Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.

Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.

Той е забранен за мен.

Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.

Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.

Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.

Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!

Божичко, но защо е толкова прекрасно?

Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.

Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.

Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.

Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.

Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.

Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.

Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.

Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.

— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.

— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.

Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.

— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.

— Много. А за теб?

— Аз не ходих на лов.

— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.

Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.

— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.

— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?

Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.

— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.

— На какъв език?

— На нашия.

— С акцент?

— Без.

— Продължавай.

Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.

— Попита дали е пленен — каза тя.

— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.

— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.

— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.

Амбър не каза нищо повече.

— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.

— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.

— Защо си толкова сдържана?

— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?

Касандра въздъхна и й протегна ръка.

— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.

Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.

С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.

— Касандра? — прошепна тя. — Защо?

— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.

Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.

— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.

Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.

Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.

А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.

Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.

— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.

Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.

— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.

— А ти какво знаеш за него?

— По тялото му има следи от битки.

— Тъмен воин…

— Да — прошепна Амбър. — Дънкан.

— Значи навярно е жесток.

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Един вързан мъж не може да стори нищо повече от това да се опита да се освободи — било със сила, било с хитрост.

— Аз срязах въжетата.

Касандра нададе тихо възклицание и се прекръсти.

— Защо?

— Знаех, че няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде? — Още докато задаваше въпроса, Касандра се досети за отговора и го зачака със страх.

— Както обикновено. Докоснах го.

Сплела ръце, Касандра се олюля като върба, подухната от вятър.

— Когато той дойде при теб — попита тя с напрегнат глас, — вечер ли беше?

— Да — отвърна Амбър.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

— Полудяла ли си? — извика Касандра ужасено. — Да не би да си забравила? Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща. Забранена.

— Ерик поиска да докосна непознатия.

— Трябваше да откажеш.

— Отказах. Но тогава Ерик изтъкна, че не съществува човек на неговата възраст, който да няма име. Затова предсказанието няма да…

— Не се опитвай да учиш един сокол да лети — сърдито я прекъсна Касандра. — Знаеше ли мъжът името си, когато се пробуди?

— Не, но това може да се промени всеки момент.

— Пресвета Богородице, отгледала съм една безразсъдна глупачка!

Амбър искаше да се защити, но не можа да измисли какво да каже. Когато не беше до Дънкан, безразсъдството на поведението й я ужасяваше.

Ала беше ли до него, всякакво друго поведение бе невъзможно.

Двете жени се обърнаха като по команда, за да се върнат в къщата. И като по команда се заковаха на място.

На няколко крачки пред тях стоеше Ерик.

— Гордееш ли се с постъпката си? — кисело го попита Касандра.

— Добра вечер и на теб — каза той. — Какво съм сторил, та да бъда тъй жестоко пронизан от острия език на една Посветена?

— Амбър е докоснала мъж без име, който е дошъл при нея обгърнат в мрачни сенки. Донесен, би трябвало да добавя, от един млад титан, в чиято глава има толкова мозък, колкото има и у една каменна стена!

— А какво трябваше да направя? Да го изкормя като пъстърва за осоляване?

— Можеше да изчакаш аз да…

— Не вие управлявате Стоун Ринг, мадам — прекъсна я хладно Ерик. — Управлявам го аз.

— За съжаление — измърмори Касандра с печална усмивка.

Ерик изсумтя сърдито.

— Уважавам мъдростта ти, Касандра, но вече не съм твой ученик, та да ми даваш нареждания като на валет.

— Така е. И така трябва да бъде.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение — каза Ерик, после добави с усмивка. — Тъй като е невъзможно да върнем назад вече стореното, какво предлагаш да правим оттук насетне?

— Да се опитаме да наклоним везните на съдбата така, че да донесе живот вместо смърт.

Той сви рамене.

— Смъртта винаги следва живота. Това е напълно естествено.

— Напълно естествено е моите предсказания да се сбъдват.

— И така да е, в случая не са изпълнени всички части на предсказанието — изтъкна Ерик.

— Той е дошъл при нея, обгър…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той. — Но нито сърцето, нито тялото и душата й са негови.

— Не знам за душата и тялото — тросна се Касандра, — но сърцето й вече му принадлежи.

Ерик стрелна Амбър с изненадан поглед.

— Вярно ли е?

— Аз разбирам трите части на предсказанието по-добре от всеки друг — каза Амбър. — Нито една от тях не се е сбъднала.

— Може би все пак ще трябва да го изкормя като сьомга — промърмори Ерик.