Величествен вик на орел проряза мъглата като лъч светлина. Дънкан му отвърна така, както бе сторил и преди — с призива, научен преди много, много години.

Орелът не се обади повече.

— Знаех си аз, че Дънкан може да намери пътя! — възкликна тържествуващо Ерик. — Знаех си, нищо че не е Посветен! Самодивското дърво не би дало Амбър на обикновен мъж.

— Твърдоглав, упорит, горделив мъж — промърмори Касандра.

— Смел, силен, честен — поправи я сухо Ерик, припомняйки си какво бе казала някога Амбър за Дънкан. — С една дума, добър мъж.

Касандра се прекръсти, помоли се безмълвно на бог и пришпори коня си напред.

Белият жребец отказа да помръдне. Конят на Ерик също. Конят на Саймън също.

От тримата ездачи само Саймън остана изненадан. Това, което го изненада още повече, бе фактът, че щом слезе от седлото, той не можа да намери пътечката, по която беше поел Дънкан. Мъглите се виеха, вдигаха се, спускаха се, объркваха го, криеха всичко… и в крайна сметка Саймън се озова отново там, откъдето бе тръгнал.

Ерик и Касандра нямаха по-голям успех. Призрачният дол бе за тях такъв, какъвто го знаеха от край време.

Затворен.

Дънкан не забеляза, че никой не го следва надолу по хребета. Забеляза само, че с всяка следваща стъпка пътечката към Призрачния дол се вижда все по-ясно.

Забравил всякаква предпазливост, той пришпорваше Белоножка все по-бързо и по-бързо. Скоро кобилата вече препускаше в стремглав галоп през дола, като прескачаше поточета и повалени клони, пресичаше свещени каменни пръстени, летеше над земята, сякаш бе родена точно за това — да тича през древния покой на това тайнствено място.

Постепенно, почти неусетно ритмичният тропот на конските копита бе погълнат от крясъците на безброй диви гъски. Хиляди призиви се извисяваха и заглъхваха отново, носени от неуморния вятър. Хиляди отговори се смесваха с нови призиви и нови отговори в безкраен покров от звуци, прострян над блатото и морето.

От мъглата изникна голям побит камък. Дънкан знаеше как изглежда този камък от една педя разстояние, знаеше колко са меки гъстите треви под него, знаеше, че точно това е мястото, където Амбър ще го чака и като него ще си припомня как двамата са горели заедно в златния огън на чистата страст, непознаваща болката.

Той скочи от седлото, приземи се на два крака като истински рицар и се втурна тичешком напред. Ала това, което стискаше в ръка, не беше меч, нито боен чук. Беше един медальон, древен колкото земята наоколо.

И горящ така, както може да гори само надеждата.

— Амбър! — извика Дънкан.

Никой не му отговори, само безброй птици се разлетяха из мъглата, безброй черни криле заплющяха яростно.

— Амбър, не се крий! Аз съм, Дънкан!

С разтуптяно до лудост сърце той пристъпи до древния камък и се ослуша за отговор.

Но отговор така и не идваше, въпреки че Дънкан продължи да крещи, докато остана без глас.

Вцепенен, той стоеше без да помръдне и стискаше медальона, който му бе разкрил толкова много. Много, ала не всичко. Толкова беше сигурен, че Амбър ще е тук, че ще го чака.

Толкова сигурен.

Но беше сгрешил.

Тогава изведнъж я зърна с крайчеца на окото си, точно пред камъка, само на крачка от него. Образът й трепкаше замъглен, сякаш се виждаше през вода.

— Амбър — извика той, като посегна да я улови.

Ала пръстите му докоснаха само камък.

От гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Нови ята диви гъски литнаха подплашено над мочурището, крилете им заплющяха зловещо, крясъците им изпълниха въздуха, за да кажат на Дънкан, че е узнал истината на Амбър твърде късно.

Тя вече беше недосегаема за него.

Той стисна кехлибарения медальон в дланта си, опитвайки се да я намери отново. Но не откри нищо, освен сълзите, които замъгляваха очите му.

Тогава Дънкан зарови лице в шепи, узнал твърде късно своята собствена истина. Той искаше онова, което сам бе прогонил. И го искаше повече от самия живот.

— Амбър! Върни се при мен!

Нито една гъска не излетя от мочурището, стресната от отчаяния му вик. Никакъв плясък на криле не раздра въздуха. Никакъв вятър не разроши повяхналите блатни треви. Не се чуваше никакъв звук.

И най-ужасяващият тътен не би могъл да разтърси Дънкан по-силно от това необичайно мълчание на Шепнещото блато. Той скочи на крака и се огледа като обезумял.

И видя едно блато, каквото не бе виждал никога.

Там, където до преди миг имаше безчет птици, сега нямаше нищо. Там, където имаше вятър, сега всичко бе притихнало. Там, където имаше мъгливо сребристо сияние, сега струеше златна светлина.

И всичко това бе потънало в тишина. Пълна. Съвършена.

Сякаш блатото се беше откъснало от времето и живота, сякаш бе затворено като мехурче в свещен кехлибар, недокосващо и недокосвано от света.

Дънкан затвори очи. Навярно това бе смъртта.

— Тъмен воине…

Тихият шепот разтърси земята под нозете му. Той се обърна.

Тя беше там, пред него, облечена в златистата си рокля, вперила в него очи, които тъмнееха на фона на твърде бледото й лице. Изглеждаше по-крехка и по-безплътна от пламък.

— Амбър — промълви Дънкан, като протегна ръка към нея. Но миг преди да я докосне, Амбър се дръпна назад.

— Стига вече — прошепна тя. — Моля те. Стига. Не ще мога да издържа.

— Няма да ти причиня болка.

— Няма да е нарочно. Но ще ми причиниш.

— Амбър!

Дънкан пристъпи към нея, ала Амбър отново отстъпи назад.

— Трябва да се махнеш оттук — каза разтревожено тя. — Това място е твърде опасно за теб. Ерик и Касандра за нищо на света не е трябвало да ти показват пътя.

— Не са ми го показвали.

— Трябва да са ти го показали. Няма друг път.

Дънкан разтвори шепа. В дланта му лежеше медальонът на Амбър.

— Ти ми показа пътя — простичко каза той.

— Това е невъзможно. Връзката помежду ни не е толкова силна и пълна!

— Напротив. Аз съм тук. Ако ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана с теб сред тази кехлибарена тишина.

Амбър затвори очи, опитвайки се да се пребори с тъгата и надеждата, които я измъчваха еднакво болезнено.

— Съжалявам, тъмен воине. Исках да бъдеш свободен.

— Без теб бих могъл да намеря свобода само в смъртта.

Амбър усети движението му и понечи да отстъпи отново. Ала зад гърба й бе камъкът. Тя събра последните останали в нея сили, за да не извика от болката, която щеше да последва.

Ала това, което усети, бе нежния допир на хладен кехлибар до пръстите си. В мига, в който почувства тежестта му, Амбър отвори очи. Дънкан й бе дал не само нейния медальон.

А и своя.

— Вземи си ги веднага! — извика тя. — Ще умреш!

— Дъх на дъха ми — прошепна Дънкан. — Сърце на сърцето ми. Душа на моята душа. Докосни ме.

Амбър полека вдигна ръка. Когато пръстите й докоснаха дланта му, от гърдите й се изтръгна силен вик.

Наслада, не болка.

Наслада, каквато не бе изпитвала през целия си живот.

Като плачеше и се смееше едновременно, тя прегърна своя тъмен воин и го притисна към себе си, поглъщайки истината, струяща от него.

Въздухът около тях затрептя, промени се, изпълни се със звуци, сякаш мехурчето се бе пукнало и животът нахлуваше в него стремглаво с крясъка на дивите гъски и с вятъра, разлюлял високите треви. Шепот и въздишки огласиха блатото, повтаряйки до безкрай едни и същи думи, които изплитаха магия, незнаеща граници във времето и пространството…

— Обичам те.

В един далечен, свещен каменен пръстен, едно самодивско дърво цъфтеше за пръв път от хиляда години насам.

Епилог

Стоун Ринг процъфтяваше, благословен от свещеното самодивско дърво. Богата реколта никнеше по полята, риба и пернат дивеч изпълваха водите и небесата, зелените ливади се огласяха от смях на деца, играещи на гоненица със златните лъчи на слънцето.

Дънкан и Амбър често ходеха до Каменния пръстен и присядаха под свещеното самодивско дърво, неизменно удивени от чудото, което караше дървото да цъфти през всички сезони, по всяко време, противно на всички природни закони, спазвайки едно обещание толкова древно, че само то си спомняше кому е било дадено и защо.

Нашир и надлъж из Спорните земи се разказваше легендата за господаря и господарката на Стоун Ринг, за кехлибарената вещица, която обичала безмерно и за тъмния воин, който въпреки всички изкушения не престъпил дадената от него дума.

Това бе приказка за страдание и дързост. За един непосветен воин, осмелил се да измине друидския път между времето и пространството, между живота и смъртта. За рицаря, който изчезнал в мъглата и после излязъл от нея, понесъл на ръце своята любима. Беше приказка за любовта, която цъфти като свещеното самодивско дърво — неочаквано, непрестанно, дарявайки живот на всичко, до което се докосне.

Самодивското дърво все още е там, сред пръстена от свещени камъни. Защото даденото обещание все още е в сила. И ще бъде в сила, докато реките продължават да текат към морето.

След време други достойни мъже ще идват, обгърнати в мрачни сенки при други смели жени, които ще рискуват и сърцата, и телата, и душите си…

И те също ще намерят мястото, където няма мрачни сенки, а само огън и едно вечноцъфтящо самодивско дърво.