— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.

Амбър ококори очи.

— Нима? Откога, милорд?

Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.

— Той се пробуди — каза тя.

Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.

— Как се казва? — попита той.

— Не си спомня.

— Какво?

— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.

— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…

— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.

— Да не е омагьосан?

Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:

— Не открих нищо подобно.

— Какво друго почувства?

— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.

Ерик вдигна вежди.

— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.

Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.

— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.

— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.

— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!

Ерик се усмихна.

— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.

Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.

— Какво друго? — попита той.

Веселието й се стопи.

— Нищо.

— Какво?

— Нищо.

Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.

— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.

— Не си спомня.

— Накъде се е запътил?

— Не знае.

— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?

— Не знае.

— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?

— Не! Просто не помни нищо.

— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?

Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.

— Какво почувства?

— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…

— Като мълния?

— Би могло да се каже — каза тя.

Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.

— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.

— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.

— Това укор ли е?

Амбър въздъхна.

— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.

— Да. Виждам това по сенките под очите ти.

Тя се усмихна отпаднало.

— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?

Точно от този въпрос се бе страхувала.

— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?

— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.

Ерик изръмжа.

— Но?

— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.

— Ако си възвърне паметта…

Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.

— Ще си я възвърне ли? — попита той.

— Не знам.

— Помъчи се да отгатнеш.

Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…

Това щеше да я съсипе.

Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.

Това щеше да го съсипе.

Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.

— Аз… — Гласът й се прекърши.

— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.

Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.

— Не.

— Защо?

— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.

Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.

— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.

— Какво от това?

— Може да се окаже опасен.

— Щом такава е божията воля…

Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.

— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.

Амбър рязко вдигна глава.

— Както желаете, господарю.

— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.

— Той има име.

— Ти ми каза, че не си спомня името си.

— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.

— Какво име?

— Дънкан.

Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

— Защо точно Дънкан?

— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.

— Дънкан — каза с равен глас Ерик.

В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.

Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.

Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.

— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.

Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.

— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.

Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.

— Слушам, господарю.

Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.

— Имаш ли още от пушения елен?

Амбър кимна.

— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.

— Ти винаги си гладен.

Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.

Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.

С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.

— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.

Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.

Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.

Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.

Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.

— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.

Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.

Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.

Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.

Всичко е в предсказанието.

Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.