Емили Брадшоу

Наследницата на Монтоя

Първа глава

Ако Магдалена Тереза Мария Монтоя имаше наистина свой ангел хранител, както често твърдеше, то той навярно спеше дълбоко в онази студена ноемврийска нощ на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. Нощта не предвещаваше нищо хубаво. Вледеняващ вятър нахлуваше от прерията, метеше калните улици на Денвър, брулеше малкото останали сухи листа по клоните на дърветата и ги завихряше високо над земята. На запад планините, се криеха зад дебела стена от ниски облаци, готови всеки миг да стоварят върху града първата истинска зимна буря за тази година.

— Боя се, че това не е най-разумното, което можем да направим, Магдалена. — Луиза Гутиерез загърна още по-плътно вълненото наметало около раменете си и проследи с изпълнен със съжаление поглед отминаващия конен трамвай, от който двете току-що бяха слезли.

— Не трябваше да идваш! Мога да се справя и сама!

— Правилно… Убедена си, че с всичко можеш да се справиш сама.

— И досега винаги съм успявала, нали така? — С дяволитата усмивка, която се появи върху лицето й, Маги изглеждаше много по-млада дори от своите двадесет години.

Луиза скептично сбърчи чедо.

— Аз, разбира се, високо ценя твоята компания — подчерта Маги.

По-възрастната жена изсумтя.

— Ти си мой капитал, момиче. Щом държиш да се хвърлиш в тази глупава авантюра, трябва да се погрижа да не си счупиш главата.

— Както кажеш. — Маги доволно погледна придружителката си. — Да не си помисля, че си се размекнала случайно. — Строгото изражение на Луиза я разсмя. — Хайде! Имаме на разположение само час и половина. Ако закъснея за работа, ще ми отрежеш надницата.

— Бъди сигурна, че ще го направя!

Двете жени се отправиха през калта към тротоара. Магдалена вдигна поглед към табелата името на улицата. „Грант Стрийт“. Никога не бе идвала в тази изискана част на Денвър. Хора като Магдалена Монтоя си седяха в търговската част на града, част от която бяха те самите. Но тя не възнамеряваше да остане там завинаги. Един ден. Маги щеше да носи копринени дрехи и да се вози в модна карета, точно като онази, която в този миг преминаваше покрай тях по улицата. Гърбовете на добре гледаните коне блестяха на светлината на уличната лампа. Маги си представи как зад спуснатите перденца в каретата седи благородна дама в коприна и дантели, с диамантени огърлица и гривни и със златни пръстени.

— Ако спираш и се заплесваш по всяка карета, изобщо няма да свършим онова, за което сме тръгнали — заяви троснато Луиза.

— Не се заплесвам. — Маги побърза да настигне придружителката си. — Просто разсъждавах каква карета ще имам аз самата един ден, когато стана най-прочутата красавица на сцената в Сан Франциско. Или не, може би в Ню Йорк… Чувала съм прекрасни неща за Ню Йорк!

— Съмнявам се, че изобщо знаеш къде се намира Ню Йорк.

— Знам, разбира се. Ню Йорк е на изток. Не съм чак толкова тъпа!

Продължиха да вървят, докато стигнаха до внушителна двуетажна тухлена къща с желязна ограда.

— Дали е тази? — почуди се Луиза.

— Номер шестстотин осемдесет и две… Тази трябва да е!

Стъпалата отвеждаха до обширна веранда. Изкусно подредена като пейзаж градина красеше основата й и обграждаше страните на къщата.

Маги си пое дълбоко въздух, отвори желязната порта, качи се по стъпалата и почука на голямата дъбова врата с прозорчета от скъпо цветно стъкло. Прошепна молитва към ангела хранител, който я спасяваше в премеждията на младостта й.

Ключалката изтрака и вратата се плъзна по грижливо смазаните панти. Появи се жена в черна рокля с колосана бяла престилка и сърдито изражение на лицето.

— Да?

— Идваме при господин Стоун — заяви Маги смело.

Жената огледа Маги и Луиза с неприкрито презрение.

— За кого да предам?

— Две негови познати, които желаят да разговарят по делови въпрос. — Маги се опитваше да гледа жената колкото е възможно по-отвисоко, но при положение че носът й стигаше едва до нейната ключица, това се оказа доста трудна задача.

Колосана като престилката си черната „гарга“ явно изобщо не се впечатли от погледа на Маги.

— Ще проверя дали господин Стоун си е у дома — отвърна тя.

— У дома си е… — Вратата се затвори пред лицето на Маги. Тя изсумтя. — Сигурно все още не е изтрезнял от миналата седмица. Мили боже! Не съм виждала друг човек, който да е толкова отвратителен, когато се напие!

— Говориш за един от най-добрите ни клиенти, момиче — смъмри я Луиза и пестеливо се усмихна.

— Въпреки това е отвратителен!

Вратата се отвори рязко. Появи се зачервеното лице на Арнолд Стоун.

— Маги?! По дяволите… Луиза, и ти ли си с нея? Какво правите тук, за бога?

Маги мразеше името, с което я наричаха всички, с изключение на Луиза. На Маги липсваше драматичността, необходима на артиста, за да бъде забелязан. Но точно сега тя нямаше намерение да спори с Арнолд по този въпрос. В ума й имаше много по-неотложни неща.

— Дойдохме да си поговорим…

Арнолд бързо въведе двете посетителки в къщата, колкото е възможно по-далече от входа.

— … по работа — завърши тя, докато той ги набутваше в една тъмна стая в другия край на вестибюла.

— Какво си мислите вие, дявол да ви вземе? Как може да идвате тук по този начин? — Той запали лампите. Меката светлина на газената лампа разкри тежко дъбово бюро, стенна библиотека с прашасали книги и огромна камина с мраморна полица. Над нея бяха окачени две пушки. — Та аз имам репутация! Не мога да си позволя две проститутки да почукат на вратата ми и да нахлуят в моя дом, сякаш специално съм ги поканил…

Луиза го измери със смразяващ поглед.

— Ние не сме проститутки, Арнолд, и ти много добре знаеш това. Неведнъж, се е налагало да те отпращам насила от моя салон, защото ри допускал тази грешка… Както Магдалена обясни, тя е дошла при теб по работа, а аз съм тук, за да я подкрепя.

Стоун хлъцна и от устата му се разнесоха алкохолни изпарения.

— Дължиш ми пет долара — напомни му Маги. — Измина седмица, откакто танцувах пред цяла стая твои приятелчета, а ти все още не си ми платил!

— Значи си дошла за петте скапани долара? — изръмжа Арнолд.

— Парите ми трябват. — Маги не се поддаде на уловката му. — Необходими са ми в момента. Имам си мои дела за уреждане, както можеш да предположиш.

— Казах ти, че ще ти платя следващия път, когато дойда в „Лейди, Лак“!

— Искам парите си сега, моля!

Лицето на Стоун потъмня от гняв. Той си наля уиски от бутилка, която извади от бюрото.

— Я каква безстрашна била малката Маги! Как си позволяваш да дойдеш в дома ми и да искаш парите си, мръсна кръчмарска танцьорке?

Маги даде воля на пламенния си темперамент.

— По-добре да съм кръчмарска танцьорка, отколкото лигав пияница, известен с това, че пребива курвите, когато се напие… или мошеник, който не плаща дълговете си!

— Ах, ти, малка мръснице! — Стоун гаврътна още една чаша. — Коя си ти, че ще ме наричаш с разни имена? Махай се от къщата ми, преди да съм те изхвърлил по задник!

— Няма да си тръгна, преди да ми дадеш парите!

— Ще си ги получиш тогава, когато аз реша да ти ги дам!

— Я престанете и двамата! — Луиза опита да се намеси в разговора, но гласът и потъна в дуета от крясъци, в който се развихряха буйните натури на Маги и Стоун.

В надвикването, което последва, Маги не отстъпваше на опонента си. Тя съзнаваше, че трябва да се примири със загубата и бързо да се оттегли. Арнолд Стоун беше пиян и съответно глух за каквито и да било разумни доводи. Но разумът нямаше нищо общо с причините, които я караха да продължава разпрата с него. „Мръсница“ и „проститутка“ бяха епитети, които винаги възпламеняваха нейния темперамент, а Арнолд Стоун ги употребяваше доста често. Маги щеше да му покаже, че умее да обижда не по-зле от най-долния мулетар в града и да е зла като бездомен пес в Денвър! Арнолд Стоун щеше да разбере, че не бива да се заяжда с Магдалена Монтоя, и при това нямаше да е първият мъж, получил такъв урок!

Луиза отново понечи да се намеси в разправията.

— Арнолд Стоун, съседите ти ще помислят, че тук убиват някого! Млъкни, Магдалена!… Разфучала си се като котка!

— Ти стой настрана! — предупредиха я двете воюващи страни.

— За последен път ти казвам да се махаш оттук — заплаши Стоун. — Щети платя, когато ми е кеф! Една евтина кръчмарска пачавра не може да се перчи в дома ми и да ми иска пари!

— Дай ми онова, което ми дължиш, и ще си отида, пиян подлецо!

— Някой трябва да те научи добре къде е мястото ти! Дявол да го вземе! Трябваше да го направя още първия път, когато пъхна задника си в лицето ми, а после взе да разправяш, че не бил за продан…

Той протегна ръце, за да я хване. Изненадана от внезапното му преминаване от думи към дела, Маги закъсня да отреагира! Месестите ръце на Стоун стиснаха врата й и го извиха.

— Пусни ме! — изхриптя тя. Изрита го в пищялите и заби коляно в слабините му.

Стоун изквича от болка, но продължи да я държи за гърлото, издишвайки срещу лицето и алкохолна воня. Устата му се разтвори и оголи пожълтелите му зъби. Зачервеното му лице лъщеше от пот. Той стисна гърлото на Маги още по-силно, без да обръща внимание на ноктите й, които се забиха в ръцете му.

Маги усети, че дробовете й ще се пръснат от болка. Зави й се свят. Едва дочуваше виковете на Луиза.

Натискът върху гърлото й внезапно изчезна. В дробовете й нахлу свеж въздух.

— Магдалена! Добре ли си?

Маги откри с изненада, че лежи на пода, а Луиза се е навела над нея. Изкашля се в отговорни разтри врата си. И тогава погледът й попадна на Арнолд Стоун.

— Господи! Луиза, какво си му направила?

— Ударих го с ръжена.

— Мили боже… — Маги припълзя към мястото, където лежеше той. Половината му лице беше в алена кръв.