Който и да е бил някога странникът, наречен от нея Дънкан, какъвто и да е бил, сега той беше различен човек. Ударът на мълнията го бе откъснал от миналото му и от Познанието, което е притежавал.

Амбър сбърчи чело, търсейки думи да обясни връзката си с Касандра, Ерик и неколцината други Посветени, които бе виждала. Не искаше Дънкан да гледа на нея със страх или предубеждение като някои хора от простолюдието.

— Много от Посветените са свързани с кръвно родство, но не всички — бавно поде тя. — Това е нещо като учение, като школа, ала не всички, които се опитват да се научат, успяват.

— Като хрътките, конете и рицарите — измърмори Дънкан.

Амбър го погледна объркано.

— Някои винаги са по-добри от другите — простичко обясни той. — А малцина, наистина малцина, са много над всички останали.

— Да — кимна тя, доволна, че я е разбрал. — Тези, които не могат да бъдат обучени наричат останалите, можещите, или прокълнати, или благословени. Обикновено първото.

Дънкан се усмихна горчиво.

— Но ние не сме нито едното, нито другото — добави Амбър. — Ние просто сме такива, каквито бог ни е създал. Различни.

— Да. Срещал съм такива хора. Различни.

Дясната му ръка се сви несъзнателно, сякаш за да стисне дръжката на меч. Жестът беше напълно естествен, сякаш бе част от самата му природа — като дишането. Той дори не го забеляза.

Амбър обаче забеляза.

И си припомни всичко, което бе чувала за Шотландския дук — война, побеждаван в битка само веднъж, и то от омразния нормански завоевател Доминик льо Сабр. В замяна на живота си Дънкан се бе заклел във вярност на своя враг.

Говореше се, че Доминик го е победил с помощта на своята друидска съпруга вещица.

Припомни си и лицето, което бе съзряла в съзнанието на Дънкан през плътното було на забравата — коса от пламък и очи с необичаен зелен цвят.

Друидски очи.

Мили боже, възможно ли е да е Доминик льо Сабр, заклетият враг на Ерик?

Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.

От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.

— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.

— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.

Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.

— Как се казваха? — попита тихо тя.

Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.

Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.

— Приятели ли бяха или врагове?

— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:

— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!

Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.

— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.

— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.

— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.

Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.

— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.

— Не — мрачно каза Дънкан.

— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.

— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.

— Няма.

— А ако се върна?

— Аз ще те призова отново.

— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?

Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

И той беше дошъл.

Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.

Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.

Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.

Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.

— Да не би да си новата безмилостна Бодицея2, която води мъжете в битки? — пошегува се той.

Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.

— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.

— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.

— Но аз не съм фея.

— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.

Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.

— Само ако ти го искаш — прошепна тя.

— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?

— Не съм красива — възпротиви се Амбър.

— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.

И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.

Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.

Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.

Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.

В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.

— Ти каза, че си моя.

— Казах, че сме свързани.

— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.

— Исках да кажа… исках да…

— Да?

Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.

И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.

3

Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.

— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.

Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.

Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.

Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.

Но кучето продължаваше да се приближава.

— Ерик — извика Амбър, — спри го!

— Нека се научи.

— Но…

Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.

Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.

В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.

Соколът прибра крилете си и притихна.

Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.

— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.

— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.

Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.

— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.

— По-добре от твоята хрътка.

— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.

— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.