказват? След това бе влязъл един от любовниците й — адвокатът Оливър Сасън и за известно време се бе възцарило неловко мълчание. Един от по-възрастните господа наруши мълчанието с глас, който прозвуча ясно в настъпилата тишина:

— А, ето го скъпия Оливър, който няма нищо против да дели по братски обяда си.

— О, не, Алфред, той дели по братски само десерта.

— Аха, вкусен пай1 — каза е похотлива усмивка един дебел господин. — Чудя се как ли е на вкус. Ти как мислиш, Морган?

Райдър се улови, че седи приведен на ръба на стола с тръстикова облегалка. Досега никой не можеше до го разубеди, че забутаните колониални свади на Ямайка само ще го отегчават до смърт.

Вместо това, се улови да се усмихва. По дяволите! Коя беше тази жена, която така изкусно въртеше трима мъже през спалнята си?

— Съмнявам се да има вкус на череши — отвърна онзи, когото бяха назовали Морган, като се облегна в стола си — но, казвам ти, младият лорд Дейвид си облизва и пръстите.

— Питай Оливър. Може да ни даде правна консултация относно въпросния пай.

Оливър Сасън бе много добър адвокат. Благославяше деня, в който бе пристигнал в Монтегю Бей преди дванадесет години, тъй като сега контролираше три захарни плантации, чиито собственици живееха в Англия. Изглежда, никой от тримата собственици нямаше нищо против това, че Оливър бе адвокат и на конкуренцията. Сега той въздъхна. Бе чул всички предизвикателни забележки, но не реагира на тях по никакъв начин, освен с една търпелива усмивка.

Отвърна с безгрижна сърдечност:

— Скъпи господа, въпросната дама е кралицата на десертите. Вашата завист подвежда езика ви до степен на сериозно нахалство. — С тези думи той приключи въпроса и поръча бренди на сервитьорката — поразителна млада жена с буйна червена коса и рокля, която предлагаше на погледа гърди, сочни и бели, като гъстото козе мляко, което сервираха с кафето. След това отвори един английски вестник, разтръска страниците и го вдигна пред лицето си.

Как, по дяволите, се казва тази жена? Коя е тя?

Райдър се усети, че почти не му се иска да напусне кафенето. Навън лъчите на изтощителното слънце шибаха земята, улиците бяха покрити с купчини мръсотия и дебел слой прахоляк, който се вдигаше дори човек само да е пристъпил. Но беше уморен и трябваше да се добере до Кимбърли Хол, както и да успокои, без съмнение, захабените нерви на Грейсън. Вероятно, дори и в момента, Грейсън стоеше на дока и се чудеше къде ли, по дяволите, може да се е дянал Райдър. Е, съвсем скоро щеше да разбере всичко за този, така наречен, пай.

Той плати сметката си, сбогува се с новите си познати и излезе навън в почти непреодолимата жега на късния следобед. Горещината едва не го накара да залитне назад и в следващия момент той се улови, че се пита как, за Бога, на човек може дори да му се прииска да се люби в този пъкъл. Незабавно бе заобиколен от парцаливи черни деца, всяко от които настояваше да направи нещо за него. Услугите варираха от лъскане на ботушите до премитане на пътя пред него. За първото дечурлигата разполагаха с мръсно парче плат, а за второто — с нищо повече от някакви овързани заедно вейки. Всички крещяха: „Масса! Масса!“ Райдър подхвърли няколко шилинга във въздуха и се отправи обратно към дока. Знаеше, че измежду западно индийците има и свободни чернилки, но ако тези бяха такива, нямаше начин да са по-парцаливи от своите братя роби.

Миризмата на гниеща риба на малкия док едва не го накара да повърне. Дървените талпи проскърцаха под ботушите му. На дока кипеше яростна работа. Робите разтоварваха току-що акостирал кораб. Двама мъже — черен и бял, и двамата с бичове в ръце, стояха наблизо и издаваха безспирни заповеди. Райдър видя Самюъл Грейсън — адвокат и управител на Шербрук, който крачеше напред-назад и бършеше челото си с носна кърпа. Изглеждаше по-стар, отколкото си го представяше Райдър. Когато Грейсън вдигна очи и го забеляза, Райдър си помисли, че човекът всеки момент ще припадне от облекчение.

Райдър се усмихна приятно и протегна ръка:

— Самюъл Грейсън?

— Да, милорд. Мислех, че не сте дошъл докато не успях да видя капитана. Каза ми, че сте бил най-приятният пасажер, който някога е имал.

Райдър се засмя. Работата беше там, че не бе преспал със съпругата на капитана — млада дама, която бе на своето първо пътешествие заедно с доста по-възрастния си съпруг. Беше се опитала да го съблазни по пътя от капитанската каюта до палубата по време на буря. Явно капитан Оксенбърг бе разбрал всичко за този случай.

— О! Пристигнах. Не съм лорд. Граф Нортклифски е по-големият ми брат. Аз просто съм благородник, което наистина звучи доста нелепо, особено в тази нечовешка жега, да не говорим, че сме в Западна Индия. Струва ми се, едно простичко „мистър“ ще е напълно задоволително по тези места. Добри ми Боже, това слънце е толкова отвратително, а въздухът така тежък… Чувствам се така, сякаш съм нарамил поне кон.

— Слава Богу, че сте тук! Чаках и се питах… Нямам нищо против да споделя с вас, милор… господарю Райдър, че тук имаме проблеми, големи проблеми и не знаех какво да правя… но сега сте тук и… о, Боже! Колкото до жегата, да се надяваме, че бързо ще свикнете и тогава…

Гласът на мистър Грейсън внезапно секна и той сподавено преглътна дъха си. Райдър проследи погледа му и на свой ред бе запленен от видението, вцепенило Грейсън. Една жена… да, просто една жена, но дори от това разстояние той вече беше сигурен коя е тя. О да! Сигурен бе, че това е жената, която така вещо въртеше на пръста си трима мъже. Играеха й по свирката, в това нямаше никакво съмнение. Запита се какво ли още правят за нея. Поклати глава. Бе толкова изтощен от седемте седмици на борда на „Сребърен прилив“ — успокояващата с огромните си размери бригантина, че пет пари не даваше дали е змиеукротителка от Индия или курвата на острова. Според него, второто му предположение бе по-близо да истината. Силната жега изсмукваше силите му. Никога досега не бе преживявал нещо подобно. Надяваше се Грейсън да не греши за приспособяването, иначе ще трябва просто да се въргаля под сенките, без да пипва нищо.

Обърна се към Грейсън. Човекът все още я зяпаше, а лигите му течаха като на куче, подушило кокал, който дори няма да може да близне, защото други, по-големи кучета, са си го запазили.

— Мистър Грейсън — обади се Райдър и Грейсън най-после се обърна към него. — Бих искал да тръгна за Кимбърли Хол веднага. Можете да ми разкажете за неприятностите по пътя.

— Да, милор… господарю Райдър. Веднагичка. Просто тя е… ами… това е София Статън-Гревил, нали знаете. — Той обърса челото си.

— О! — Гласът на Райдър бе деликатна смесица от ирония и презрение. — Напред, Грейсън. Приберете си езика обратно в устата, ако обичате. Събирате мухите.

Самюъл Грейсън успя да се справи с това не без известно усилие, защото въпросната жена, която в момента с помощта на един бял мъж слизаше от кобилата си, за миг бе показала покрит с коприна глезен. Мисълта, че мъжете могат да се превърнат в олигавени идиоти само от гледката на един глезен, накара Райдър да поклати глава. През живота си бе виждал толкова много женски глезени, толкова много женски крака и женски бедра и всякакви други женски неща, че засега предпочиташе чадър, който да го предпази от безжалостното слънце.