От брега на вира Маги наблюдаваше лудориите и се грижеше за тригодишния Джейк и четиригодишната Сара. Малките се забавляваха, като се опитваха да се задържат върху хлъзгавата повърхност. Държаха се здраво за ръцете на Маги, увисваха по полата й и прегръщаха краката й. Високият им смях изпълваше студения въздух. От другата страна на горичката Сади, съпругата на ковача, беше запалила огън, а Тамара, жената на един от работниците, приготвяше горещ шоколад. Във фургона студено пиле, бисквити, топчета от стафиди с портокалови корички и ябълкови пайове чакаха децата да огладнеят.

Малката Сара се подхлъзна и седна върху леда. Нададе силен вой и протегна ръчички към Маги. Малкият Джейк наблюдаваше с презрение, типично за мъж, как я успокояват. Но когато Сара отново заигра щастлива на леда, той дръпна полата на Маги, за да получи своята прегръдка.

Маги с удоволствие го прегърна. Момченцето миришеше на мокра вълна. Изведнъж се зарадва, че детето, което наедряваше в утробата й, щеше да порасне в Ню Мексико, а не в Лондон. Лондон беше красив град и Англия беше много хубава страна — за англичаните. Маги бе дете на по-сурова, по-свободна земя. Тя искаше детето й да споделя нейната радост от земята. Единственото нещо, свързано с Англия, което й липсваше, беше Кристофър. След време щеше да настъпи ден, когато нямаше да изпитва болка при всяка мисъл за него.

Обяд! — извика Сади. — Идвайте за обяд.

Децата откликнаха веднага. Малкият Джейк се залепи за по-големия си брат, който го плъзна по леда пред себе си към отсрещния бряг. Сара обаче, изглежда, не се интересуваше от храна. Беше открила удоволствието да подтичва по леда, после да се плъзга на подметките на обувките си. Провикваше се от удоволствие и дори не й правеше впечатление, когато падаше на добре подплатеното си дупенце. Маги се включи в играта, като се смееше не по-малко от момиченцето. Чак когато за трети път се озова на задните си части, си призна, че подобен род игри са по-подходящи за децата.

— Виждам, че си все същата мъжкарана.

Отначало Маги си помисли, че е сънувала гласа на Кристофър, но когато вдигна поглед, го видя да седи върху дългокрак черен жребец на брега на вира. Сърцето й подскочи. Гласът и замря в гърлото. Взря се един момент в него, като че ли беше видение, което можеше да изчезне всяка секунда, но той отвърна на погледа й с настойчивост, която надхвърляше мираж.

— Мъжкарана? — Гласът й сякаш искаше да стресне тишината. — Много добре знаеш, че никога не съм била нещо друго. — Тя се опитваше да говоря спокойно и безразлично, сякаш внезапната му поява не караше сърцето й да се мята в гърдите като риба на сухо. Но думите звучаха заядливо и прекалено високо. Попита по-спокойно: — Какво правиш тук, Кристофър?

Той вдигна вежди:

— Не можеш ли да познаеш? Искам извинение.

— Какво?

Слезе от коня, тръгна по леда и протегна ръка на малката Сара, която седеше и го наблюдаваше подозрително.

— Ще се възползвате ли от ръката ми, за да станете, малка госпожице?

— Ти говориш смешно — обвини го тя.

— Да, така е. Трябва да се науча да говоря… по-цветисто.

Сара се намръщи комично, но пое ръката му и позволи да я изправи на крака.

— Имаме училище. Можеш да ходиш там, ако Маги ти позволи.

— Така ли? Може и да стане.

Момиченцето се обърна към Маги:

— Може ли да отида да обядвам?

— Тичай. Внимавай, докато стигнеш на другия бряг. Аз ей сега идвам.

— Да, госпожо.

Още веднъж се взря в Кристофър, после внимателно се отправи към твърдата земя, където я чакаха горещ шоколад, пиле и пай.

Кристофър подаде ръка, за да помогне на Маги. Тя я пое предпазливо, като че ли докосването му можеше да я опари даже през дебелите ръкавици, които носеха и двамата, но той хвана здраво китката й и я изправи на крака. Позната топлина обгърна Маги, като го видя да стои там — висок, строен, с широки рамене и язвителна усмивка. Опита се да не й обръща внимание. Само защото той беше в Ранчо дел Рио не означаваше, че нещо се е променило. Досега трябваше да се е научила да не се надява.

— Не очаквах да те видя тук. — Отбягваше погледа му. Лукавите му черни очи винаги й бяха причинявали неприятности. Притежаваха силата да омаловажават логиката й и да възпламеняват не много разумни чувства.

— Не очакваше или не искаше?

Тя мълчеше.

— Маги, дойдох отдалеч, за да чуя лично от теб дали наистина мислиш, че е по-добре да сме разделени!

— Нали ми повтаряше това през цялото време, докато бяхме заедно?

— Повтарях го и на двама ни. — Поколеба се. — Изглежда, че теб съм убедил по-добре, отколкото себе си.

Маги бе обзета от слаба надежда. Кристофър се облегна небрежно на едно дърво и й отправи дяволита усмивка.

— Познавам, че няма да ме улесниш.

— Да те улесня за какво?

— Да се извиня. Маги, ти ще станеш свидетел на рядък феномен: един англичанин признава, че е сгрешил. Държах се глупаво и срамно с теб и тук, и в Англия. Умолявам те да ме извиниш. Надявам се, че е останала искрица привързаност към мен и тя ще те въодушеви да ми простиш.

Маги не можеше да повярва на ушите си. Ако това беше сън, то той беше най-невероятният. Започваше да се забавлява.

Кристофър продължи:

— В писмото си много ясно заявяваш, че не искаш повече да живеем като съпрузи. Май още пишеше, че е било детинско от твоя страна да се обвързваш с мен и вече си помъдряла или нещо подобно.

Маги помнеше много добре писмото. Спомни си как плака над лъжите, които написа — лъжи, предназначени да свалят от Кристофър бремето на отговорността за нея. Беше искала да го убеди, че няма нужда от него, а може би да убеди и себе си.

— Надявам се, че писмото ти не казва какво е наистина в сърцето ти…

— Защо? — попита тя.

Кристофър се чувстваше неловко. Маги се надяваше да е така. Заслужаваше да се чувства неловко заради всичката мъка, която й бе причинил. От друга страна, Кристофър заслужаваше малко милост заради всичко, което й бе дал — един нов свят, земята, върху която стоеше, поглед към любовта, страстни нощи и детето в утробата й.

— Кристофър, защо си тук?

Той пое дълбоко дъх. Маги можеше да види как търпението му се изчерпва.

— Тук съм, сладка женичке, защото съм влюбен в теб, по дяволите! Ето защо. — Отблъсна се от дървото и разтвори широко ръце, сякаш се предаваше. Не беше вече безразличният уравновесен аристократ. — Не мога да изкарам и ден, без да помисля за теб. Не мога да си легна, без да пожелая и ти да си в леглото ми. Обладаваш сънищата ми. По дяволите, Маги! Ти си сънищата ми.

— Боже мой! — тя го изгледа изпод гъстите си мигли. — Ругаеш пред дама! Ау!

— Проклятие, Маги! Ти не си никаква дама, но на мен това ми харесва. Аз те харесвам, не — обичам, те. Точно такава, каквато си.

— И аз те обичам — призна Маги. — Обичам те толкова отдавна — може би откакто те видях за първи път да седиш в „Лейди Лак“. Приличаше на риба на сухо.

Кристофър я хвана за раменете като че ли дай попречи да избяга.

— А онова проклето писмо?

— Излъгах.

Очите му проблеснаха заплашително.

— Ти си излъгала?

Маги се усмихна широко.

— Защо ме излъга? Не! Не ми казвай, непоправима малка хитрушо. По-късно ще ми обясниш. Точно сега имам малко неотложна работа с теб.

Усмивката на Маги загуби част от блясъка си. Току-що бяха признали взаимната си любов, а Кристофър вече се готвеше да избяга и да се заеме с някаква работа.

— Най-добре е да ме представиш на тези две дами до огъня. Гледат така, сякаш ще ме застрелят, ако направя само едно движение към теб.

— В такъв случай се дръж прилично. Знаеш какви варварки сме ние, американките. — Отправи му непочтителна усмивка и взе ръката му.

Сади и Тамара гледаха любопитно и подозрително, докато тя го водеше към огъня.

— Дами, този приятел тук е съпругът ми, Кристофър Талбът. Кристофър, дамата, която е хванала лъжицата като оръжие, е Сади, съпругата на ковача ни, а чернокосата дама е Тамара. Омъжена е за един от нашите работници.

Подозрителността на жените веднага се разтопи в радушни усмивки. Те направо зачуруликаха, когато Кристофър демонстрира най-добрия си английски чар.

— Той говори смешно — припомни малката Сара. — Казах му, че може да ходи на училище с нас.

Сади погледна детето сърдито, но Маги се засмя.

— Позволено му е да говори смешно, Сара. Когато бях в Англия, там мислеха, че аз говоря смешно. Всъщност мислеха, че съм по-смешна и от крава с две опашки.

— Наистина ли? — попита Сара със светнали очи. — Къде е Англия?

Маги не искаше да мисли за Англия. Кристофър я обичаше. Беше изминал пелия този път, за да й каже, че я обича такава, каквато е. А тя наистина го обичаше.

— Някой ден, скоро ще ти разкажем за Англия — обеща Кристофър. — Може да напалим голям огън в някоя студена нощ и да разкажем на всички за Англия.

— Обещаваш ли? — настоя Сара.

— Обещавам. Но точно сега Маги и аз имаме малко работа. Надявам се, дами, нямате нищо против да ви я отнема.

Кристофър вдигна Маги на седлото на коня си и се качи зад нея. Тя се чудеше каква работа има предвид. Дали искаше да прегледа счетоводните книги, или да говори с Мос за плановете за разширение? Толкова ли беше нетърпелив да види в какво състояние е скъпоценната му земя?

Кристофър не насочи коня към къщата. Извади компас от чантата на седлото си, внимателно го разгледа и се отправи на североизток. След двадесет минута езда видяха пред себе си заслон.

— Надявах се да е все още тук.

— Заслон? Кристофър, каква работа имаш със заслона? — Маги изведнъж разбра. Сърцето й подскочи. — Трябва да си полудял. Толкова е студено. Вътре няма отопление.

Кристофър гледаше самодоволно.

— Екипирал съм се с одеяла, а и възнамерявам да произвеждам своя собствена топлина.

Кристофър удържа на думата си. Имаха достатъчно топлина, така че едва ли им трябваха одеялата, прикрепени към седлото. Проснати на пръстения под, те им служеха за по-удобно легло от сламения дюшек на нара. Смъкнатите дрехи станаха възглавници, в страстта, сдържана толкова дълго, прогони студа.